Петър Андасаров

Преди три години искрящата от красота и живот, от целомъдрие на хора, от многобагрена на цветове и земни плодове, ме привлече заглавието на новата книга /второ издание/ от Христо Славов „В сянката на лятото”, с илюстрации от неповторимия майстор-художник Иван Димов. Последните авторови думи бяха покана за чакана среща с читатели в тази, каква ли ще да е, сянка на лятото. Интересът пламна у мене и аз се втурнах из страниците, населени с непознати улици, къщи и хора. Още повече, че сам авторът изповедно ни предупреждаваше, че „В сянката на лятото е винаги необичайно различно.”

Оказа се, че това е така, поради факта, че е различен животът в нейната прегръдка. В много посоки тече, много приказки за разни работи са изприказват, планове се кроят в този живот, с мечти замръкват дните и с надежди осъмват нощите, за да дойде неусетно краят на всяко начало. И пак тихо спокойствие да обгърне земята и  хората, от което пониква и избуява надеждата за нов живот. И все под сянката на лятото.

Впрочем тази сянка е една голяма метафора. Защото - какво е сянката без слънцето? А знае се - колкото по-дълго грее и свети то, толкова по се удължава тя, водейки със себе си залеза на онова, което е било…

Убедително - мъдро и майсторски е доказал всичко това авторът и на трите истории - за „Фигурата” на човека от  камък, „седнал с опрени върху краката ръце”, която главното действащо лице Пенчо Орлев, заедно със Стоян шофьора откарват в неговата къща, слагат я закрепена до портата, „та да я виждат всички и да й се радват…”

От любопитство ли или от голяма лакомия после - открадната - тя сменя няколко други къщи, скрита от погледите на селото. За да й реши съдбата най-накрая обявилият се за неин господар Пенчо Орлев, дарявайки я на родното им Бистренци. Яко циментирана фигурата изправя ръст на площада, за да може всеки минал край нея да я гледа, да й говори и да знае че е негова, тоест на цялото село.

А моят извод е същият - като подтекстът на автора - от другия ден никой вече няма да допусне мисъл в главата си - да я открадне. А тази дума Мисъл има и сестра - неин синоним - НАДЕЖДА!

И втората история „Мост” е интересна и поучителна, и тя - заредена в края си с надежда. По думите на началника на Пътно управление в град Бяла някакви специалисти огледали стария мост между Бистренци и Дряновец и установили, че състоянието му не отговаря на новите изисквания, поради което възлага на кантонера на района бай Христо да построи нов, макар старият да е здрав и ще издържи още толкова години.

Непосилната задача, заради липсата на работници и тежките условия - когато лятото е потънало в пот, така и остава неизпълнена. За да осъзнаят всички тукашни работници, че трябва да се съюзят с тези от другото село и да се похвалят с новопостроения мост още през следващото лято!

А третата история „Болницата” е просто нечувана, не звучи и като да е измислена от автора. Но тя е дошла от реалността и от надеждата нещата в нея да се случат утре и от утре нататък. Нещата - значи всичко, свързано с болницата. Тя е открита в пустеещата сграда на селското училище по убеждение и предложение на главния лекар от града. И върволица от болни и здрави се юрват към нея - хем да ги лекуват доктора и сестрата, хем да са като на курорт.

До деня, в който отново главният лекар идва, за да съобщи на всички, че болницата е закрита  още с преместването на доктора и сестрата в Бяла. И, за да не се чувстват изоставени, ги успокоява, че домовете им ще станат филиали и остават под наблюдението на градската болница.

Халати и пижами не им трябват, а ще получат само табелки, които ще изгреят на техните врати и порти. И думите от края на историята са подтекст на автора: И в мислите, и в реалния им живот пониква надеждата, че път до болницата ще има! Това тълкование може да не е само мое, затова го споделям!

Така ме поведе пътеката от думи в началото, че тя ме отведе в живота на хората от село Бистренци, в книгата „В сянката на лятото”. За да ни омаят приказките на автора и да съпреживеем заедно с него всичко в трите истории. Те са действителни, човешки истории, а по литературному казано - новели. Понеже дълго осъмвах и замръквах в това лято именно от сянката му не ме пуснаха думите, които ви доверих дотук. Думите от оригиналните разкази на Христо Славов.

