СИБИРСКИ ЖЕНИ
Първата ни среща с тях бе пред входа на Успенка - център на Успенския совхоз. Беше малко странна и притеснителна среща - няколко яки и розови жени с пъстри забрадки и с китки ордени върху високите гърди ни посрещаха с пита, хляб и сол на ръце…
Обичаят, разбира се, е стар, пък и гости от далечни страни не са толкова чести в този край на Сибир, така ни обясниха тази тържественост.
Жените бяха достолепни, мълчаливи и макар по отличията, които блестяха върху реверите им. да се виждаше, че са умни и добри работници, когато стана дума за проблемите и радостите на колхоза, отстъпиха почтително думата на председателя…
Проявиха се два-три часа по-късно, когато на брега на бистрата и ленива речица наредиха импровизирана трапеза - сушена, маринована, пържена и печена риба, рибена чорба „уха”, месни и постни лакомства, които носеха аромата на суровата и далечна земя. И усмивки, които съпровождаха всеки тост, завършващ, без друго, с пожеланието за сибирско здраво.
Самите ние си го желаехме, това сибирско здраве, като гледахме нашито домакини. Един по-млад човек би оставил сърцето си някъде тук, сред този синеоки и вакли, белобузи и гъвкави сибирячки!
Нас ни спаси възрастта. И обидно краткото време, навярно, защото след час-два се разделяхме -разстоянията и маршрутите ни викаха.
В Ялуторовск, един град южно от някогашната сибирска столица Тоболск, разглеждахме музея на декабристите и ни порази, покрай всичко останало, това, че много от заточениците са били съпроводени доброволно и от жените си.
Сега всичко е зелено и поетично, между другото и заради това, че посаденият от тях парк е на повече от сто години, че тук цяло петдесетилетие ръководи и строи съветската власт…
Но тогава и Тоболск, пък и особено Ялуторовск са били „краят на света” - без пътища, без транспорт, без училища, без медицина, без елементарна култура…
Вярно, тук са живели и работили композиторът Алябев и книжовникът Словцев, а малко по-късно и вълшебникът за деца Ершов със своя „Кон Вихрогон”, и великият Менделеев.
Но идеите и светлината, ранните зари на просветата и на духовния живот идват тук с първите заточеници (един от тях е Радишчев!) и с техните верни и вдъхновени жени…
Ето на 6 август 1838 г. в Тоболск заселват Фонвизин. Запасен генерал-майор, племенник на големия писател Фонвизин, Михаил Александрович бил участник във войната от 1812 година. Макар и заточен като декабрист, той внушил уважение на дребните чиновници.
Домът му станал притегателен център и голяма заслуга за това има съпругата му Наталия Дмитриевна - първата доброволна придружителка. След нея дошла Аненкова, Прасковя Егоровна…
Навярно те били причина декабристите да станат радетели за женското образова ние и съставили Комитет по уреждане на женски училища.
Създал се, така да cе каже, духовен център, който привличал и много местни хора - една от сестрите на Менделеев, Олга Ивановна, се омъжила за декабриста Басаргин.
След декабристите на заточение са изпратени петрашовците, после революционните демократи начело с Чернишевски и Херцен, народоволците, болшевиките…
Често с тях идвали умни и предани жени, които продължили традицията на първата, на Фонвизина. Тъй в историята на Сибир са преплетени имената на много сибирячки, тук родени или дошли по принуда; така се е изграждал този прекрасен характер на руската жена от Тоболск и Ялуторовск, Тюмен и Омск.
Ние я срещахме навсякъде - в колхозното поле и в рибокомбината, на нефтената площадка и в корабостроителницата, в детския дом и в театъра.
Ако случайно не е снажна и красива, непременно ще притежава нещо особено и привлекателно, нещо предразполагащо - една амалгама от природни и духовни качества -от достойнство и сърдечност, от сдържано гордост и преданост. И все едно дали е доячка или лаборантка, геоложка или просто съпруга и майка.
Сибирячката има самочувствие и основание за това самочувствие. Тя о направила подвластна на ръцете и чувствата си суровата природа -студа и леда, тайгата и водата, разстоянията и глухотата…
И може би тъкмо затова е нежна и поетична.
С нас пътуваше Юлия Владимировна Друнина - една от най-големите съветски (пък и но само съветски) поетеси днес. Тя бе родено някъде тук и като крехка девойка, непълнолетна и незавършила училище, избягала от къщи, за да отиде на фронта.
В Сибир обичат поезията. На литературния митинг в Тоболския Кремъл видях публика като на спортно състезание. Но когато на трибуната излизаше Друнина, настъпваше мъртва тишина. Хората искаха още и още стихове и чак когато усетиха, че може да предизвикат ревност у останалите, утихнаха.
И неизменно някой изтичваше да поднесе китка шишарки от кедър или зелени листа от тайгата (тук цветя няма, или почти няма) и този някой винаги биваше мъж, навъсен, за да прикрие сълзите си, и все казваше нещо тихичко, което cе отнасяше само до двамата - поет и слушател - или може би до всички, които са и не са в залата…
С нас бяха арменката Силва Капутикян и чеченката Раиса Ахматова. Известни имена и обичани авторки, то прекрачваха бързо границата на първото познанство, подпомогнати от сърдечността и любвеобилното на сибирските си сестри. И беше приятно да се гледа тази внезапна дружба.
Тук, в Сибир, тя беше и символична. Защото това бяха дни, в които се чества петдесетилетието на ленинската многонационална съветска държава и защото блестеше върху една земя, която от тюрма на миналото ставаше чудото на двадесетия век!
Минават месеци, минава почти година, откакто се разделихме със Сибир.
Но спомените не изчезват, а се сгъстяват. Лека-полека подробностите се проникват взаимно и се получава един ярък и обобщен образ, в който най-силната, най-топлата и нежна багра идва от погледа и усмивката на сибирските жени.
И си мисля с вълнение - дано техните пожелания, и особено онова за сибирското здраве, да се сбъднат…
1973
