РАЗМИСЪЛ ЗА РОДИНАТА
РАЗМИСЪЛ ЗА РОДИНАТА
Годините се губят и се раждат
сред дъжд, сред снегове и ветрове.
И пълнят
със съмнения и жажда
човешкото ни кратко битие.
Че всеки ден живота ни догаря,
че всичко тук
догаря като свещ.
Остава само
името България,
велико като кръв или метеж.
През нея преминават, отминават
тревоги, упования,
следи.
А тя стои,
завинаги остава
под вишневи запалени звезди.
И иска само
вяра упорита.
И няма ли я -
страшно я боли.
Не сме ний птици прелетни,
с които
тя лесно може да се раздели.
На тях не им достига
тъкмо вярност,
да ги държи навеки
в студ и мраз
на таз земя,
която всеотдайно
ги е откърмила,
тъй както нас.. .
Не,
не изчезва името Родина.
И нищо няма да го разруши.
То е съставка на хемоглобина,
без който ние
ще се задушим.
1976
***
От щастие или от рани -
но аз загубих много кръв.
Не смятам себе си избраник,
не съм сред първенците пръв.
В художествените сражения
и при попътни ветрове
не бях призван да бъда гений,
а само пишех стихове.
И само дирех неизвестни
съдби - за мен и за света, -
та своите молитви-песни
да мога да им посветя.
По български вглъбено-строги,
сурово-нежни и добри,
те бяха ту покой с тревоги,
ту лед, запален от искри.
Ту зарево на небосклона,
ту тъмна музика и смях.
Ту образ на една мадона,
щастлива подир моя грях.
И късни пътища изминал,
и сложни звукове събрал,
аз диря твоя дух, Родино,
и в този песенен финал.
1970
ОГЪНЯТ
Кажете ми любов без огън,
борба без огън
ми кажете?
Той свети в нашите тревоги
и в моите изповеди
свети.
Дисциплинирани и строги,
под сенките на чудесата -
със въглени от този огън
горихме в себе си вината,
открихме лава
в ледовете,
трагедии -
във тържествата
и как бе предано сърцето,
а ни изменяше
ръката…
Противно на предишни навици
сега се вглеждаме безсънно
и виждаме,
че под светкавици
сме или светли,
или тъмни.
Ту весело
и ту трагично
се вие неговия пламък.
И ний изгаряме епично
с едничка благодарност
само:
че като висша справедливост
след исторически победи
ни гледа знамето,
щастливо -
защото нивга се не сведе.
1970
***
Мъже - замлъкнали и силни -
сред паркове и сред площади.
Дошли от старите бесилки
и партизанските отряди.
Те гледат ясно и открито
към улици и към простори.
И вдъхновен от тях, гранитът
с метални имена говори.
Когато слънцето се вдига
и тъмните липи ухаят,
децата изведнъж пристигат
във сенките им да играят.
Тогава - знак против забрава -
те баладично оживяват.
И жизненото свое право
във малките ръце предава.
1977
***
Преходни страсти, малки имена…
И вечери със временни съблазни…
Аз вече съжалявам за деня,
за часовете му разнообразни.
За чувствата - изпитани докрай,
за вярата - до днес непохабена,
за хората - повярвали комай
до края на живота си във мене.
Те имат своя дял във моя път
и свои думи за оценка имат.
Те много просто носят гордостта
и чувството, че могат да загинат
за малката страна с добра съдба,
за нейното небе и за земята,
за своята строителна борба,
за нуждите, в които все се мятат.
Все още тук живота не е рай,
не сме и ние ангели невинни.
Септември още не е станал май,
но слънцето над есента се вдигна.
И с колко много майски цветове
са пълни вече всичките сезони.
И радостта все повече снове
сред нашите червени, батальони.
И аз съм с тях. И аз съм редом с тях,
сърцето е щастливо и припряно.
А мълком върху старите му рани
цъфтят надеждите на моя смях.
1980