За човешките философии и природни шарении, за неизбродния свят с пътища и видения без начало и без край между земята и небето в „В сянката на лятото” забрава няма. Това си помислих, затваряйки нейните страници, а ми предстоеше изпълнена с любопитство и очаквания за срещи с нови хора в други светове, разтваряйки кориците на последната засега, най-новата книга на Христо Славов - „Сняг” - и тя издадена от емблематичното издателство „Захарий Стоянов”.

Тя също е населена с хора от Бистренци, но различни в живота си, в друг сезон и мога само да гадая - дали не и в същото историческо време. Все едно - това са живите хора на село Бистренци, които развързват старите и завързват нови пътеки и улици, изживявайки всичко на главния път на живота - от пътеката на тревогата, през пътя към опасността до надеждата за спасението.

Като главен герой на тази голяма бяла история Сотир Стаматов пръв преминава през трите нейни етапа, чието начало за словото на автора: „През нощта Сотир видя опашката на тревогата-големия сняг, и студ, голям студ.”

Именно този голям, огромен сняг е захлупил живота на селото и жителите му. Перифразирайки негови думи /на автора/ този сняг ще събере в едно земята и небето и „ако искаш да пробиеш тежкото му покривало и да излезеш от него трябва до небето да се изкачиш и оттам да търсиш път към земята…”

Тревогата у него, то значи и у съселяните му, расте от мислите му, които си е наумил: „Каквото става в тяхното село, става и по целия свят…, каквото става по света, става и в тяхното село”. И си представя: „Хората по цялата земя, затрупани със сняг, не могат да се движат и само правят опити да се издигнат до небето и оттам да търсят път за избавление”.

Аз съм благодарен на Христо Славов за това, че ни връща към ония времена с големите - от земята до небето - снегове, които ми припомнят зимите и на моето детство в моето село Елешница. Нашата къща беше нависоко и понеже не можехме да изринем затрупалия ни сняг и да идем до бунара и чешмата в центъра, разтопявахме чистия като сълза сняг в котли на огъня, от който получавахме вода за нас и за стоката. И нашият живот като живота на бистренчани от повестта бе притиснат до болка от него като на завардено овче стадо. В друг смисъл думата сняг и самият той бяха и са си символи на бяла радост и смях на зима.

Най-точно е да се каже, че тя е една голяма метафора. А Христо Славов е не само майстор разказвач на реалния живот, населен с реални хора, а и на оригинални метафори. Самото заглавие на повестта му „Сняг” не е нищо друго, освен еднородна метафора на живота под неговото дебело и дълго покривало. Под тежестта му селото въздиша с дима на  комините му, думите - разпалени като въглените в печката на кръчмата търсят начин да се освободят от тревогите и опасността на застоя и мечтаят за спасение.

Защото: къщите ще се съборят, дърветата ще се изпочупят, цялото село ще се задуши в примката на зимата. И защото - прекъсната е връзката на телефона в пощата с целия вънкашен свят, а път няма и няма - снегорина чисти главния път за града, но не и този от разклона за селото, поради което и рейсът вече не ходи до Бистренци. Значи - напълно е откъснато от света. Защо ли? Защото е забравено не от бога, а от града и от всички от него нагоре.

За мен обаче има искрица спасение в самия край на повестта - неочакваната среща на Сотир с просналия се по очи човек върху снега на крайчеца на пътя до разклона - за село Борово. И той като мен е вървял - мисли си Сотир - за да отвори пътя към селото му, но не са му стигнали силите… Аз разбирам тази несъстояла се среща за начало на общото търсене на спасителните пътища за бъдещата съдба на двете села.

И в това е оригиналният замисъл на повестта „Сняг”, една от най-силните в съвременната българска литература. Без да ни натрапва явна проекция на живота в селото от минало в днешно време, Христо Славов ни отваря очите за истините с причините за почти трагичния хал на тези огнища на българщината и пазители на родовата памет на Отечеството ни.

Главната е престъпната забрава, на която обрекоха и продължават да обричат златните ни едновремешни села разни - безродници-печалбари - управници. Светът в тях е захапан от смъртоносна опасност, но те се борят със зъби и нокти, за да оцелеят. Аз вярвам, че ще успеят, защото все още е жива надеждата! Надеждата, че разбягалите се ще тръгнат по обратни пътища, а нови, мъдри хора ще поемат управлението им с грижи за по-добрата им съдба!

