ВЪРБИНА
С върбата започна всичко, детството й, юношеските й трепети, зрелостта. С върбата започна животът й. С нея ще завърши всичко…..
В онзи далечен ден, преди повече от седемдесет години, тя се роди. В деня на нейното раждане баща й беше най-нетърпелив. Никой не знаеше какво ще е, момиче или момче. За майка й нямаше значение. „Ще е наша челяд, това е важно” - казваше тя на баща й. На той, гордият, отруден, облъскан от живота мъж, знаеше своето. „Да е мъжко, че да работи и да помага” - казваше той и приглаждаше черния си мустак, дръпваше от смачканата цигара и потъваше в мисли.
Когато майка й започна да ражда, баба Велка веднага дойде. Тя беше акушерката в селото - и лекар, и сестра, и зъболекар, всичко.
В селото новината се разнесе бързо. Първо кучетата я предадоха с лая си, после Спиро Манчев я доразнесе в хлебарницата.
- На Лено Работливия ще му се ражда чедото. Дай Боже да оцелее това този път - така говореше тихо Спиро, сякаш, за да не бъде чут от самия Ленко. Не за друго, а заради загубените деца. Три на брой досега. И трите мъртвородени.
- Това, четвъртото, Господ да го съжали и пожали. Да го остави при нас. Да живее! - продължаваше да нарежда Спиро Манчев и в очите му се четеше искрена молба и състрадание.
Другите само слушаха и клатеха глави. Тежка е загубата, особено на дете…
Когато баба Велка премина тичешком край тях, събраните селяни само поклатиха глави и вдигнаха очи към небето. Молеха се наум.
Кучетата лаеха, птичките пееха, вятърът си играеше с клоните и всичко беше нормално с изключение на мъките и болките на жената, която за четвърти път откъсваше от себе си част и се молеше с виковете си Господ да се смили над нея, над детето ?, да го пощади, да вземе нея.
- Велке, ако аз умра, гледай го. Гледай го! - говореше майката и гласът й преминаваше в стон и мъчение. Мъка, мъка и накрая тишина.
Велка излезе навън от стаята пребледняла, разчорлена с безумни очи.
- Ленко, тя си отиде, синко. Отиде си. Така Бог пожела. Взе нея, но детето пощади. Остави го. Бледо и хилаво е, но е живо. Имаш дъщеря, Ленко. Ела! - Велка го поведе към стаята.
Ленко се закова на място. Това ли е? Вече е баща, има рожба, но с цената на какво? Защо? Защо взе нея? Защо?
- По-добре и то да беше умряло! - изрева Ленко и побягна към полето. Бягаше и викаше. Падаше, ставаше и пак побягваше. Не се спря, докато не стигна гората. Там се изгуби. Велка се стъписа.
- Боже, какво стана? Какво да правя? Това, хилавото, кой ще го гледа? Боже… - Велка заплака и видът й стана още по-страшен. Писъкът на новороденото я разбуди от вцепенението й. Тя се втурна към къщата и влезе при малкото. А то, клетото, стоеше повито, стегнато, едва дишащо, плачеше, по-скоро пищеше.
- Знам, знам кого търсиш, но я няма. Умря - Велка сякаш му каза това с укор, но после съжали. То какво е виновно? Какво лошо е направило? Нищо. Нищо.
-Клетото! Господ така е решил, родено от майка, без майка да живее.- така нареждаше Велка и в нея се прокрадна леко съжаление.
- Какво ще те правя? - тя седна до малкото и го загледа дълго и продължително.
- Майка ти умря, баща ти изчезна в гората. Само си. Боже, Боже… - Велка подпря главата си с две ръце и потъна в дълбоки мисли. Не можеше да го остави, нямаше на кого. Щеше да го вземе с нея, а онзи дивият, баща му, ако се появеше, щеше да му го даде да се оправя.
- Ще те взема с мен. Малко си, хилаво, не се знае нищо. Ако Господ е рекъл, ще те бъде. Ако не… - Велка замлъкна. Загледа малкото с безразличие. А то, сякаш усещаше какво се случва, спря погледа си към нея, спря и да пищи. Тя знаеше, че то е малко и още не вижда, но имаше усещането, че хилавото я знаеше къде е и я молеше с очи.
- Ех, че си… - измърмори Велка, взе го на ръце и тръгна към къщата си. Малкото повече не се обади нито с плач, нито с пищене. Мъчеше и приемаше съдбата си.
Кучетата в селото изведнъж замлъкнаха с лая си и завиха страшно. Воят им беше примесен със скимтене, сякаш плачеха. Шумотевицата продължи още известно време и утихна. Стана гробовно тихо…
Починалата родилка беше погребана под една върба. Дървеният кръст стоеше забит и ням под клоните. Върбата подслони завинаги майката на хилавото. А то получи името си именно от нея.
