Виринея Вихра

***
Малката мансардна стая
на широкия булевард…
Нежен, залеза огря я
и да я погледам спрях.

Неизменните тополи
и балконче с перила.
Жива рана, жива болка…
Негли чувам твоя глас.

И не сенки. Живи двама,
ти до мене в младостта.
Осезателния пламък
с тръпката на любовта.

И с видението странно
стигнах до „Раковски” чак.
Кротко Витоша припламна
в спускащ се над нея мрак.

1978

***
Бих дошла. Срещу теб да поседна.
Да мълча. И очите ми само
в теб до болка загледани,
да разкажат с мъка голяма

зa нощите ми, с теб неживяни,
за дните ми, птици политнали
към градеца ти, сгушен в Балкана.
Да мълча, и да капят сълзите ми

***
Дойдох днес болката да ти отнема.
Сега по-малко те боли, нали?
По-леко тъй ще носиш твойто бреме,
когато с мен го споделиш.

Защото то през моето сърце минава.
Виж, през прозореца лъч слънчев грей.
Ти дай ръка. За твое здраве
сърцето песничка ще ти изпей.

***
Кичи, кичи пак снега
стрехи и дървета.
Кой пробуди в мен тъга?
Спомен ли несретен?

Помня, помня оня ден.
Също сняг валеше.
Гледаше ме натъжен
като безутешен.

На очите му видях
сълзи заблестяли.
И го питах с поглед плах.
- Забрави - каза ми.

Сълзи мъжки, те тежат.
Мъка ме обхвана.
В погледа му тиха жал,
с болката от рана.

И узнах. В неделен ден
сватба с нелюбима.
Туй бе премълчал от мен
с мъка нетърпима.

И до днес вали ли сняг,
спомена пак иде.
Като безутешен знак
сълзите му виждам.

1980