ТВОРЧЕСТВО

Ставри Борисов

ТВОРЧЕСТВО

И колкото да ти е мъчно –
обръщай гръб
                 на тлеещия ден.
Със теб живее неразлъчно
гласът – да бъдеш съвършен.
Уголемява се пространството.
Избухва земен взрив или звезда.
И никак, никак не е странно,
че има смърт и свобода.
Светът трепти от бистри стъпки –
на глобуса му кацат върхове,
където вятър се върти безпътен
и капят редки дъждове.
Това е то – необяснимото!
А тайната
е трибунал и храм:
отглеждай билки, ослепей над рими…

Приятелю,
със теб съм – и си сам!


МОТИВ ЗА ПЕСЕН

Падат приятелства. Дървета умират.
Угасват ясночервени думи.
Кръвта все по-бавно по вените се провира –
старост ли е това? Боледуване?
А науката е изрична: повече въздух.
Влюбвайте се в слънцето, когато изгрява.
Лятото е най-хубавата възраст –
носете я като орден, който се заслужава…
И ето ме пред въпросите вечни,
разпънат от гордост и от несъвършенство.
Изстивам от моя ветровит глас: “Човече,
ти даде ли всичко, че искаш да вземеш?”
Всичко, всичко… Какво е всичко –
самоотвержена дума или прикован лозунг?
А аз цял живот конкретно обичам
една жена, по-късно – и една роза.
След време ще подаря на света това цвете…
Но сега искам повече пролети – и аз се трудя.
Дълга диря от сълза ще освети лицето ми,
когато за пръв път чуя: “Татко, виж – сама улових пеперуда!”
И оттук нататък ветровете ще се снишават –
                    да не пречат на разговора
между двама възрастни и едно момиче:
трябва да го научим как се отглеждат цветя
                    и как се ваят вази –
земята си то по наследство ще обича.


НЕОБХОДИМАТА ДУМА

Имам вроден страх от лесната дума:
преди да я пусна на свобода –
дълго я пиша… Стискам в ръката си гума.
Удивлявам се пред думи като “огън” и като “вода”.
Опасни думи – и хубави до безбожност!
Трябва да знаеш
          приятел ли ги праща, или враг.
Гледаш света, но някаква мушица в очите ти
                                                  гложде –
и те побиват тръпки,
          че съществува внезапен мрак.
Ти на път се здрависваш с хора,
          спуснали по слънчевия лъч приказки,
но слънцето вече отдавна не свети за тях.
Като звън на вдигната котва
          болката чужда ги вика –
и денят им, осъмващ в нощ като въглен,
слага кръст върху думата страх.
Бих ли имал право да им завидя?
Хора с изцедени очи, подарете ми миг от
          вашия бездънен час:
искам приятел да не ранявам,
                    брат да не обидя –
трябва ми думата, която да зачеркна и аз!


КЪСНА ЯБЪЛКА

Изстиват цветовете,
земята се върти.
На клепките ми светли
една звезда блести.

Една безкрайност синя,
една далечина,
където тайни има,
и хора с имена…

Не мога да оставя
нов Нютонов закон:
но ябълка – за слава
ще посадя на склон
зелен, с треви зелени.
И птици
          с ветрове
да се стремят над мене
към свои светове.

А аз ще слушам шепот
на влюбени,
              гласът
на палавци – във шепи
донесли ми дъхът
на извори, потекли
към равното на път.
Далеко е морето:
но те текат,
              текат.
И аз тека – пречистен
за цвят и за живот:
ще ви събудя с мисъл,
ще ви нахраня с плод.


НЕЩО СЕ ПРОМЕНЯ

Морето е оттатък мрежите… Морето
от пясъци е уморено.
Невидимо далече гръб на риба светва
и снежна диря кипва размразена.
Безветрие… И лесна слава. Няма никой
една тревожна мачта да изпише…
Духът ти се надига – спор да предизвика,
че ябълки са нужни
редом с мъх и лишеи.
Подтискащо мълчание… Рибарите
по залез слънце ще потеглят.
В пейзажа слизат облаци – да се ударят.
Светкавица от мисли ще те жегне.
И ти, така елементарно лъган
от мнима хубост и от рими точни,
ще гледаш
как към лодките рибари тръгват…

И може би морето
              в този миг започва.