ДВИЖЕНИЕ
ДВИЖЕНИЕ
Великите неща са всъщност прости.
Нагрява слънце. Пада топъл сняг.
Прииждат и си тръгват като гости
саваните по кръговратен бяг.
Но всеки изгрев идва по-различно.
С предутрие червено. С вятър син.
Различно всяка песен се обича.
И глас на птица. И дъха на крин.
И трябва да се взираш непрестанно
в червените очи на всеки ден!
За да откриваш истини и тайни,
та път да има между теб и мен.
До болка да се вслушваш в апарата,
през етера пренесъл викове.
Да сещаш топлината на земята,
която за покълване зове.
И всеки вик на белите антени,
от джунглите горящи долетял,
що трябва да отеква в теб и мене
като подземен трус и като залп.
Великите неща са всъщност прости.
Нагрява слънце. Пада топъл сняг.
Не трябва в този свят да си на гости.
Или ще бъдеш талвег. Или бряг!
АНА ГАЙДОВА
повела бунта на жените
през 1918 г. е Нова Загора
Име на кралица и мадона.
Или просто - име на жена,
вдигнала на бунт хиляда стона.
Тръгнали - хиляда и една…
Сто жени войнишки - като сенки.
Всяка с десет вика ще реве:
- Дайте ни мъжете - да посеят!
За да има хляб и синове…
Пушките отсреща онемяват.
В злобата се гърчи комендант.
Гладната лавина се задава.
- Дайте ни мъжете, господа!
Този глас е заповед на Ана.
Ана има още сто гърла.
„Ана - отговаря й Балкана -
я каква бунтовна си била…”
Беше крехка като зимно цвете.
Нежна като момина сълза.
Но когото няма ги мъжете-
женската ти нежност възмъжа.
Ти върви. Към хляба и зората.
Не заспиват гладните очи.
Колко е на правдата цената
своя син невръстен научи…
Ана. Име кратко като изстрел.
Ана. Звук от капнала сълза. .
Тази кратка песен ти написах,
и нарекох първата звезда.
И ЩЕ БЪДА!
И ще бъда - обещавам ти клетвено -
синя птица на твоето рамо.
Сън ще бъда сред нощите сепнати.
Ти обичай ме само.
И ще падам - дъждовно-есенен -
жива капка в очакване нямо.
Ще преминем през мъките весело.
Ти обичай ме само.
На сълза в детелините морави
ще изгарям когато те няма.
Връх ще бъда на гордите борове.
Ти обичай ме само.
И ще върна от бягство надеждата,
да разсъмне в небето голямо…
Остани и светица, и грешница,
но обичай ме само…
БЛАГОСЛОВ ЗА СТАРИТЕ ДУМИ
Свидници мои пестовни. Кътани - пазвено тихи.
Из коренища ви ровя, за да наплитам стихове. . .
Търся ви по плетищата, впримчени с дяконски върви.
Сребърни чулове нищя. Питам олтарите дървени. . .
Сбирам ви като мъниста, сипани в орница пресна.
Викам под куполи слисани вашата приказна фреска.
Свидници мои пестовни. Думици - добродумници.
Писък на брънка оковна - сечена от хайдутници.
Песен от устни откъсната. Клетва - кръстосана с кръста.
Китка на ладини пръстени. Блясък на момина фуста.
Спи си в кавалени залези моята везана черга.
И върху сенки запалени трябва да ви намеря. . .
Думи - затрупани с пепели, газени с тъмна забрава.
Старото злато е светло, ако на пазва изгрява. . .
* * *
Цвят мой, мъничък цвят -
който аз съм отгледал
от пъпка до пъпка!
Закъснях.
Бели огньове изсипаха свойте слани върху тебе.
Бели струни засвириха тъжно в косите ми.
Ела!
Късна моя сълза!
Пъпка светла - узряла в голямата нощ на годините.
Разцъфти.
Мойто късно цъфтене ме плаши.
Ще придойдат слани.
Ще се свият ветрове завистливи.
Ти цъфти вместо мен. Цвят мой,
изсънуван от пъпка до пъпка.
Разцъфти.
На червената твоя жарава ще огрея ръцете си ледени.
Цвят мой. Който аз съм опазил от пъпка до пъпка…
* * *
Като внезапно напуснат град -
душата ми осиротя без ехо…
Дълбоко, в тишината на последната сълза удари слънце.
Засмяха се дърветата на моето очакване.
И ти дойде.
Къде се губи в най-майската от всички майски нощи.
Какви невероятни гравитации заплашваха лилавата ти орбита^
Коя преизкусителка ти даде отровата спокойна.
Или отдалечаването идва, за да поскъпне близостта!
Мете пустинен вятър изоставените улици на любовта.
Вървя назад в самотните мостове.
И златен изгрев плиска моя страх.
Дойде ли ти?
Аз няма да те питан за гората, в която се изгуби.
На мен ми стига само да си тук.
* * *
Стопи се, град на айсберги панелени,
разбил непредпазливата ми лодка.
Умри, спокойствие квадратно.
Разпни ме, самота, в етажните голготи.
Разплаканите клепки на балконите не се докосват.
И всеки сам изяжда своя мед…
Еднаквите усмивки ни погубват.
Походката ти е трамвайна - затворена с праволинейни релси.
В саксиени градини лятото линее.
Болят ме ходилата за земя.
Не искам да пътувам срещу себе см.
Ще ме посрещне моят двойник от стърнищата.
И ще се слеем.
Напук на всички айсберги, населени с килими.
И ще си тръгнем двамата по живата трева.
И ще ударят копаница барабаните…
