Десислава Грамадникова

В Пловдив има квартал, който се нарича „Капана”. Намира се в самото сърце на града и гостите казват, че времето в него тече различно. Той е магична плетеница от малки калдъръмени улички, носещи имената на занаятите, които са се упражнявали там - „Железарска”, „Кожухарска”, „Абаджийска”, „Златарска”. Това е било преди век, а сега, по модерному, го наричат „средище на творческите индустрии”.

Не, това не е туристически справочник за Пловдив, просто искам да придобиете по-ясна представа за мястото, в което живея.

Къщата ми е сбутана между две други, почти в средата на квартала и принадлежи на семейството ми от две поколения насам. Дядо ми я е купил като сватбен подарък за жена си. Преди е била пълна с хора, но сега тук живеем само двете с мама. Къщата е стара и всичко в нея въздиша - вратите, дъските на пода, че дори и водопроводните тръби. Долу е малкото ни магазинче, а вътрешни дървени стълби водят към горния етаж, където има две стаи, чиито прозорци гледат към улицата. Тясно е, но на мен ми харесва, особено в магазина. Когато не съм на училище, помагам на мама, защото има дни, в които е пълно с купувачи. Най-натоварено е по празниците, всеки иска да си купи любов, за себе си или за подарък. Да, правилно чухте, в нашия малък, пъстър магазин продаваме любов - в красиви кутии с панделки или в ръчно изрисувани буркани с капаци на винт. Стоката ни е първокачествена и подредена красиво на дървени рафтове покрай стените. Ето, например, само за двайсет и пет лева и трийсет и четири стотинки може да получите краткотрайна страстна любов за лятото, опакована в морскосиня хартия с жълти краища, тя е най-продавана. Имаме и специални предложения, но тях рядко ги търсят, защото са скъпи.

Мама се е научила да разпознава клиентите и още от вратата им предлага точно това, което им трябва. Казва, че уж хората са различни, но всъщност всеки се нуждае от любов и споделеност. Сигурно съди по себе си, защото знам, че е самотна, всяка вечер го виждам в очите й. Тъгата е втората й природа, която тя умело прикрива с ослепителна усмивка и чар. Всички я обожават, но аз добре я познавам. Когато бях малка, тя все ми повтаряше колко много ме обича. И тогава, с детската си наивност, приех, че любовта е образа на мама. Образ, който няма лице, възраст или характер, а е изтъкан само и единствено от обич, най-чистата и неискаща нищо емоция. Но после пораснах и осъзнах, че това прекрасно чувство има много измерения и начини, по които да стигне до сърцето. Вече знам, че през всичките тези години, когато мама се грижеше за мен, е имала нужда от още някого до себе си, който да я обича като жена, някой, който така и не намери. Ирония на съдбата, ще кажете, жена, която продава любов да живее без нея, но животът понякога си прави шеги с нас.

В „Капана” всички се познаваме. На ъгъла до нас има малка хлебопекарница, чийто аромат на прясно изпечен хляб се носи по цялата улица. Собственичката, леля Жана, е жена на възраст, с чисто бяла коса, която обгръща като ореол лицето й. Престилката й винаги е изцапана с брашно, но тя е най-милият човек, когото познавам. Почти всеки ден, когато ме види, че тръгвам за училище, ми маха отвътре и ми дава кифличка с мармалад или баничка, завити в хартия.

Отсреща пък уютно се е разположила единствената книжарница в квартала. На прозорците й висят табели за намаление на цените, но въпреки това не влизат много клиенти. За мен обаче, това място е като кутия с бонбони, защото много обичам книгите. С г-н Марков, бивш учител по история, който по цял ден седи на един дървен стол отпред, четейки и пушейки лула, често обсъждаме прочетените романи. Книжарницата е негова, но напоследък се оплаква, че бизнесът не върви и ще дойде ден, в който ще зареже всичко и ще замине оттук. Дано не е скоро.

В квартала има също и цветни кафенета, където приготвят домашна лимонада, чаена къща, в която има стотици видове чай от всяко кътче на света и няколко ателиета за ръчно изработени бижута, кукли и сувенири. Да, „Капана” наистина е едно пъстро и много приятно място, не само за пловдивчани, но и за гостите на града.

Но аз всъщност исках да ви разкажа за нашето шарено магазинче. Тук влизат най-различни хора. Понякога идват с молба да върнат някоя стока, защото нещо се е объркало или не са си я представяли такава, каквато е,  но мама търпеливо им обяснява, че не приемаме рекламации. Нали разбирате, любов е все пак. Други пък, напротив - стават ни редовни клиенти, защото са доволни. Някои дори споделят, че са срещнали човека на мечтите си, благодарение на нас. Тогава сме щастливи - какво по-хубаво от това да зарадваш някого и да му дадеш желаното. Но от тези срещи с хората все повече се убеждавам, че чувствата са сложно нещо.

Ето, миналата седмица мама имаше рожден ден. Ние не ползваме продуктите, които продаваме - политика на фирмата, но този път реших да наруша правилата и да я изненадам, като й подаря нещо именно от нашия магазин. Докато я нямаше, се зарових между кашоните в склада и намерих една любов точно за нея. „Романтична, нежна и без особени усложнения” - така пишеше на етикета. Беше доста престояла, на кого в днешно време му трябва романтика и нежност, всеки търси нещо по-силно и разтърсващо. Но си помислих, че на мама ще й се отрази добре. Отворих пакета внимателно, но въпреки изтеклия срок на годност, отвътре ме лъхна миризма на горски цветя. Хареса ми и поисках да запазя този аромат, затова побързах да преместя блестящото вързопче в тумбестия буркан, специално приготвен за случая. После завързах панделка в подходящ цвят и добавих едно от нашите малки, червени сърчица. Стана хубав подарък. Любовта сияеше зад стъклото, а аз бях доволна, че ще зарадвам най-скъпия ми човек.

Но когато й го подарих, тя само ме прегърна, без да казва нищо и се разплака. Не разбрах дали й хареса или само я натъжих повече. Дълго мислих след това и стигнах до извода, че емоциите на възрастните са абсолютна мистерия за мен, поне засега.

На сутринта, когато, излизайки, намерих букетче с диви теменужки пред вратата и бележка с маминото име, осъзнах, че нещо се е променило, и то само за една нощ. Подозирах от кого може да са, но по-късно същия следобед, когато се прибирах от училище и видях колелото на майстора-кожар отпред, вече бях съвсем сигурна, че цветята са от него. Той е приятен мъж, с дълга коса и небрежен вид. Ателието му е в другия край на квартала, но той често се заседява в нашия магазин, помага на мама да нарежда стоката, а тя винаги се усмихва глуповато, когато е наблизо.

В следващите няколко дни започнах да ги виждам все по-често заедно. Разхождаха се по „Главната”, ядяха сладолед на „Копчетата”, а веднъж дори ги засякох на пейките в градинката на „Джумаята”. Той я беше прегърнал през рамо и й шепнеше нещо в ухото, а тя се смееше и оправяше кокетно косата си. Така е вече цяла седмица. Дали се харесват? Не зная, но много ми се иска да съм права. Макар че, както споменах, нищо не разбирам от чувства.

Мога обаче да ви кажа колко струва любовта. Обикновената любов струва точно осемнайсет лева и седемдесет и седем стотинки, на доставна цена. А после… после вие ще си я направите безценна.