- Върбина, като върбата, под която е майка ти - каза Велка и бледа тъга мина по лицето й.
- Колкото мога ще те гледам, Върбино. Колкото мога - каза тя и загледа към небето с ококорени очи.
Дните се заизнизваха бързо. Гробът на Върбинината майка се слегна, тревата го завладя, кръстът се счупи и изгни - не личеше да е погребан някой там. Изчезналият й баща не се появи повече. Сякаш се стопи в гората в онзи ден. Къщата им остана пуста и празна. С всеки порив на вятъра тя скърцаше и плачеше - за Върбина, за баща й, за майка й, за миналото.
А баба Велка, волю-неволю, се зае с отглеждането на хилавото бебе. „Малко, слабо, бледо, какъв човек ще става от него” - си мислеше тя. Даваше му мляко от козичката си, друго нямаше. То сучеше и растеше бавно.
Ден след ден, времето си отиваше и дните се изнизваха.
Върбина растеше, заобиколена с треви, котки, пустота, без баща и майка, само с баба си. Така тя знаеше за Велка. В моментите на израстване, понякога, Върбина се изгубваше някъде. Първият път, когато Велка я откри къде е, се стъписа. Детето беше седнало под майчината върба и плетеше венец от клоните ?. Бабата изпървом му се скара, но после го остави да ходи там, когато поискаше. „Намира утеха при майка си” - си мислеше Велка и се натъжаваше, защото знаеше, че никой не може да замени майчината грижа. Никой!
Така минаваха дните и нощите. Върбина стана на осем години. Тя знаеше, че родителите й са починали, нищо друго.
В един майски ден, Велка, както месеше в нощвите, чу кучето да лае силно и продължително. Надникна през прозореца и видя някакъв просяк. Черен, брадат, чорлав, стоеше по средата на двора. Тя излезе през вратата и викна:
- Какво искаш? Нямам пари. Махай се!
- Аз съм бабо Велке! Не ме ли позна? - каза мъжът.
Велка се сепна.
- Ленко! Ти ли си? Жив ли си? Къде се запиля толкова време? Къде? - Велка изпървом се зарадва, че е жив, но после ядът я завладя и тя закипя:
- Защо избяга? Защо остави това малко бебе? Без майка и без баща как се живее? То ти е дете, Ленко.
- Знам, знам… - каза той и заплака.
- Като я загубих, аз щях да полудея. Затова избягах. Скрих се в другото село. Не ме кори, бабо Велке. Не ме вини. Аз мира не видях. Нито спокоен ден. Сърцето ми стана камък. Загубих жена си, не по моя вина. Загубих и детето си, но аз съм си виновен. Слаб съм, Велке. Слаб… - нареждаше Ленко и тежките сълзи се смесваха с брадата му. Той затърка очи, сякаш така щеше да му олекне. Наведе глава надолу и притихна.
Велка изпървом го гледаше с укор, после го съжали. Каза му:
- Искаш ли да я видиш? Минаха осем години.
- Искам!- тихо каза Ленко и леко я погледна.
- Ела! Ще те заведа - каза му Велка и го поведе.
Те я намериха при върбата, при майка си.
Върбина не знаеше кой е този човек, който идваше с баба й Велка. Изправи се и зачака да разбере кой е.
- Върбино, виж кой е дошъл! - каза Велка и се спря. „Какво да каже на детето? Как да му каже кой е той?”
- Здравей! - тихо каза Ленко.
- Аз съм познат на твоите родители - той направи правилния избор, не каза истината, поне засега. „Детето е още малко. Няма да разбере. Как ще му обясня защо съм избягал, къде съм бил? По-добре сега да го излъжа, по-нататък ще видим…” - си мислеше Ленко и не откъсваше поглед от детето си.
- Колко си пораснала! - каза той на Върбина и в следващия момент се сепна, че той всъщност виждаше дъщеря си за първи път.
- Приличаш на майка си - Ленко наведе глава, за да прикрие сълзите си.
-Аз не ги помня, чичо - каза Върбина. - Баба Велка ми е разказвала за тях - добави тя.
Ленко само кимаше с глава и сърцето му хем ликуваше, хем тъгуваше.
Велка само наблюдаваше и в сърцето й се надигаше гняв и тъга. Тъгуваше, защото беше свикнала с момичето, а сега баща й се появи и можеше да я вземе. Гневеше се, защото родният й баща не я потърси осем години.
Баба Велка го дръпна настрана и го погледна с укор. Ленко не каза нищо. Обърна се и си тръгна.
По-късно, през деня, той дойде при Велка да се разберат.
