ЛЕГЕНДА
Откак се върна от Липово, хайдутите не бяха чули думата на Страхила. Друг път не е бивало тъй. Гледаха го цял ден да се щура сам с наведена глава, почернял и тъжен, да въздиша и с угаснал поглед да ги изглежда като чужди.
Нямаше предишния огън в очите му, нито радостта на неговата усмивка. Млъкна, утихна, сви се. Гледаха го хайдутите и не смееха да попитат.
Тази вечер заградиха огъня мълчаливи. Сенките метнаха гъста мрежа над гората и тиха песен заромони тъжни думи. Зъбестите огнени езици извиха в тъмното и сиянието блесна по шумките и белокорите букаци.
От клоните увиснали зелени полилеи, поръсени от златния пламък мълчаливо дебнат да доловят и погълнат всеки шепот.
Вятърът удари чело в клоните и примря задъхан. Мекият трепет на листата, като звън на малки тучени хлопки, приплака над смълчалите хайдути и запълзя надолу лек, като стъпките на кошута. Дърветата наведоха вършина и спряха поглед на умислените чела на техните хайдути.
Тръпнеха душите на момчетата. Гледаха се един друг и с мълчаливи погледи се питаха. Огънят заля лицата им и изтръгна тежки въздишки. Един не изтрая и отвори уста. Страхил махна с ръка и го пресече: - Чакай! Знам какво ще питаш! Не ме гледай тъй, ще ви кажа!
Устремиха жадни погледи по него. Страхил ги изгледа, наведе ои, изгледа ги пак и поде. Гласът му звънна твърд и напоен с отровата на люта болка.
- Знаете ли какво е обич? Какъв е пътят на сърцето и голямата сила на неговия огън? Корави са душите ни, а то може да ни погълне, ний скитаме откъснати от света, далеч от нашите мили, от женски очи; а когато някъде ни срещнат, свиваме се плахи и тръпнем от сладка мъка, сетне бързаме към гората да пръснем родената обич и наново да заживеем суровия хайдушки живот.
Ний бягаме от тях, а те са пред нас: те пият меда на нашите въздишки и копнежи, дават тласък и сила на всяка радост и жестокост, те ни водят. Тъй е, та кой от вас не пази в гърдите си две тихи очи и не крий дълбоко в душата си ласкав шепот! Има друго: за друго сме родени - обичаме силно, тръпнем от вътрешен огън! Ала винаги сме чужди за него. Запомнете думите ми: нашата обич ни води към грях!
Въздъхнаха хайдутите. Огънят пламна в очите им и замря. Жълтите шипове се бореха с големите зелени полюлеи. Звънтящите вейки ги гледаха ужилени. Провряха насълзени очи звездите и трепнаха по челата на златните лъвчета. Гласът на Страхила звънна и твърди думи запъплиха:
- Кръстосваме кърищата, земята трепери от нас - хайдушка орис - бял ден не виждаме! Знайте, че слизах в Липово и никой не знаеше защо. Никому не казах. А аз слизах да видя моята Вела. След обира, като се върнах аз я убих! Убих я от обич. Грях ли е?
Светнаха очите му, дълги светкавици залъкатиха и питаха уплашените погледи на хайдутите. От гласа му капна отрова. Те го гледаха изтръпнали.
Повя лек вятър - размърда клоновете, полюлеите звъннаха тежко и цялата гора отвори уста и запя. Едра звезда описа огнен път и угасна.
Страхил наведе глава упорит и черен. Потече запален сок в жилите му и навя с кръв неговите очи.
- Нея вечер слязох радостен. Дългата раздяла ми шепнеше сладки думи. Станах крилат. Излязох от гората, слънцето потъна зад Гръмовец. Спрях се, затърсих с поглед тяхната къща. Видях я на портата да ме чака, видях нейните насълзени сини очи. Гледа ме със затаена радост и шепне:
- Не ходи вече, Страхиле, остани при мене!
Стоях пред нея черен и страшен; мислех, че нейната обич й подсказваше. Потрепера като кошута в ръцете ми. Моята твърдост и сила я плашеха. Влязох в село. Спрях до нашата порта - похлопах, излезе старата, кога ме видя сепна се, дръпна се назад и хлъцна:
- Страхиле!
- Уплаши ли се, мале?
- Не.
- Ами защо се стресна? Черен ли съм?
Когато стъпките ми звъннаха по разсъхналата стълба, извика:
- Страхиле, чакай, не влизай вкъщи!
- Защо?
Дойде при мене и пошепна:
- Ти слизаш за мене и Вела, пък Вела я няма!
- Къде е?
- Ще кажа! Пламнала у нея невярната кръв - дядо й беше турчин - забягна, преди три дни бейският син Рашид доде - хубав, червен, три дни кръстосва селото и днес замина, забягна с него и Вела, не ти ли е казвал някой?
- Не!
- На залез слънце забегнаха и тоз час проводих човек да ти каже. Не те ли срещна?
- Не!
