ЛЮБОВ
Животът е, казвам ти, безкраен нелек път през непознати земи, брат ми, страшно е целият да го извървиш сам самичък.
Има, изглежда, вътре в нас машинка някаква, дето почва да вдига аларма, когато дълго блъскаш по тоя път без близка душа до тебе.
А аз, брат ми, все тъй я карам - сам. Не че се оплаквам или да се мъча да се оправдавам. Останах си стар ерген, това е то цялата история.
По мое време мислех повече да се запилея и накрай света чак, стига само да ми е интересно. Родопа, разбира се, не беше накрай света, ама, кажи го, все същото - наоколо мъртви чукари, сипеи, камъни до небесата и всеки божи ден все това е пред очите ти.
Лете над главите ни кръжи орел, да го питаш какво е загубил пък той в тая пустош, та го дири. През зимата, брат ми, по онези същите чукари и сипеи като завият вълци, да ти се вледени сърцето.
Денем се мушехме из тунелите и нищо не чувахме, но привечер, още щом се покажехме навън, като че ли нас са чакали - завият за зла прокоба, а ние се взирахме в преспите да ги търсим.
Няма защо да ги търсите, викаше Газдата, планината вие. Може и на гърмежите да се сърди, че от сутрин до вечер все това чува: бам, бам! Родопа не можеше да си отдъхне от нашите тътнежи.
А и мене вече ме зачовърка машинката отвътре, тревожеше ме и по цели нощи шарех с отворени очи по дъсчения таван, заслушан във вълчия вой навън.
Никога не бих я разбрал тая тревога в мене, щеше да си остане незнайна, ако една вечер нещата не се промениха.
Тя беше се свила пред вратата на хижата, отпървом помислихме да не би да е вълк - свил се е там и ни причаква, и жално скимти. Абе какъв вълк ви е патил, сопна ни се Газдата, не виждате ли, че е човек. После разтревожен задълба направо през преспите.
Под стрехата отпред имаше малко сушинка, беше се сгушила там, до вратата, смачкана от отчаяние. Държеше тя в ръцете си вързоп, увит в бебешки шал, вързопът скимти, брат ми, проплаква като изоставено птиче в опустяло гнездо.
- Какво дириш тука? - запита я Газдата, положил длан на рамото й, па се сети, че момичето замръзва, устните му почернели, не човек, а направо удавник, засуети се. - Сега, ей сега…
От бързане да отвори час по-скоро, измъкна катинара направо със скобите. Внесохме момичето вътре, заедно със скимтящия вързоп и дървения куфар, върху който седеше, и се спогледахме - никой не знаеше какво да каже.
Газдата единствен не се помайваше, нареди да запалим кюмбето и да запарим чай.
Канчето с лайкучката зашумя успокоително, а момичето седеше без воля върху нара, покорно се остави Газдата да й разтрива със сняг премръзналите ръце.
- Детето… - изрече най-сетне тя, думата едва успя да се промъкне през почернелите й устни.
Добре че вързопът бе доста дебел, живичко беше, горкото, личицето му ей такова на, колкото петаче. Отваря устица и проплаква.
- Гладно е - досети се Газдата, - някой трябва да отича до махалата за мляко.
Не чаках да ни подканя, нахлузих гумените ботуши, позагърнах ватенката за по-топло и хукнах в тъмното, забравил зима, преспи, вълци.
Нищо не чувах освен детенцето - през целия път, казвам ти, плачеше вътре в душата ми, изпепеляваше я с плача си.
Махалата спеше под топли халища, щото вече беше към среднощ, а аз затропах по заспалите прозорчета, мляко да диря по никое време.
Както и да е, намериха се добри хора, наляха ми едно шише, аз пъхнах шишето с млякото в пазвата и хванах обратно към тунелите. Нагоре дваж по-трудно се вървеше, а аз, брат ми, не помня вървях ли, лазих ли.
Нашите не спяха, стояха под стрехата, скрили глави във вдигнатите яки и за да се стоплят, припалваха цигара след цигара. Извадих шишето от пазвата сгорещено и го подадох на Газдата да го занесе вътре.
А аз се наредих до другите, запалих цигара и след като дръпнах веднаж-дваж, усетих студа да се промъква към вдървилите ми се крака, крадливо да тършува под ватенката.
На сутринта още по тъмно ме събуди гласът на Газдата, разговаряше шепнешком с момичето край печката, питаше я коя е, откъде е. От павликенските села съм, отвърна то, диря мъжа си. Отиде по строежите и не се обади година вече.
Газдата зацъка с език и я посгълча, да ти се чуди човек на ума, рече й, с годиначе на ръце си тръгнала да дириш просено зърно в хамбар с пшеница.
