Марин Кадиев

„Непосята трева” е последната стихосбирка на Иван Николов - изящен поет, ярък публицист и стойностен преводач; написана е през разломните 1989/1990 и 1991 години, върната е от издателство „Народна младеж” по конюнктурни причини и чак сега, след 36 години, е открита и се издава.

Тя е своеобразна равносметка и безпогрешна психограма на тревожното му естетическо съзнание, изразява съкровените душевни трепети на една многолика творческа личност и разтърсва човешката съвест.

Заглавието „Непосята трева” на тази литературна творба е с алегорично-символна многозначност от Библията, където е казано: „На третия ден Бог направи сушата… и покри полетата, хълмовете и планините с трева, цветя, лозя и дървета” (Битие 1:11-13); и по-нататък: „Тревата съхне, цветето вехне, но Словото на нашия Бог ще остане до века” (Исая 40:8).

Тревата е символ на животворното начало, на жизнения извор на човешкото битие - какъвто и валяк да мине през нея, тя се изправя и сътворява живот.

Посятата от Бог трева е символ на човешките добродетели. Но идва Преходът и демокрацията с фалшив патетичен блясък ще преобърне човешките ценности и поетът ще заяви болезнено: „Между нас вече никне непосята трева”.

А непосятата трева е порочността в цялата й множественост, тя не е Божие творение. И със своя проницателен художествен поглед Иван Николов ще направи безпощадна себепреценка и ще обобщи:

И каквото си мисля, ще го кажа на глас:
Обеднява животът, оскъднява без нас!
Но какво да се прави, издателю стар!
В много малък тираж сме. В по един екземпляр.

/„И бай Петко си отиде така…”/

Той води драматичен диалог с покойния си приятел Петко Величков, първия директор на издателство „Христо Г. Данов” в Пловдив, с когото е работил пълноценно години наред.

Та непосятата трева е днешната българска действителност, която лирически рисува поетът. Тази последна негова стихосбирка е с изключителен социално-обществен нерв и е пълно отрицание на задушаващата псевдодемокрация във всичките й проявления.

Уловена е интензивната настъпателност на бездуховността, посредствеността и бездарието в различните сфери на българския свят. И как аналитично проектира себе си в това негативно човешко време!”

А стихотворението „Гориво” е изключителен апотеоз на родното село „По средата на пътя - между Цариград и Виена” - минава с колата през него и вижда „неразчетени знаци на отдавна отминал живот”; тук всичко е носталгично, мило и интимно и детайлизирано носи сетивно усещане за родния пейзаж и домашното огнище.

Изумителна омая се долавя в „Комшулук” - това е някогашната вратичка между съседите, където се събират и сърдечно общуват и си вършат услуга - тази нравствена чистота и родолюбие на някогашния патриархален свят внушават българското жизнелюбие и неумираща духовност.

Много впечатлява „Док” - възпев на забравените днес дочени дрехи, които унифицираха хората, но постигаха и човешка топлота, защото „И в тъканта на всички моди прозира по едно конче от док” - това е органическа приемственост между минало и настояще.

Много истинно поетът е усетил народната душевност - най-висшата титла българинът е дал на Апостола Левски с обръщението „Бай Василе!” („Титла”).

И в „Амулет” Левски е назован „Моят тринайсети апостол” и неговият кичур от руса коса е „над всички добри амулети, между всички добри чудеса”.

Не е отмината и извечната, изначалната изменчива, полюсна човешка природа в „Бяла врана”.

Много съм респектиран от научната проницателност и социалната прозорливост на Иван Николов, който лирически изразява своите мисли и предчувствия за утрешния непредвидим ден.

В „Ръчен хляб” той поставя кардиналния екзистенциален въпрос - дигиталните технологии ще изместят ли самобитното ръчно изкуство. Сега „програмиран робот ти е брат, ротативката - родна сестра” и човек живее „електронно-пресметнат живот”.

Но ръчно омесеният и опечен в „проста фурничка в твоя квартал”, макар и „мъчен хляб”, се оказва по-сладостен и вкусен от фабрично направения. Това не е конфликтност с техническия напредък, а пламенна защита на човешката индивидуална чувствителност, която сътворява извечните неповторими и оригинални човешки ценности.

В много от стиховете има сливане на минало и настояще като светоразбиране на битието.

В „Болка” неизлечимата болка на Левски за България се превръща и в болка на автора за безперспективността на българското съвремие.

В „Уют” има разобличителен патос към „домашните философи някъде зад плътните врати”, докато „Въздишка” е възторжен благослов към Пловдив.

Има стихотворения, посветени на любими поети, които е превеждал, като Есенин, Пастернак, Висоцки, на приятели съмишленици като Станка Пенчева, Ивайло Балабанов.

Има голямо тематично разнообразие и разнолики идейни внушения. В стихосбирката са включени и други непубликувани приживе стихове на поета, като особено внушително се открояват епиграми с богата универсална същност:

ТЕОРИЯ НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ

На това ли му викат звезди подир пладне:
камък да хвърлиш - на лидер ще падне!

ИСТОРИЧЕСКИ ОПИТ

И тъй, в началото бе слово…
Оттам нататък - нищо ново.

Чужд на всяка показност, Иван Николов има автентична самопреценка за своята творческа същност: „Мъчно живях и умирах… но съвестта ми е чиста”.

Каква духовна извисеност и дълбоко виждане за собственото творческо присъствие - това е постигане на равновесие и цялостност в живота.

Стихосбирката „Непосята трева” на Иван Николов е разнолика и многопосочна като художествено виждане; тук има едно взаимопроникване на вчера и днес; той е при корените на своето жизнено битие, но е и в своето контрастно и променящото се интензивно време, което възприема в неговата невидима същност; настоящето му е тревожно и е безсилен да надмогне и преодолее негативите му, които рушат преградите между добро и зло.

Стихотворенията тук са наглед обикновени, делнични, но в своята същина са мъчително изстрадани и проникновени; зад видимостта на нещата се откроява в конкретна образност изчезващата човешка добродетелност.

Оттук идва и тази нестихваща тревожност, материализирана в изящен лирически изказ и философска глъбина.

Той има фино чувство за ритмика и музикалност на словото и разработва многообразно и алегорично проблемите на българския полюсен преход.

Характерно за неговата поетика е искреност и сродяване на личните му интереси с въжделенията и тревогите на обществото.

Води непрекъснато диалог със себе си - живял ли е с илюзии и видения, или е бил в обективната реалност - той е търсач на истината и провижда пророчески житейския си път, макар и с иронични оттенъци и съдбовно предопределение.

Или както знаменателно е прозрял в своята епиграма „Морален стимул”:

Достатъчно съм бил робот
на чужди истини и вери:
дал Бог достатъчно живот,
а смисъл ще му се намери!