БУРЯ
Светкавици раздираха небето, а грохотът на гръмотевиците отекваше надалеч. Нола погледна часовника си. 5:15.
Беше твърде рано, но той добре познаваше болката и знаеше, че ако не стане от леглото, в следващите минути в главата му ще се спукат хилядите малки огнени топчета и онова, което ще последва, ще е непоносимо.
Невроните в мозъка му ще полудеят, а това ще доведе до болезнени спазми в черепа му.
Надигна се бавно и се запъти към малката баня в края на коридора. Остави студената вода да се стича по тялото му, а после глътна двете капсули, които щяха да неутрализират взривовете в главата му поне за няколко часа.
Предстоеше поредният празен ден. Надяваше се да завали, за да отмие лепкавата жега, от която нямаше спасение напоследък.
Отвори електронната си поща и факта, че „НЯМА НОВИ СЪОБЩЕНИЯ”, го накара да се замисли как се промени живота му.
Когато преди няколко месеца му предложиха работата, в Афганистан войната бе в разгара си. Прие, макар да знаеше, че го изпращат в една от най-горещите точки на планетата.
Имаше нужда от предизвикателство в кариерата си, а и заплащането никак не беше за подценяване. Приготви скъпата техника, която работодателите му осигуриха и замина.
С камера на рамо и картата на фоторепортер на гърдите, за няколко седмици запечата на лента толкова лични трагедии, че имаше чувството, че очите му не могат да поберат повече мъка.
Е, животът често ни показва, че винаги може и още. В едно малко село, близо до Кабул, с няколко военни от спецчастите попаднаха на засада. Бомби избухваха една след друга на метри от тях, а пламъците бяха обхванали колибите покрай пътя.
Забеляза детето след няколко минути, когато гъстият пушек се разсея от вятъра. Момченцето бе клекнало до тялото на млада жена, вероятно майка му, а слабичкото му телце бе покрито с кървави петна и сажди.
Нола никога нямаше да забрави огромните очи, които с надежда гледаха в него. Затича се да го измъкне от горящата къща, но в този миг усети остра болка отзад на тила. Свлече се на земята облян в кръв, а последното, което чу, бе свистенето на куршумите.
Оживя и, след като стабилизираха състоянието му в местната болница, го изпратиха вкъщи. Последваха месеци на продължителна терапия. Раната не беше дълбока, но бе засегнала важна част от мозъка.
В моменти на криза главоболието му бе умопомрачително, а в хода на дългото лечение приятелите му, един по един, се отдалечиха от него. Не ги винеше, вече не беше добра компания.
Дните му бяха мъчителни, а нощите - наситени с кошмари. Мисълта, че не успя да помогне на детето, не му даваше мира. Дори и сега, година по-късно, щом затвореше очи, още виждаше онзи поглед, изпълнен с ужас и страх.
Приближи се до прозореца и погледна навън. Не беше заваляло, но въздухът бе като наелектризиран и той реши да се поразходи. Сивкавата утрин щеше да му се отрази добре. Искаше да походи бос по пясъка и да усети как се събужда с деня.
Взе си кафе и стигна до кея. Бе забравил колко е красиво морето сутрин, преди слънцето да се покаже и да потопи всичко в светлината си. Тръгна към скалите, а вълните мокреха навитите му крачоли.
Отдавна не бе изпитвал такова сливане със заобикалящия го свят. Дори и надвисналата от небето буря допълваше чувството му на покой.
Поседна на един дънер, който препречи пътя му и с бавни, почти ритуални движения, си сви цигара. Вдиша от дима, затваряйки очи, докато лекият бриз си играеше с връзките на якето му.
Обръщайки глава за момент, в далечината някакво движение привлече вниманието му. Стана и тръгна нататък. Когато се приближи, видя мъж, който рисуваше нещо в пясъка.
Нола не искаше да прекъсва заниманието му, но любопитството у него надделя и той остана изненадан от това, което се разкри пред очите му.
Непознатият рисуваше с обикновена, заострена пръчка голям, красив портрет на жена. Просто така, на пясъка.
Той оформяше детайлите, а вълните идваха и заличаваха част от лицето. Беше странно, защото художникът продължаваше своята работа с търпеливо усърдие.
- Защо правите това? - попита Нола. - Не искам да ви се бъркам, но наистина не разбирам. Явно рисувате добре, защо не опитате на платно, хартия или дори на стена, където картината ви ще се запази задълго.
Странникът, стреснат от гласа му, се изправи и прикова погледа си в него.
- Нямам нужда от компания, вървете си по пътя - наведе се отново и продължи да рисува.
- Извинете нетактичността ми. Няма да преча. Просто ще ви погледам за малко, докато допия кафето си, може ли?
- Правете каквото искате, все ми е тая - троснато отговори мъжът.
Вятърът се усили и завъртя шепа пясък във въздуха, а Нола седна на няколко метра от непознатия. Портретът на жената бе почти готов, когато дойде една по-голяма вълна и го отми наполовина.
Художникът погледна с тъга линиите, които вече почти не се виждаха, седна на пясъка и кръстоса крака пред себе си. Обърна се към Нола и попита:
- Може ли една цигара от твоите? Не пуша често и не нося в себе си - нямаше и следа от предишната заядливост в гласа му.
- Разбира се, ето - каза и му подаде пакета с тютюн. - Свивам си ги сам, така си удължавам удоволствието. Стават малко силни. Пробвай! Може и на теб да ти харесат.
Непознатият кимна едва и посегна към пликчето с цигарените хартийки. Нола се засмя, издишвайки шумно дима от поредното дръпване.
Седяха така един до друг, пушеха мълчаливо и гледаха как водата придобива онзи особен зелен цвят, преди да побеснее, а небето натежава от буреносни облаци.
- Страх ме е, че времето ще заличи спомена ми за нея - започна мъжът толкова тихо, сякаш говореше на себе си. - Че ще забравя онези очи, които ме гледаха с толкова любов. Нея вече я няма, отиде си. А аз така и не я нарисувах, докато беше жива, все отлагах. Е, сега имам време само за това. Попита ме защо го правя тук, на пясъка. Тя обичаше морето, затова давам на вълните да прегръщат лицето й. Всеки път, когато портретът е готов, идва водата и я отнася със себе си. Годините ме отдалечават от нея и сигурно ще дойде момент, в който ще се опитвам да си спомня как е изглеждала и няма да мога. Затова ще я рисувам всеки ден, докато имам сили за това.
Когато гласът му съвсем затихна, Нола отпи от кафето и разтърка челото си с пръсти. Думите бяха заседнали в гърлото му.
Двамата поседяха безмълвно още няколко минути, загледани в бурното море пред себе си, всеки заслушан в собствената болка. Бурята приближаваше, а в душите им отдавна бе заваляло.
