ВЪЖЕИГРАЧ
Спомням си площада. Тъжният площад в още по-тъжния град. Малък град, живеещ в сянката на света. Тук всички бяха меланхолични - децата, улиците, дърветата. Мрачна, безмълвна камбанария се издигаше вдясно и сочеше небето. Хората я заобикаляха, особено сутрин. Малки хора, с белязани от умора лица, забравили какво е радост.
После дойде той, въжеиграчът. Спомням си го. Никой не разбра откъде се появи. Просто една сутрин градът осъмна с въже, опънато между камбанарията и балкона на сеньорита Моралес, точно над площада. Приличаше на пътник през времето, със старомодните си дрехи и щръкнала коса, а слънцето настойчиво огряваше слабата му фигура, като на сцена. Хората се спираха, вдигаха глави нагоре и виждайки го, се усмихваха. А той не беше от най-добрите. Често губеше баланс, залиташе и, като по чудо, не падаше. Но тълпата го хареса. Подвикваше, ръкопляскаше, вълнуваше се. Всички следяха с очи неговите бавни стъпки по опънатото въже, което дърпаше камбаната всеки път, щом момчето направеше подскок и я караше да пее. Звукът отекваше надалеч и беше най-хубавото нещо, което градът бе чувал. Спомням си го.
Но един ден камбанарията се събуди без своя въжеиграч. Никой не разбра кога си е тръгнал. И хората спряха да се усмихват. Наведоха глави и не погледнаха повече нагоре. Площадът опустя. Тъжният площад, в още по-тъжния град.
Да, спомням си, защото аз бях въжеиграчът.
