НО ИДВА ДЕН…
***
Но идва ден, сама жената
открива се като жена.
В подреждането на числата
тя изчислява се сама.
Измисля формули неясни
с изящния и хитър ум,
а ти под тях съзираш страстите
нажежени като куршум.
Те се въртят, играят, стенат
и търсят обич във ответ.
Но вместо с думи откровени
тя ги оплита в стих превзет.
Тя ги превръща в уравнения,
над тях главата си трошиш,
а колко просто е наистина,
когато вече ги решиш.
Прости ми, че те оскърбявам,
но винаги е с мен така,
задачи сложни не решавам
с логаритмичната в ръка.
Прости ми, моля те, прости ми,
добра и хубава жена.
Как може да е изчислима
неизчислимата величина.
КОСИ
Коси изригнали във пламъци,
на златни облаци, венци,
коси разкошни като замък
и тъмни като антрацит.
Навити около ушите,
опънати като метал,
отпуснали се на гърдите,
коси посърнали в печал.
Коси студени като зима,
прошарени коси, добри,
коси утихнали, незрими,
коси на майки и сестри.
Коси, в които търсим обич,
в които плачем и скърбим,
коси върху гърба източени
и на леглото като дим.
От ужасите насмолени
и рязани през викове,
в бараки трупани за спомен,
но пак коси за векове.
И в този блясък на тромпети,
на пяна, куполи, вълни,
аз слушам вечния ви шепот,
коси на милите жени.
***
Светът е мъдър и старинен
и в него ще отлитна аз.
След десет хиляди години
ще се завърна пак при вас.
Ще се завърна с болка сладка,
пребродил тъмното небе,
безчислените му галактики,
еднообразни светове.
И ще ви нося вест зловеща -
сред милиардите звезди
единствена, могъща, веща,
там самотата в трон седи.
Защо ни беше да откриваме,
че сме сами на този свят.
Илюзиите да разбиваме,
без други да ни утешат?
След десет хиляди години
ще хвърля кръглия си шлем.
И паднал в бялата пустиня,
ще вдигна облаци край мен.
***
На петдесет не ти е до любов.
Мечтите свършват,
всичко е познато.
Отишло си е лятото.
С прокъсани обуща ти вървиш
през есенната тишина.
На петдесет си вече без илюзии.
Светът е скелет на дърво.
Загадките са свършени
и смешни са задачите,
които бяха вечната ти раница.
Тежи мълчанието,
крачките тежат,
тежи и жестът, който опрощава.
На петдесет не могат
да ти викнат -
Ей, ставай, да вървим!
На петдесет е всичко преброено.
Измамите.
Предателствата.
Грешките.
На петдесет си имаш и компас
и твоята тъга се разпростира
под сивото небе.
Ти отминаваш.
Ти си песимист.
Не си измисляш смисъл.
Сам себе си познал.
Мистерията разплетена и ясна е.
Да си на петдесет -
то значи
всеки ден по малко да умираш.
***
Майките плачат над нас,
косите си скубят,
с дланите натрошват буците -
да ни събудят.
Майките гледат над нас,
милват ни с пръстите благи,
стискат уста
и в земята ни слагат.
септември 1977
***
За свободата мъртъв съм;
за светлите си дни сразени,
виж, с хълбоци златисти хрътките
лежат при мене на колени.
Те дебнат бавния ми ход,
изопват тънките си шии.
Един последен гъвкав скок -
и в тялото ми ще се впият.
Но няма да се защитя,
да късат скъсаните струни -
омръзва всичко на света
пред тия кучешки муцуни.
9 септември 1979
***
Имах всичко в живота -
срещи,
раздели,
имах верни другари,
ядове бели.
Имах тънки куршуми,
свобода
и пиянство…
Имах любов.
Ала нямах достатъчно думи,
за да напълня пространството.
Септември 1979
***
Ще дойде ден, ще се родим отново,
ще ни притисне до гърдите си
една жена, във скръб и гняв готова
за нас да изгори.
Една жена ще ни люлее нежно,
ще стисне зъбите от болка,
когато с устните железни
ще я зарадваме и
толкоз.
***
Ти няма да простиш,
това го зная.
Но всеки път като отвориш
бялата врата
към малката ми стая,
ти ще ме викаш
от смъртта.
НЕ МЕ ОСТАВЯЙ
Не ме оставяй, аз съм много сам
и самотата мозъка разнищва.
Без теб какво е моето огнище?
Аз сам не знам.
Не ме оставяй сам пред моя край,
подай ръцете хубави и мили,
отпада всичко - и духът, и силите,
привършва дългата и весела игра.