Че строежите в тая държава чет нямат, дорде ги обиколиш всичките, и ще дойде време синчето ти войник да иде. То като че ли чакаше за него да стане дума и да нададе гласче.
Хвана лоша зима нея година и отряза пътищата, засипа де където имаше пътечки към широкия свят.
Съмнеше ли, едва изгазвах през преспите до махалата за мляко, защото Величка, гостенката, ще не ще, трябваше да остане с нас. Едва успявах да отида и да се върна, ветрищата замитаха стъпките след мене.
Величка не стоеше със скръстени ръце, докато ние дълбаехме тунели за язовирната вода. Беше си къщовница, още от първия ден пролича - изчегърта калта от дъските и те светнаха като навосъчени.
Намери сред вехториите ни по някой и друг парцал и, когато веднъж се върнахме, по измитите прозорци на хижата се кипреха перденца от избеляла басма.
И колкото повече бившият дом на лесничеите заприличваше на наш дом - оня, другият, който бяхме оставили на село, беше твърде далече,- толкова и тя ни ставаше по-близка.
Кой знае как се случи, взехме да я наричаме наша Величка, а синчето й - наш Василчо.
Всичките се бяхме затъжили за село и за близки, с месеци се ровехме из Родопа, забравихме вече кога Газдата ни подбра да ни води пари да печелим. Затъжихме се, казвам ти, и женени, и ергени като мене, които даже няма кой да ги чака у дома.
И всичкото, брат ми, е в машинката, онази, която те кара да гледаш на самотията като на лоша болест.
Привечер подтърчахме към хижата, сякаш ни гонеше някой, и си казвахме, че е от студа - от другия, спотаил се в гурбетчийските ни душици, откак се разделихме с роден край, макар никой да не си признаваше на глас.
Взехме да се събуваме още в пруста, съвестно ни беше да газим чуждия труд, да го не зачитаме и за да не ходим боси, на всички ни Величка измайстори по едни терлици.
На младини човеку твърде не му идва наум да прави дом и семейство да създава, когато днеска е тука, а утре там. Неусетно нощем отново взех да се преборвам с мислите си и те ме надвиваха нощ след нощ, търсех смисъла на нашето къртовско ровене из планините, далече от хората.
Чудно нещо е житието, виках си, тъкмо си решил, че си го надвил, и се виждаш налегнат от неканена грижа. А и не можеш да я назовеш грижа, чопли те отвътре - и толкова, ама коя е, каква е, така си и остава загадка за тебе.
Това е от самотията, момче, каза ми Газдата, комуто доверих нощните си мисли, за да ми олекне.
Човек не може сам, върти, струва, гледа да си намери другар, топлинка търси, огнище гледа да съгради на душата, а на това огнище му викат любов.
Питал ли си се, рече ми Газдата, защо наша Величка се е грабнала от единия край на България до другия с пеленаче в ръце? Обича го, затова е тръгнала да търси оня хубостник, дето от него ни вест, ни кост.
В килерчето, където държахме инвентара - лопати, кирки, едно друго, - Величка подреди стая за себе си и за детето. Измайсторихме й печка от карбидов варел и зачакахме пролетта.
Да пукне пролет, мечтаеше си Величка, ще се върна у дома, може Коста, мъжът ми, да си е дошъл и да ме търси. Може и да е болен, не дай си боже, изнемогва и няма кой да го погледне.
Ние се съгласявахме с нея, успокоявахме я, както можем, макар да си мислехме друго, лошо си мислехме за оня, дето цяла година не намерил време две думици да напише и прати на жена си.
Пролетта не бе зад девет планини, дордето да изядем последната низа кромид, дорде Величка тури на огъня последното гърне с леща, и беломорецът духна, смете снега надолу към равното.
Дойде най-после и първият камион до хижата и заедно с храната докара дизелово локомотивче, което трябваше да вади пълните с камък вагонетки от тунелите.
То хубаво, че го пратиха, викаше Газдата, облекчава ни се работата, бедата е, че нямаме излишен човек да го стопанисва.
- Да опитам аз, а, бай Тинко? - плахо рече Величка, съвестно й беше, види се, да го гледа как се коси. - Временно, докато позасъхне навън…
Като мома наша Величка карала трактор, ала щом се задомила, мъжът й я турил до огнището, като се канел сам да прехранва челядта си.
Подчинила се жената, обичала го и го слушала, каквото й каже. Големи думи ще да е казвал, преди да е хванал пътя за не знам си къде и тя му вярва като на господ, нищо лошо не си помисля за него.
