СТИХОТВОРЕНИЯ – ЦЕНТОНИ
БЕЗДНА
Центон по Пейо Яворов
От заник слънце озарени пак над нас
надигат се вълни като влечуги -
живот и смърт се разминават всеки час
посред печални, бледи теменуги…
Но кой ще назове честта и кой позора,
когато те зове смъртта като кръщене?
От болката когато мътен стане взорът
и млъкне всеки шум, а тишината стене?
По стъпките ни вредом никне жълта злоба -
свръхземните въпроси никой век не разреши.
И ни преследва нощем яростна прокоба
и няма кой - ни майка, ни родина - да ни защити.
Продавана за дребен грош, злочестата родина
мълчи до днес и дума ? не теква,
дори над бездна, зинала като камина,
за клетва, за най-ужасна клетва.
Сред пепелта на всички истини-лъжи
копнея днеска аз за мир небесен -
да идем двама с тебе там в зори,
да идем двама с тебе, моя песен.
РОДИНА
Центон по Асен Разцветников
Над родните ниви се вият орли като облак,
дошли отдалеч, пили кръв и отрова.
И вредом се носи над живите техният поплак,
предсказващ ни скоро нещастия нови.
Днес късното слънце премрежено стене
през дим от пожари и пари от кръв.
А ние покорно стоим на колене,
от страх онемели пред толкова стръв.
Стегни се, Родино! Че ножът опрял е о кокал
и пак ни очакват огнени жертвени клади!
Вдигни раменете, снагата, плещите от камък -
спаси си децата от новите кървави вади!…
Спомни си за Лом, за двамата мрачни солдати,
пияни от тъпа жестокост, вино и кръв…
Не връщай отново към черните дати
смълчаните морни тополи дори и насън.
ПОЕТ
Центон по Гео Милев
Перото ми трепетно страда, отпада без мощ,
приклещено в ужас от стон безконечен
в блатата на алчна жестокост сред тъмната нощ…
Нахалост човекът зове в тоя Ад вековечен:
- Виж ни, поет!… Останахме вече без глас
в калта на света сред черна мизерия!
Скиталци, прелетни птици в Европа и САЩ -
Адът е само за нас!…
Под блестящи етажи и водопади - цяла империя.
Златни банки звънят, наредени в шпалир.
Какво са за тях милионите жертви човешки?!
Строят си палати подземни - не искат мир!
И чакат двубоя на „Томахоук” с „Орешник”.
Перото ми вярва в оная неистова мощ
на гневните, диви и бесни сред дните тревожни,
запратили в Ада Мамон в най-страшната нощ,
и писали с кървите свои: СВОБОДНИ.
ВИШНИ
Центон по Димчо Дебелянов
Когато вишните над мен цъфтяха,
бе радостен и ведър моят ден,
поливан сутрин щедро от росата,
от нежен мирис сякаш упоен…
Когато вишните навън цъфтяха
сред сладък дъх на майските цветя,
с копнеж заглеждах се към синевата
и търсех с вяра своята мечта…
С прошарени коси, разпуснати в безреда,
като на сцена в някакъв театър,
след мене после тръгна грижа смъртно-бледа,
и моите мечти издуха черен вятър.
Сега от клоните попарени над мене
като листа се рони лепкава тъга,
вечерник ляга върху рамена сломени
и сее тъжните си есенни цветя.
ДОМ
Центон по Елисавета Багряна
Не те измести никой в този дом
и толкова е празен в моя кът.
Нали единствено в съня ми мълчешком
целуваш ме, макар че си без плът.
И в лятна вечер или в зимен студ
говорим дълго пак за земните неща.
Щом зазори - си тръгваш ти от тук.
И няма кой на празник да ми подари цветя.
Така изнизват се година след година
и мълком сменят се сезон подир сезон.
Сърцето често удря яростна лавина
в сподавена въздишка като стон.
Сега не чакам и подарък за награда,
не ме привлича неговото лустро.
Защото дом не означава сграда,
а е от двама споделено чувство.
