Любомир Духлински

Село Милковица, Плевенско е село с богато историческо и културно минало, съхранило обичаи и традиции през вековете, които помогнали за оцеляване на хората и запазване на народностния им дух през всички превратности на времето.

Съхранените традиции са продукт от натрупаната мъдрост и опит на предците, предавани на поколенията, които на свой ред ги обогатяват и завещават на своите потомци. Съхранените обреди и обичаи са характерни с пищност и богата ритуалност при тяхното осъществяване, със смисъл и богато в тяхното изпълнение.

Няколко поредни години в Милковица се организира Вечер на националната носия, инициатор на която е Пенсионерският клуб в селото. Млади и стари, пременени в пъстри носии, се събират, за да почетат по интересен и оригинален начин сръчността и таланта на българката, втъкани в шевиците, обредите и обичаите на народа ни, ревниво пазени и предавани от поколение на поколение.

За да участват в празничната вечер, всички трябва да са облечени в автентични носии, характерни за Милковица. Някои от костюмите са създадени от ръцете на баби и прабаби преди повече от столетие и хората ги пазят като истинско съкровище.

Самодейци от читалището и пенсионерския клуб често пресъздават обичаи и обреди от народния календар - Коледуване, Сирни Заговезни и характерното за него „хамкане”, Лазарица, Великден, Гергьовден, Калуш и Пелиница.

Уникален за село Милковица е обичаят „Каца Маца” или още „Мъжка Лазарица”. Той се изпълнява три дни преди Великден и по същността си повтаря традиционния празник Лазарица с тази разлика, че от къща на къща с песен на уста и кошница в ръка обикалят не моми, а момци.

Вечерта на народните носия се организира в дните около Националния празник на България и затова съчетава в себе си още по-голяма тържественост и масовост на проявата.

На първи март малки и големи излизат в центъра на селото, за да посрещнат Баба Марта. В нейна чест те украсяват най-голямото дърво в червени и бели краски и го накичват със собственоръчно направени мартеници.

Идеята за отбелязването на празника по този начин е на 12-годишната Андреа Мацева, а с организацията се ангажират кметството, училището и детската градина. Всички деца от Милковица получават мартенички, а те от своя страна даряват Баба Марта с китки от песни.

През пролетта в село Милковица се прави традиционния обичай, наричан „Каца Маца” или „Мъжка Лазарица”. Характерно за него е, че се празнува на много малко места в България, а милковчани с гордост казват, че милковските невести са го разпространили из цялата страна.

Момичета - лазарки, обикалят сутрин след изгрев слънце, а момчетата в следобеда преди Велики четвъртък. Те тръгват на групички, обикалят селските къщи, благославят дома и стопаните за здраве и берекет, като се провикват още от входните врати „Каца Маца, горе-долу, дай ми, бабо, яйчице”, а стопанката на свой ред ги дарява с яйца, орехи и дребни сладки.

Обичаят „Каца Маца” се е практикувал също така и в южната част на Олтения, където е запазена и легендата за него. Той е структуриран по модела на момчешките дружинки, които обикалят домовете в селата по два пъти в годината.

Веднъж преди Великден и преди Коледа. Според народната легенда е посветен на божество (Жоймариша), което живее в пустинни гори и на този ден излиза да накаже мързеливите девойки и жени, които не са си довършили „преденето на конопа” - в миналото конопът е бил основният материал, от който са тъкани платове за облекла и домашни нужди.

Момчетата, групирани в отделни дружинки, обикалят всяка къща в селото, като изричат посочения по горе текст. Домовете са почистени, ръкоделията довършени и всяка къща в селото на този ден очакват момчешките дружинки, за да им пожелаят здраве, благодат и светли християнски празници.

Ако обичаят ,,Каца Маца” е запазен и до днес, то друг обичай - ,,Ла ажун” - вече не се практикува в Милковица. Някога малки и големи коледари обикаляли селото в неопределени дни преди Коледа и изпълнявали песни.

И до днес по-възрастни хора от селото пазят записани над двадесет коледарски песни в автентичният им вид на влашки…

В спомнете на милковчани, са запазени и други традиционни танцувални практики, като ,,Калуша”. Групата от калушари посещавали домовете в селото два пъти в годината - през Русалската седмица и от Коледа до „Боботяза”.