Аз се радвам, че в съвременната белетристика има автори като Христо Славов, чиито книги са чисти зърна в обилната плява на псевдолитературни съчинения с префърцунени сюжети, измислени герои и затлачен език. Авторът на „В сянката на лятото” и „Сняг” познава живота на селския човек и на селото, но и владее отлично изпъстрения от мисъл и красота език.

Той е майстор, който обича и се грижи за думите, умее да намира необходимите и да отминава ненужните му кухи и безцветни. Слага ги на точното им място, не ги камари една върху друга, избягва несъответствията между тях в хаотичната им разпиляност.

Затова и разказите му /разказаните истории/ в  двете книги са увлекателни, завладяващи и даряващи читателя с мисли и чувства. Колко беше прав покойния, но жив с написаното си слово, Николай Петев, който изрече с горчивина тревожните си думи: „Додея ми да чета книги - грамади от натрупани образи, без нова оригинална и умна мисъл!” За разлика от прозата на Христо Славов, която е сътворена от реалния живот на реални, неизмислени, причудливи герои.

Както е в „творенията” на самонареклите се модерни писатели, всъщност не модерни, а модернистични. Те си служат с думи от задния двор на езика ни като изпопадали мухлясали и вмирисали се плодове от изоставени дървета в дива гора. Поради което звучат грубо и нерядко цинично и ни отблъскват.

Христо Славов обаче умее да пресъздава образите на героите си с иронико-сатиричен език, като Йордан Радичков но и с тънкото психологично проникновение в душите и мислите им, разкрива характерите им на първични и природно мъдри хора, вниква в естествените им взаимоотношения и успешно намира хармонията между тях и природата.

Затова аз наричам прозата му лирична, мисловна и образна, както нарекох навремето книгите „Това наоколо” на Дончо Цончев и „Време разделно” на Антон Дончев.

И пак ще кажа - в книгите на Христо Славов има безценни зрънца думи, изразяващи философското му мислене. В тях ще срещнем афористични фрази - истински философски, сентенции, като: „Пътят към опасността винаги следва пътеката на тревогата.”, „Не може през малък прозорец да видиш голям свят!”, „Душата без тяло скита в други светове”, „Нищото пъди човека. Всеки бяга от нищото…”, „Като се уголеми това до теб, изведнъж чувстваш себе си малък…” /Из повестта „Сняг”/.

То моето бродене из световете с хората в двете книги на Христо Славов край няма, затова ще си позволя към края  да ви кажа, че аз намерих ключа към техния категоричен успех - той е в неповторимата с оригиналността си образност на техния автор, с други думи казано - в оригиналните му метафори.

Те нямат нищо общо с „изсмукваните от пръстите”, с пакостния порой от думи, които се удрят една в друга или се разминават вместо да се прегръщат, псевдометафори. Такава образност е пример за абсурдност на словото и безсмислена абстрактност. Тук бих си послужил с казаното и написано преди години от премъдрия Владимир Свинтила: „Метафората засилва материалните характеристики, придава материалност и на невещественото. Метафората прави абстрактното предметно-веществено.

Във връзка с това си спомням прочетено в старите наши богомилски текстове и книги: Видях лицето на Бога червено като нажежено желязо.”

А в моята глава все се върти и не излиза от нея тази мисъл -  метафорите на Христо Славов са като грозд от есенна лоза със зърна от слънце и от сладост. А виното от тях те кара песни да пееш и мъдър те прави. Примери?

Ето: „По полето нищо не личи, само сняг, такова е свойството на снега - да изравнява и да заличава. Сега погледни света отгоре, от небето - да виждаш нещо дребно? - нищо не виждаш, защото дребното се е  съединило с голямото, голямото с още по-голямото и всички, с най-голямото. Когато стане въпрос за земята, малкото го няма… вместо него говори голямото, защото само голямото се вижда отвисоко и само то може да говори…” /от повестта „Сняг”/

И - от книгата „В сянката на лятото”: „Навън само кучетата дъвчеха тъмнината, докато я надигнаха като пола към колената и отдолу се отвори един хубав ден, бял като белите крака на най-хубавата жена…”

А аз с детска искреност и зряла убеденост ви доверявам - като четях книгите на Христо Славов мед капеше на душата ми!

Някои от прочелите ги може и другото да кажат - че дълъг ще е  пътят им до бъдещи читатели и издатели…