За дълго е легнала мъка върху нея, отчаянието й е станало сянка, безпокои се, защото няма вест. Покрай локомотивчето позабрави своите грижи.
Настаняваше Василчо до себе си в един панер, той й гука, маха с ръчички, а тя се усмихва едва-едва, колкото да пламне огънче в майчиния й поглед, и кара до насипите локомотива с вагончетата.
Така съм я и запомнил - с панера до нея. Като жива е отпреде ми, а колко години са минали оттогава, синчето й вече и войниклъка е изкарало!
Величка се задържа, чакаше да й обадят от село дали са научили нещо за мъжа й и ха днес, ха утре, дочака лятото. Сега вечер непрекъснато беше с нас.
Когато връщаше вагонетките празни, разменяхме по някоя дума, носехме Василчо с панера на припек пред тунела и се редувахме да му правим сенчица.
Скришом всички бяхме доволни, че сме все още заедно, а което бе най-чудното, аз май бях най-доволният.
Не помня как открих хубостта на Величка, кога беше това, сума ти вода изтече от онуй лято, помня само как изведнъж разбрах колко е хубава.
Тънкоснага, стройна, мургава, с големи очи и дебела плитка през лявото рамо, тя разцъфна пред мене като непознато планинско цвете и се учудвах как толкова време минавах покрай него, без да го забележа.
Отдалече дочувах тракането на празните вагонетки по разкривените релси и се извръщах в очакване.
Газдата на няколко пъти ми подвикна с все сила, за да надвика пукота на компресора:
- Не се зазяпвай, Никола! Вземай пистолета!…
Често се заглеждах. Посмъмра ме Газдата веднаж-дваж, наложи се и да си поговорим на четири очи. Какво става с тебе, запита ме, какво те е замъчило пак, че си развали работата напоследък.
Вдигнах мълком рамене, не смеех да му призная онова, което и за мене оставаше тогава без обяснения.
Накрая Газдата отсече: от самотията е, всяка жива душа измъчва и ти не можа да й се измъкнеш, ама ти си лесен, ще те пратя за два-три дни до града, дървен материал да докараш, ще се поомешаш с хората и ще ти мине.
С другите, с тях е лошото, каза с въздишка той, стиснал между длани побелялата си глава, другите една разходка никак не ги оправя, те по семействата си тъгуват.
А тая тъга и от любовна мъка е по-лоша, рече ми, нали цял живот й нося товара, та отдалече я познавам.
Откри се той пред мене, а аз моята болка скрих, срам ме беше да призная, че ми е легнала на сърце омъжена жена с детенце в люлката.
Величка нищо не подозираше и с мене беше приветлива както с другите, ще разменим по някоя дума, случваше се и да ми се усмихне, ала само така, защото бе добра душа.
В неделни дни тя вземаше Василчо и отиваше да го разхожда в елховата гора, а ние седяхме в сенките на младите буки и режехме от дърво кончета и птички за детето, заслушани в далечната й песен.
Нейните песни, брат ми, щяха съвсем да ме свършат, звънки и нежни като Величка, дочуя гласа й отдалече и виждам големите й черни очи.
Не можех ли повече да издържам, измислях си работа из тунелите, а Газдата не ме спираше, защото едва ли имаше някой друг, който по-добре от него да разбираше хората.
Маех се из тунелите и в неделя с надеждата болката да поутихне в мене и не ми трябваше доктор да ми казва, че съм болен от обич.
Ей я на, казвах си горестно, това е то любовта сигурно, няма съмнение, но защо трябваше така душмански да ме дарява? Не съм ли заслужил пред нея по-добра участ от тая, връхлетяла ме неканена и нечакана?
През август при нас се домъкна вестникар някакъв, репортер съм, каза, дошъл съм да напиша някоя и друга похвална дума за вас. Нищо не ми беше направил човекът, все хубавите неща търсеше, а аз го гледах с неприязън.
Идеше ми да кресна колкото ми глас държи: „Тебе кой дявол те довлече тука бе, ей ти, да се ровиш в хорските души?”
И още куп излишни неща бих му креснал, казвам ти, но нали знаех, че ще бъда несправедлив, замълчавах си. Той си отиде, аз пък зачаках бедата да дойде.
Репортерът надълго и нашироко ни изрисува всичките във вестника, имаше и голяма снимка на Величка - седи си в локомотива и се усмихва.
Прочетох няколко пъти написаното и ми стана неудобно пред вестникаря за онова, което исках да му кажа. С красиви и сърдечни думи разказваше той за Величка и всичките до една бяха верни, аз да можех, и аз тъкмо така щях да ги разкажа.
