ДОЛИНАТА НА ВЕЧНАТА ПРОЛЕТ
Из “Добрата съдба - песни през сълзи”- под печат (2025)
Верка Сидерова обичаше да ми разказва много за Добруджа. Това никога не й омръзваше. Когато вече бях шофьор и имах кола, една вечер тя каза:
- Утре рано да тръгнем за Добруджа, а?
Речено-сторено. На другия ден в 5 сутринта потеглихме от “Емил Марков” към родната земя. Много обичах да пътувам с нея, а и тя обичаше да я возя.
Седнала на предната седалка, замислена, потънала в щастието, че ще идем в Добрич. И не спираше да пее по пътя, правили сме си цели концерти, като тогава между впрочем научавах и много нови нейни песни.
Случвало се е няколко пъти да пътуваме с нея из нашия обичен край. И като си идем в Добрич, след ден-два се качваме на колата ей така без посока, да обходим добруджанските пътища, да сме в прегръдката на добруджанската природа.
- Хайде, мале (това й беше любимото обръщение често към мен) да тръгнем към “Долината на вечната пролет”.
Тя казваше така на Батовската гора. Тя се намира на около 30 км. от Добрич посока Албена, където добруджанската равнина се нагъва, извишава се и се прелива във Франгенското плато.
Излизаме от Добрич към Сенокос, колата се носи по шосето, което върви успоредно с горския пояс. След известно време поясът свършва, а след още малко свършва и равнината.
Сякаш в прастари времена някоя гигантска ръка е замахнала с неотразим удар е разломила земната гръд. И ударът е проникнал дълбоки надолу в земните недра, силата му е затрептяла надлъж и шир и се е образувала голямата долина.
И когато човек с часове пътува по равното поле, като застане на самия бряг - там дето почват стръмните склонове на долината - бива изпълнен с удивление и възхита. Чудната игра на природата.
Стигаме Батово и Оброчище - две села от столетия приютени от Батовската долина. Скрити на завет през зимата от вихрите и северните зли ветрове, от ранна пролет до златна есен те са потънали в листака на огромните дървета.
С нас пътува и веселата Батовска река - Верка ми разказва, че в миналото покрай нея е имало струпани тепавици, малки воденички, движени от реката.
- Водата на Батовската река, сега тече в хладните чешми на селата и градовете на добруджанската земя - казва с красива усмивка Верка- и продължава в спомените си: “Как сме висяли по чешмите за тази вода. Лятно време, като секне водата в града и се заредят кофите по чешмите на Гагаузката чешма. Може да е имало към 300 кофи, кобилици… а понякога ставаше и бой.
Рее се погледът й през стъклото на колата, сякаш дърветата на гъстата Батовска гора ни махат, Верка запява:
През гората вървят
два-трима овчеря
с каврък калпаци
с пера паунови.
Пярата са веят,
гората люлеят,
Овчари вървят и
на гората думат:
- Горо ле, горо зелена
ти бистра водице студена,
до днеска сме били
двама овчеря,
с пушки бойлии
от утре ша станим
два брата-хайдути
с две остри саби.
Гора са люлее,
клони си кърши,
и на овчери отвръща:
- Елате, елате
двама овчери,
два дерни другари.
Имам тревица
млада и зелена,
имам водица
бистра, студена.
В горската лечебна тишина, като сребърна камбанка звучеше красивия й глас. Сякаш песента трептеше в гъстата шума на дърветата, разперила криле и летеше.
Летяхме и ние по неравния път на Батовската гора. Беше началото на юни, лятото с широка крачка бе навлязло в равнината, тя бе свежа, светло зелена.
Светнала, сякаш посипана със слънчев прах, Добруджа за кой ли път разкриваше великолепието си пред нас.
Щъркелите отново прииждаха на ята от юг, правеха широки равни кръгове из дълбокото небе, сетне кацаха из полето и с часове седяха там. И те като нас си бяха дошли у дома.
- Боже господи, каква красота, каква свежа ведрина, каква земя - не спираше да възклицава леля Верка.
- София. За какво ми е тази София на мен - говореше като на себе си Верка. - ако по-рано беше се създал ансамбъла в Добрич, щях да си остана там. София може да е хубава, ама на мен не ми е хубаво. Гледай с тебе в какъв край сме се родили.
Колко предано обича Добруджа - си мислех.
Преди Албена спряхме на Оброчище. Показах й моето първо училище “Христо Смирненски”, запалихме свещ в малката селска църква “Св. Успение Богородично”, тя пък ми показа къде са щели да се обърнат с военния джип през зимата на 1950 година, когато тя като военен чиновник и съпруга й летец пътуват от Балчик.
Тогава в страха си Верка вместо да викне - запява една от красивите си песни, а колегите на мъжа й казват:
-А, Цоньо значи си имал певица а не я пускаш да пее в хора?
- Че кой не я пуска - отговаря съпругът й - като иска, да идва да пее.
И така Верка Сидерова пее по общовойсковите празници. Така всъщност тръгва и големият й път към Държавния ансамбъл.
Така в песни и спомени стигнахме “Албена” и Верка казва:
- Тук някога беше трънаци, дървета, които зимата се свиваха сякаш под страшния рев на морето. А сега каква красота построиха добруджанци.
Свечеряваше се. Над Добруджа идеше нощта, ние се отправихме обратно към Добрич и само файтоните с красиво сресани наперени коне, които возеха туристи се чуваха.
Като тръпка преминаваше едно нежно, едва доловимо шумолене на писаните колела, правени от някой далечен пра-пра внук на майстора Сали Яшар.
Пътувахме обратно към Добрич, селските къщи светеха.
Верка се обръщаше ту назад, ту настрани, въздъхваше дълбоко. А натам по хоризонта, отвъд него като далечно бледо сияние се виждаше отдалеч светлината на телевизионната кула.
Светеше Добруджа!
