Виолета Станиславова

Стефан мина по тъмния коридор. На първия етаж бяха адвокатските кантори. Този път дойде в края на приемния час. След четири години съдебни бракоразводни и имуществени дела нещата за него не отидоха на добре. Жилището, което бе осигурил с големи мъки и в което живееха със съпругата си, съдът присъди на нея. Бе вторият му брак, вторият развод, вторият апартамент, който купуваше, обзавеждаше и губеше. Не бе глупак. Колеги, близки и приятели го уважаваха. Бе завършил философския факултет на Софийския университет. Въпреки трудното си детство и юношество, с познания и къртовски труд се беше издигнал до професор. Шейсет и деветгодишният мъж бе посетил много страни. Бе участвал в международни форуми и семинари, чужди университети го канеха да изнася лекции пред студенти… Имаше възможност да остане на работа в чужбина. Ала нямаше нагласа да напусне страната. Смяташе, че предлаганото в началото не се случва после. Там и професорите чужденци са втора ръка хора, особено ако са българи. Не се знаеше кой ще го обиди, кой ще го подцени и унизи. Уважаваше себе си. Не позволяваше никой да накърнява достойнството му. В най-лошия случай щеше да зареже работата и да се върне в България. Тук обаче нямаше да има вече нищо, защото преди да замине, ще се е разделил с всичко…

Не беше човек на рисковете. За да вземе сериозно решение или да обещае нещо, обмисляше със седмици различни варианти в детайли. Но дадеше ли дума, отстояваше я докрай. Заставал е и срещу себе си, за да я спази. Тъкмо затова приятелите му разчитаха на него и търсеха помощта му. Никога не ги е разочаровал. Тази доброта и естественост, широта на духа и толерантност, често му носеха неприятности, но той прощаваше, разбрал издълбоко двойнствената човешка природа, и със смирение приемаше ударите на съдбата. Не би могъл да бъде друг. Съзнанието му бе така устроено…

­- За Терзийска ли чакате? ­ - попита той жената, до която седна.

­- Не ­ - отвърна тя и го погледна със сините си очи.

­- Дали е тук?

­- Преди малко при нея влязоха двама мъже.

Стефан благодари, сгуши се в яката на палтото си и търпеливо зачака.

Не можа да се споразумее с бившата си съпруга да остане в една от стаите на четиристайния апартамент. Нямаха деца, но тя си имаше любовници, отглеждани за негова сметка. Най-близките му бяха починали. Навремето като поделяха със сестра си родната къща, той се отказа от своя дял в нейна полза. Тогава имаше пари, просторно жилище, възможности да задоволява желанията си, искаше да направи жест… Но… и тя почина…

В началото на окаяния му живот единствен шанс за покрив над главата бе да отиде при племенницата си. Прие го с мълчаливо несъгласие. Семейството й бе голямо. Освен деца и мързелив съпруг, гледаше и болните му родители. Всеки път, когато се прибираше, Стефан се чувстваше като натрапник, когото чакат да се махне най-после. Долавяше отзвуци от скандалите им и се досещаше, че причината е той. Не му бе там мястото, но му бе и невъзможно да плаща наем за квартира. Това, което спести навремето, го похарчи по съдилища. Тръгна по приятели. Ту един, ту друг го приемаха в домовете си. Живя временно и във вилите им… Но всички възможности се бяха изчерпали. Не можеше до безкрай да продължава така. Мисълта за улицата го ужасяваше, държеше го под непрестанно напрежение…

Прелетя през мрака на времето и се събуди проснат по гръб на груб циментов под. В помътнелия му ум се мярна въпросът къде се намира. Убежището му бе силно скосено ­ в единия край на таванско помещение, голямо не повече от два на три метра. Вятърът се беше усилил, промушваше се с бучене през процепите на покрива и го изпълваше с вледеняващ хлад. От време на време едри капки се процеждаха през гредореда и глухо падаха по мръсотията на пода. Правеха малка локвичка. Не можа да се сети кога и как бе дошъл дотук. Брадата му бе побеляла и сплъстена. Чорлава дълга коса падаше пред очите му на фъндъци, закриваше погледа му, но той я държеше нарочно така ­ бе защитна преграда между него и света. Дрехите му бяха влажни ­ сако, фланела, панталон ­ омазнен с петна, вълнен елек, избеляла шапка с козирка… Бе изровил от кофа за боклук парче мокет и го бе взел за постелка. Намери и изкривен чифт обувки ­ едната с дупка отдолу, а другата без връзка. Омота ходилата си с дебел слой вестници, уви ги в найлонови торбички и напъна обувките. Имаше късмет ­ станаха му.

С мрачно изражение и опустяла душа, направи отчаян опит да стане, но не успя. Целият бе схванат. Всички части на тялото го боляха. Зъбите му тракаха ­ не можа да разбере дали е от ниската температура навън или от високата вътре в него. Придърпа към раменете си найлона и шушляковото яке, поразмърда кокалите. Мършавото му тяло и всичко по него вонеше. Опипа с пръсти щръкналите си ребра и се зачуди дали въобще ще намери сили някога да се надигне.