Отначало Величка се сконфузи, изчерви се, па после прибра вестника в дървения куфар - да го показва на мъжа си, когато се срещнат.
Не стана нужда от скътания вестник. Една привечер, когато се миехме на потока, недалеч пред нас, кой знае откъде, излезе неугледен и омачкан несретник, небръснат с дни, с прегърбени рамене и болнави, неспокойни
очи.
Излезе отпреде ни и мълчаливо ни заразглежда, без да рече едно добър вечер поне, както е прието между порядъчните хора. Гледа ни, що ни гледа, па рязко попита:
- Къде е Величка?
Втренчихме се слисани в непознатия и никой не отвърна на въпроса му.
Величка слизаше от пътечката с ведрото, зърна го и се стъписа, после с вик се спусна към него, а ведрото се затъркаля, захвърлено по каменистия път.
- Леле, Коста! - проплака жената и в гласа й напираха и радост, и дълго спотаявана болка. - Къде се изгуби?…
Тя хлипаше, неумело и срамежливо свела глава върху хлътналата гръд на брадясалия, вкопчила се в яката на нечистото му палто, сякаш се страхуваше да не го изгуби ненадейно, а той с недружелюбен, подозрителен поглед бавно ни изучаваше един по един.
Хлипанията постепенно стихнаха, Величка стоеше сгушена, боеше се да не мръдне от страх, че всичко ще се окаже стар и отново изстрадан сън, роден от копнеж по тоя нехранимайко.
Той сякаш прочете недобрите ми мисли, отстрани жена си и извади от джоба омачкан вестник, който й занавира в лицето.
- Какво е това? - запита кавгаджийски, без да го е еня за нас. - Какви са тия работи?
Величка вдигна глава и цялата грейнала от неочаквано сполетялата я радост, рече:
- Писаха за нас, нали правим тунели…
- Тунели! - кресливо я прекъсна мъжът й. - Зарязала къща, дете, тунели седнала да ми прави! Изтипосали я по вестниците да й бера срама пред цяло село, а тя, глупачката, се радва!
Величка помръкна, лицето й побеля.
- Ама, Коста, аз… Ние с Василчо… - рече и нищо повече не можа да отрони, виновно изживяваща несправедливото натякване.
- Сама жена сред толкова мъже - викаше й оня, - и дене, и нощя!… Човек кой знае какво може да си помисли… Какво може да стане…
Неочаквано хрумналото му подозрение го стъписа и той, зло изкривил лице, прегракнало запита:
- Пък може и да е ставало?… А?…
И в търсене на истината очите му пробягваха от човек на човек, пълни с необяснима омраза.
Черно перде падна отпреде ми, скочих върху него и като го пипнах за кирливия врат, задрусах го, душен от напиращото отвътре възмущение.
- Хаймана с хаймана - крещях му побеснял, забравил всичко на тоя свят, - нехранимайко неден! Така ли не се найде у тебе една хубава думи да й кажеш? Поболяла се е от мъка, кахъра ти бере година време и вместо да я утешиш, ти… И защо тъкмо на такъв никаквец е налетяла, горката?…
Заедно с приказките, които се изсипваха от устата ми като от рукнала чешма, ядът ми бързо растеше и накрая го хвърлих по нанадолнището, иначе можех и да го свърша.
Той се затъркаля сред ситния камънак, вдигайки облаци бял прах. Изглежда, и другаде го бяха хвърляли, защото скочи учудващо бързо, с котешка пъргавина, и хукна надолу по пътеката.
- Коста, Коста! - викна след него Величка, а после с плач побягна към хижата.
Не можахме да я задържим. На бърза ръка събра дървения си куфар, нарами Василчо, за помощ не искаше и да чуе.
- Какво ще рече мъжът ми? - повтаряше уплашено и със свито сърце тръгна нататък, накъдето се бе изгубил оня.
Понечих да я придружа, но Газдата ме хвана за ръката и с поглед ме подкани да си седя на мястото.
- Обича го, не видиш ли? - каза ми. - За нея няма по-мил под това небе.
Още същата вечер и аз поех надругаде. Мислех да забравя и да ми олекне, скитосвах от строеж на строеж, с работа заглушавах вълчия вой на душата си, а полза никаква.. Позараснаха раните вече и болката сега е друга, гложди ме и я търпя, защото знам, че ще ме гложди, докато съм жив.
Времето, казват, лекувало всичко. Мене ако питат, лъжа е, любовта лек няма все още. За всякакви болести могат да открият, и за рака непременно ще измислят нещо, ала за любовта не могат, защото, брат ми, без нея и човекът ще престане да бъде човек.
1977
