ЧОВЕШКИЯТ ЖИВОТ НЕ Е НИЩО
Това беше първото ми и последно пътуване из страните на крайния Изток. Цялото китайско крайбрежие от Шанхай до Хонг-Конг ми беше познато, познавах и крайбрежието на Английска и Французка Западна Индия, Кохинхина и Сингапур познавах и толкова разнообразни народности, които населяват не само жълтия континент, но и островите и архипелазите на Тихия и Индийски океани.
Случи се веднъж да пътувам под английски флаг с парахода „Британия” от Сингапур за Хонолулу. Едно истинско пътешествие, когато някога в младините си бях мечтал само! Една осъществена мечта!
Параходът „Британия” не е луксозен пътнишки параход, той дори не е пътнишки, а от оня вид параходи, които служат едновременно за прекарване на пътници, откъдето намерят и както намерят, защото „Британия” не беше държавна собственост, а беше собственост на Лондон Сити Компани.
Брент, моят приятел, огняр, изскочи от подземието, втурна се към моята каюта и още на вратата извика:
- Хонолулу! Ришка, хей, Ришка, пристигаме! Ех, малко отдих и за нас! А, Ришка, как мисли ти, не може да се живее все така, а? Няма за нас родина, няма майка, нито баща, нямаме си дори и жена, и деца!
- Ще намерим чужди, Брент! - му казах аз и бавно се надигнах от леглото си.
Брент отвърна:
- Ех, чужди има! И това е една утеха!
В очите на Брент блесна пламъкът на неговите двадесет и шест години.
- Слушай, Ришка, в Хонолулу може човек изпорти, там, знаеш, хавайките умеят да подслаждат живота на чужденците!
- Но, Брент, ти си вече изпитал всичко, какво искаш повече?
- Аз ли? Хъм… Брент…
И двадесет и шестгодишният огняр замълча, видимо унесен в мислите си.
На пет мили от прозорчето на каютата ми се намираше Хонолулу - магнитът на Изтока!
*
„Британия” въздъхна дълбоко, в трюмовете се чу шум, а след половин час той спусна котва и се закова на място. Мръсните води на пристанището се плискаха с шум о желязната черупка на кораба.
А наоколо окото не можеше да различи нищо, сякаш целият азиатски Изток си беше дал тука среща с цивилизования Запад.
Мостикът беше спуснат, Брент ме хвана за ръка и ми заповяда:
- Ришка, дръж се здраво и се пази! Тук няма бандити, но има твърде много мошеници.
След четвърт час Брент вече лежеше в прегръдките на една млада и хубава хавайка.
- Мая - думаше й той - дай, дай… да пия!… Ех, хубава си ти, Мая, цяла Британия не заслужава целувките ти!
А аз, забравен от Брент, пушех лютите хавайски пури и се излежавах на някакъв диван. В същото отделение се носеше неистов шум, песни и сластната музика на хавайските китари.
След миг, неочаквано за себе си, в обятията ми се намери млада седемнадесетгодишна хавайска девойка. Тялото й сластно се огъваше около мене и издаваше чудния мирис на източната жена, който опиваше с негата си, а в очите й светеше евтиното желание за похот срещу няколкото английски лири, които бях спечелил в трюмовете на „Британия”.
Докъде бях стигнал с тая седемнадесетгодишна девойка не помня, помня само един-единствен миг - мигът на страшното, нечовешко убийство, което не подобаваше на никое от ония, които бях виждал или бях слушал да разказват.
Мая, хубавата Мая изпищя и падна мъртва на дивана. До нея стоеше обезумял Брент, а под носа му някакъв мулат размахваше окървавен нож, един от ония ножове, които пазят достойнството на източните честолюбци.
Когато аз скочих, за да спася Брент, останах поразен от гледката: Мая лежеше с разпран корем, сякаш тя сама си беше направила онова тайнствено харакири, което нам ни е непонятно.
Мая умря като заклано животно. Само в един миг тя премина от стихията на сладострастието към пустинята на смъртта.
Когато аз застанах между Брент и мулата, последният бе вече захвърлил ножа на пода и гърмеше с тежкия си глас на своето хавайско наречие. В тоя миг неколцина американски полицаи внезапно го хванаха под мишниците и му надянаха белезници, а Брент го поканиха да ги съпроводи до полицейската префектура.
На излизане от заведението той само ме погледна. Аз разбрах какво трябваше да направя.
Но всичко се оказа излишно. Когато всички арестувани, а заедно с тях и аз излязохме и се упътихме по пристанищната улица за към префектурата, неочаквано о нас се удари като вълна огромна човешка маса. Това беше демонстрация на пристанищните работници и служащи.
Тълпата ни обхвана, повлече ни и Брант се освободи по необходимост от полицаите, а мулата не го видяхме повече.
След няколко минути, когато тълпата демонстранти излезе на кея, тя беше неочаквано посрещната от истински картечен огън. Първите редици бяха покосени.
Хвърлиха се вторите, но картечният огън в миг спря. Настана мъчително-грозна и тежка борба за живот. Брент се хвърли в тая борба с цялото си същество, сякаш той отдавна желаеш, отдавна търсеше случай да изяви своята воля за свободно съществувание.
Когато аз се втурнах да го последвам, той внезапно без вик и без огорчение се просна възнак върху каменната настилка.
Мигновено си помислих: Брент не загина от ножа на мулата, но ето тук той загина от американски куршум.
Сграбчих го аз и го отнесох с последни усилия на „Британия”. Едва стигнах до мостика. Когато се обърнах, площадът пред пристанището беше очистен от тълпата, но десетиците трупове, които се чернееха на него сред общото безлюдие, ме накараха да помисля отново за смъртта - тъй евтино струваше човешкият живот!
*
На следния ден в пристанището на Хонолулу пристигна съветският параход „Новоросийск”. Беше цяло събитие. Ето, - помислих си аз - една възможност да се завърна в родината си. И успях да направя това. Капитанът на „Новоросийск” - Леонид Танеев ме прие приятелски.
В параход като „Новоросийск”, който служеше на износната търговия на СССР, не беше трудно да се намери място за един българин, който говореше добре руски. Около огромните петролни цистерни на „Новоросийск” имаше не малко работа.
Когато се върнах и съобщих намерението си на Брент, който лежеше от раните си в болничната каюта на „Британия”, той се разчувства и се опита да се хвърли и ме разцелува.
- Човешкият живот не е нищо! - каза той и се разплака.
А после през сълзи каза:
- Сбогом, Ришка!
- Сбогом, Брент! Поздрави моряците!
- А ти поздрави другарите от „Новоросийск”. От Брент, от Брент, кажи, имате много здраве! Той ви обича и преди да умре ще дойде да ви види как успяхте… и още, още им кажи за Брент, приятеля на нова Русия!…
След два дни „Новоросийск” напусна Хонолулу през Сингапур за Батум.
——————————
в. „Светлоструй”, г. 9, бр. 2, октомври 1936 г.