- Велке, не ме кори, така се случи. Аз съм със слаб характер, не издържах.
- Детето ти не те познава. Знае, че родителите й са умрели. Каква да й кажа сега? - укори го Велка.
-Нищо. Аз съм чичо Ленко. Това е! Друго не трябва. Няма да й мътя главата. Аз се прибирам вече в това село, в къщата си. Ще съм до вас, но без да я обърквам.
- Право си решил, Ленко. Право е това - каза му баба Велка. - Като поотрасне, ако искаш й кажи, но малка е сега - отговори този път без укор баба Велка.
И нещата се наредиха така: Ленко заживя отново в старата си къща със спомените си. Той обработваше нивите си, сееше и се трудеше. Дъщеря му продължи да живее при баба Велка, а Ленко се грижеше и за двете. Често пъти Върбинка казваше: „Бабо, чичо Ленко е толкова добър. Дава ни много неща, а ние на него нищо.” А баба й само кимаше с глава и преглъщаше думите си. Ден след ден, година след година. Докато в един мрачен ден баба Велка почина. Ленко се погрижи да я погребат. Върбинка остана сама. Само чичо й Ленко беше до нея. Той я приемаше като свое дете. Тя се радваше на този факт, без да знае истинската причина. Гледаха се и тя го прегръщаше с обич и привързаност и го наричаше „моят чичо”. Той я наричаше „моята Върбина”.
В един слънчев ден Ленко я откри отново там, под върбата. Правеше венец от глухарчета.
- Върбинке! - започна леко той. - Липсват ли ти родителите ти? Искам да кажа, като съвети, като поуки, чувстваш ли празнина от тяхната липса?
Върбина дори не се замисли.
- Не, чичо Ленко. Не, защото аз не ги помня. Ти си ми като баща, а баба Велка ми беше като майка. Но знам, че тя сега ме гледа отгоре и ме закриля. Знам, че и моята истинска майка ме закриля и пази и е до мен.
Ленко онемя и не знаеше какво да каже. Толкова истина и прозорливост в думите на единадесетгодишно дете.
От много време той се подготвяше за разговор с Върбина. Искаше да й каже кой е всъщност, искаше да й каже къде е погребана майка й, но… Не направи нищо от това. Остави всичко, както е сега. Върбина го знаеше като чичото с доброто сърце и знаеше, че родителите й са починали много отдавна, но че са погребани някъде другаде. „Дъщеря ми, през всичкото това време, е усещала къде лежи майчиното сърце. Тя затова идва тук, под върбата, при майка си…”- Ленко въздъхна в мислите си. „По-добре да оставя всичко, както е” - заключи той мислено и прегърна Върбина. После й направи венец, в който заплете освен глухарчета и няколко тънки върбови клонки от върбата. Сложи го на главата на дъщеря си и се усмихна. „Все повече заприличва на майка си. Все повече…” - Ленко преглътна сълзите и запя песен за върбата, просто така, да му олекне. Пееше и нареждаше думите една след друга.
Една след друга годините полетяха към своето начало и край. Ден след ден, месец след месец, година след година…
И ето я сега Върбина, минаваща седемдесет и наближаваща осемдесет години. Тя стоеше под върбата и беше унесена в мисли. Чичо Ленко я отгледа, изучи я. Като порасна, тя се омъжи за добър момък от съседното село. Родиха им се две деца - Венета и Любомир. Те я направиха баба с по две деца - общо две момчета и две момичета. През годините тя разбра къде е погребана истинската й майка и разбра защо върбата е била винаги толкова специална за нея. Разбра още, че чичо Ленко е нейният истински баща. Зарадва се от този факт, защото го обичаше истински.
Когато той почина, го погребаха под върбата, до майка й, която не помнеше. Там беше неговото място.
Върбина, от няколко години, живееше в града с мъжа си, децата и внуците. Но при всеки удобен случай тя идваше под върбата. Сядаше при родителите си и пееше песента за върбата. Пееше и се смееше, защото знаеше, че така трябва. Знаеше, че те биха се радвали тя да е весела и щастлива. Тя пееше заради тях. И днес така. Изпя песента три пъти, като с всеки куплет повишаваше глас, докато той ехтеше под върбата, по полето, в гората. Ехтеше и носеше в себе си миналото, настоящето и бъдещето, хванати за ръце. След песента Върбина изплете венец от клонките, сложи го върху тревата и каза:
- За вас! Аз съм това, което съм, благодарение на вас! Поклон!
Върбина знаеше, че животът й е започнал със смъртта на майка й и тази върба и знаеше, че тук, под върбата, ще завърши и нейният. Знаеше това.
Тя тръгна по обратния път и запя.