Нова капка капна наблизо. Той заби лакти в пода и провлачи немощното си тяло към дъждовната локвичка. Потопи горещи устни в нея, задържа ги за миг и зализа с език водата, попи остатъка с края на сакото и навлажни пламналото си чело. Отпусна се и най-сетне осъзна, че е тежко болен. Направи усилия да се върне на мястото си, но таванът се разлюля, завъртя се бързо и изгуби съзнание…

Часовникът иззвъня в заспалата къща. Ръката бавно се вдигна над нощното шкафче, събори книгите нахвърляни по него и напипа бутончето. Звънът спря. После, все така сънливо, потърси ключа на нощната лампа. В малката стая се разля бледа светлина. Макар че стрелките показваха седем, навън бе тъмно. Жената обърна глава назад:

­- Стефане, ставай, време е за училище.

Момчето ­ русичко, с млечнобяло личице, слабовато, лениво се протегна и леко отвори очи. Не му се ставаше.

Ръката на жената пак разтърси завивката.

­- Хайде, ставай… - ­ раздипли тишината гласът й.

С безкрайно неудоволствие Стефан се надигна и започна да се облича.

Жената продължаваше да се излежава. Мъжът до нея леко се размърда. Погледна го едва-едва. Най-сетне отметна завивката, подпря с две ръце отдолу издутия си корем и потърси чехлите. С полуотворени очи, разрошена и зъзнеща, влезе в малката кухничка и включи котлона да затопли вода. Бръкна в портмонето и подаде няколко монети на момчето. Наля му от чая, намаза филия с мас, поръсена със сол и червен пипер, и каза:

­- Бързай! Ще закъснееш!

Стефан бе първолаче. Беше му интересно и се стараеше много. Искаше да е най-добрият в класа. Излапа хляба набързо, сръбна от горещия чай и взе ученическата чанта. На вратата спря и извърна тъничкото си вратле:

­- Мамо, тука ли ще си днес? Татко кога ще излиза?

­- Всеки ден по десет пъти ме питаш. Казах ­ тази седмица и двамата сме втора смяна. Защо постоянно задаваш един и същи въпрос? ­ раздразнително се извиси гласът й.

­- Питам, защото ми се кара, когато те няма… и ме бие… ­ - отвърна тъжно момчето и излезе.

Жената замълча и бавно затвори вратата след него.

Бащата на момчето не му бе истински баща. Истинският ги бе изоставил, още когато Стефан е бил бебе. Пастрокът му бе груб, вулгарен и лесно избухлив. Колкото и да се стараеше да е послушен, мъжът никога не беше доволен от него. Ако трябваше да го изпита по някой предмет, говореше му с напрежение и досада, така че дори и голям човек би се объркал. Крещеше, когато детето плачеше от страх. Наричаше го глупак и темерут, лигльо… Понякога го гонеше навън да не го чува и вижда, докато се успокои. Най-страшното бе, ако се случеше в някоя зимна вечер. Трябваше да стои в тъмното пред входната врата, докато не спре да хленчи. Студът пронизваше крехкото телце, облечено в протрита фланелка и окъсял анцуг. Стоеше без да знае докога. Сгушен в собствената си прегръдка, с поглед впит във върха на чехличките си, стискаше зъби и се мъчеше да сдържа плача си. Не веднъж, унесен в някой футболен мач, пастрокът го забравяше. Тогава ръцете и краката на Стефан се вледеняваха. Зъбите му тракаха. Коленете му се разтреперваха и нищо не можеше да ги спре. Студът пълзеше безжалостно, той усещаше как бързо превзема всяка частица от тялото му, стиска го за гърлото и го задушава…

Все още замаян от връхлетялото го видение, отвори очи. С празен поглед се взря в ледените висулки на тавана. Имаше някаква мека белота в светлината, процеждаща се отвън. Чувстваше тежка умора. Мина близо час, докато успее да повдигне глава. Огледа наоколо. На тънки ивички по пода бе нападал сняг. Малко встрани забеляза плесенясало парче хляб, вероятно изръсено от прокъсаната найлонова торба. Опита се да го достигне, ала ръцете му не помръдваха. Направи опит да размърда краката си ­ не реагираха. Нито един вкочанен мускул не се движеше. Хипотермията бе проникнала надълбоко в тялото, разяла плътта, смръзнала кръвта и плъзнала към сърцето. А замръзне ли и то ­ ще дойде смъртта…

Почувства радостно облекчение. Смъртта… Смъртта  не е страховито чудовище, не е грозна и зловеща, не е Оная с косата… Смъртта е спасителка, отворила тайнствените врати към безкрая. Тя ще го освободи от мъките и несправедливостите на света. Ще го възнесе в Царството небесно. Там няма страдания, мизерия и болка. Тялото му вече е изхабено и ненужно. Ще стане на прах. Но духът му ще живее вечно, защото е частица от дъха на Бога…

„Ооо, Смърт!…”, бе последната мисъл, отекнала в замръзващия му мозък. От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Малко, почти невидимо облаче излетя от устата му и се разсея бързо във въздуха…