СПОМЕН
СПОМЕН
Автобусът - пееща антика -
влиза триумфално във Балчик.
Аз до нея, тя до мен. Друг - никой.
Онемели от любов - мълчим.
Двама в рая. Аз - Адам завеян,
тя пък Ева. Тъй далеч от грях!
Бродим от площадчето до кея
с малко думи и със много смях…
И се чудим как живяхме в Добрич
праг до прага, ей до този миг,
без очите ни да заговорят
на сърцата с тайния език.
Врекохме се, след раздяла кратка
да се съберем в едно гнездо.
Тя ще бъде мама, аз пък - татко.
Вече неразделни, чак до гроб.
Срещнахме се след една година,
след заглъхнал във душите зов.
Автобусът кихна … и отмина.
И се умълчахме…в нелюбов.
ЗАКУСКА НА СЕЛО
На Кръстина
Идеш от фурната, водиш ни утрото!
Слънцето носиш на рамо.
Дишат в торбата два хляба от фурната.
Рано ранила си, мамо.
Бързаш към кухнята весело втурната.
Чайникът бял кукурига.
“Браво, момичета, вече сте турнали
мащерка, мента и риган!”
В къщата шета душата на Имелен
като магия упойна.
Да му се чудиш и дивиш на името,
а пък на билките двойно.
Цялата челяд обсажда стремително
старата походна маса.
Всички капризи са вън запокитени -
хлябът и чаят пред нас са.
Свети в паничката мед, който хиляди
мили душици са сбрали.
Миг за молитва е. Боже, помилуй ни!
Чувай ни живи и здрави!
