ИЗБОР ПО ПРИНУДА

Венци Росманов

ИЗБОР ПО ПРИНУДА

                    На Яна и Боян

Аз не живея от поезия.
Тя много късно появи се.
И още – не споделям тезата,
че в мисленето има смисъл.

Аз не живея от поезия.
Достатъчно са ми проблемите.
Животът ми не ме е глезил
и всеки ден му мъкна бремето.

Аз не живея от поезия,
а кости правя. По принуда.
Когато в болницата влезе се,
изчезват всякакви заблуди.

Аз не живея от поезия
И хлябът ми не е от нея.
Ето накратко анамнезата:
Аз от нещастия живея.

1991 г., Лион


НЕОБХОДИМОСТ

Обичам мъжките момчета
и крепко, кратко ръкостискане.
В сърцата – Ботевата чета
и нищо лично като искане.

И посред днешната поквара
да светят светло идеалите.
Надежда. И любов. И вяра.
И във таланта да е вярата.

На моя талантлив народ –
вселъган, непризнат, отхвърлен –
му трябва да се чувства горд.
С това земята ще обърнем.


ВЪЛЧА ПЕСЕН

                    на приятелите
                    от снежните върхове

В България сега празнуват.
Във сняг. Под “Ботев”. И със вино.
В телата страстите бушуват.
И пее цялата дружина.

Ще пеят мойте песни. Зная.
И “по едно” за мен ще пият.
Когато търсят се в безкрая,
вълците много тъжно вият.

И песните им нечовешки
пресичат Вежен и Джендема.
Разгънал яката си плешка
Карталът мощно я поема.

Тогава в тъмните долини
изригва в бяло облак прашен.
В душата ми трещи лавина.
Низвергнатият единак е страшен!

Февруари, 1991 г., Лион


ОПОРА

                    на Станьо и Иво

Въжето е духовна връзка.
И е опънато до скъсване.
Ръцете ти нагоре бързат.
Сърцето пълно е. Пред пръсване.

Върху скалата е зависнала
една съдба. И снимки в спомен.
Скалата просто е орисана
да понесе товар огромен.

Да. Два са въжените края.
Вселена в тях е концентрирана.
За две души, сами в безкрая,
не е предвидено умиране.

1993 г.