Често се е налагало да обикалят и в съседните села, а при нужда посещавали и болни. В тези случаи присъствието на зрители не е било препоръчително. Калушарите са изпълнявали своя танц и по време на сватбените веселия, каквато е и самата идея на обичай - да има радост и веселие.

Милковските сватби се характеризират с множество предритуални, ритуални и след ритуални дейности. Особено любопитни от тях са ръкияните. Ръкияните заемат важно място в милковските сватби. Те са трима на брой. Рано сутринта в деня на сватбата отиват да помагат на семейството на булката с дарове от свекървата и блага ракия.

Пристигат на сватбеното тържество облечени в национални носии, като на главите им са завързани кърпи, а към тях се прикрепят пари, единият носи висок прът, към който е завързана жива червена кокошка, наниз сухи чушки и кърпа (щергар); другия носи торбичка с орехи, жито и бонбони.

При пристигането те играят ръченица заедно със семейството на булката, които носят дарове за кръстниците, свекър и свекърва (погача, сварена кокошка и богато украсена торта, сладки, мезета, баница, ракия, вино и др.), като с тези дарове се играе пред кръстника, а той трябва да откупи даровете.

Ръкияните играят през цялото време, като кокошката се подрусва силно, за да кряка повече, хвърлят орехите, житото и бонбоните на гостите на сватбеното тържество. След половин час игра и забавления, ръкияните коленичат пред булката и тя събира парите от главите им.

Следва влашко хоро, което се води от „драгинкото” (брата на младоженеца), който държи трикракото кумово дръвче, следван от булката, младоженеца и всички гости на сватбата. Това хоро се счита за първия доброжелателен жест за сближаване на двете семейства.

Както в цяла България, така и в Милковица в съботата преди Великден лазарките обикалят. В срядата след Лазарица пък тръгвали ергените на селото.

Според местните паралелната Мъжка Лазарица си съществува откакто я има и момичешката. Щом като девойка, която не е лазарувала, няма да се омъжи, то това правило важи и за ергените.

Според други обаче тази традиция дошла заради бедността в този край и преобладаващата мъжка челяд преди години.

Момичетата носели преди Великден яйца за боядисване и за месене на козунаци, а мъжките майки се чудели откъде да си ги набавят. И започнали да пращат синовете си по къщите. Момчетата не ги карали да пеят, а само наричали на влашки.

Лазаровден е голям празник и до днес и традициите се пазят не само в селата. И сега момичетата (вече не момите, а много по-малките от тях), се обличат в стари носии и с кошнички в ръце обикалят от къща в къща и пеят лазарски песни. Домакините им дават яйца - винаги нечетен брой, орехи, бонбони, кърпички и дребни парички.

Според традицията, на следващия ден - Цветница, лазарките отиват на реката и правят т. нар. „кумичка” - извиват венчета от върбови клонки, нагазват във водата и ги пускат по течението.

Според това чии венчета плуват най-бързо, момичетата определят кръстницата, кумицата и пр. Според народните представи, в песните Лазар е „момче стройно, мило, напето” или богат красив момък за женене и има малко общо с християнския светец Лазар, умрял беден, покрит с рани, но възкресен от Христос.

Седмица - две преди Лазарица лазарките започвали да подготвят дрехите си - писана риза, нов вълненик (тъкменик), бял бариш с украса от мъниста и лоторки за главата, шарени чорапи, мънистени огърлици.

В деня преди празника лазарките правят венци от свежи пролетни цветя. Рано сутринта на самия празник домакините омесват краваи, наречени „кукли”.

В Брест, Гиген, Оряховица групите на лазарките са от шест момичета. Четири от тях пеят, а останалите две, наречени „шътачки”, вървят между останалите и мятат символично по една къса кърпа.

В други селища на Плевенско лазарките са 4 - 5. Задължително на следващия ден - Цветница, се избира кумица, която на Великден се ползва с особено уважение от лазарките и техните близки.

Така е било някога - весело, цветно, радостно. Било е…