- Слушай ме, майка ти съм: ако ти е мила Вела, отърви я - не бива от Липово мома в турски харем да стои. Настигни ги и отсъди. Кръстосваш балканите; реве земята от тебе, какво можеш направи сега?
- Какво ли? - Ще видиш!
Бяха твърди думите й, а две залутани сълзи търсеха място в очите й. Страхил се изправи страшен и твърд.
- Много ли бяха?
- Самичък, сам самичък! Как е дошъл?
Скочих. Яхнах. Никой не чу лудия бяг, никой не видя угасващите искри на бързите копита: шепотът на заспалите вишни, техните черни снаги ги погълнаха.
Спеше Липово. Излязох покрай село и отпуснах юздата… Ако можех да прехвръкна полето като гълъб! - да го преплувам и час по-скоро да се изпреча пред тях! Само да можех!
Зная късите пътеки, прекосих полето и поех правата бяла пътека зад Сираков камък. Пищи в ушите ми вятърът, съска в разкъдрената нива и пее, пее тиха, близка песен, нарежда думите на моята черна орис.
Запененият кон и аз ги чухме само. Срещнах закъснели орачи, извърнали учудено глави, подплаших стада и кучи лай ме изпращаше надалече.
Ромонът на звънците не намери място в душата ми, песента на овчарската свирка като други път не разбуди спомена. Мислех само за едно: да ги настигна и отсъдя.
Кървави ризи съм носил в Липово, ще занеса и неговата, а на нея ще извия ръцете й и като робиня ще я върна - нея - моята Вела… ще я накарам ризата му да опере… хе, хе, хе…
Като нечакана вихрушка, свила в гъстите жита, фучи лудият кон, а в очите му свети огън, свети огън и в моите очи. Крещят разбудени в гърдите ми мъка и обич и и шепнат за милост и кръв.
Дълбоко отнейде глас ми думаше: - Не ходи вече, Страхиле, стой тука! Гласът беше слаб и далечен. Сърцето ми се обърна на камък. Излязох от гората, поех равната пътека между нивите.
Жълтата вода на месеца, тихият шепот на умрелите жита, безкрайното звездно небе смекчиха твърдостта на моите закани. Вместо злокобния вой на кориите, черните сенки на препречени клони пред мене опъна снага брзбрежна шир, задимена и жълта.
Там нейде сред нея има две-три корубести върби, под тях стара турска чешма; там почива всеки пътник, там се надявах да ги стигна.
Близката среща насълзи очите ми. Как трябваше да спра пред нея с гол нож! Натежа челото ми: ръката ми трепна и отмаля - моята широка душа се разгърна и заплака…
Спря Страхил, въздъхнаха хайдутите. Огънят прибра жълтия пламък под бялата пепел, притъмня. Насълзеният трепет на звездите по-ясно и лудо заигра по златните лъвчета.
- Унесен видях трепналите сини очи на Вела - сини като зеленикавите води на Луда Камчия - дълбоки, примамни, неверни… чух гласа й:
- Защо се върна, Страхиле?
- За тебе.
- За мене ли? Ха-ха - за мене! Още ли ме помниш? Как можа да се сетиш? Как остави другите да пият кръв без тебе, кой ще носи кървави ризи? Хайдутино, я ме погледни меко!… Ти никога не си чул молбите ми, защо се връщаш сега? Да ме убиеш ли? Удряй, пий кръв!…
- За друго дойдох, Вело! Защо избяга с Рашид?
- Защо ли пък питаш! Не се ли сещаш?
- С турчин?
- Та какво? Голямата обич синор няма! Виждаш ли, ти ме остави; хайдушкият живот ти е по-скъп. Чуваш ли? Сега защо се връщаш?
- Вело, не думай тъй!
Молех се разтреперан от болка, в ушите ми звънеше лъжата на нейните думи. Сепнах се, светнаха очите ми и лютата рана горчиви капки отрони.
- Ако е истина!
От очите ми капеха сълзи.
Ударих коня. Полетя. Устремът на моята пламнала душа го преварваше.
В тъмното жълтият език на игрив пламък освети увисналите клони и две заплакали върби. В сенките им видях тях сгушени край огъня. Познах ги. Забумтя в ушите ми, някой разсипа цветя и ги изгубих от очите си.
Лудо хоро играеше в сърцето ми черната отрова на обидата. Дръпнах юздата, запененият кон се изправи на задни крака; поех дръжката на вярната си сестра и извиках:
- Вело!
Чух писък, гърлест мъжки глас. Видях я до него плаха и изтръпнала.
Оплела ръцете му. Мислех, че ще поиска милост и прошка, а тя търсеше помощ от него.
Кипна моята хайдушка душа. Пуснах юздата и полетях… Острата дамаскинска съсна като змия, блясна на месеца и почерня - в краката й падна главата на бейския син…
Слязох, хванах я за ръката.
- Защо избяга?
- Защото го обичах!
Гледаше ме твърдо. Наведе се, задавиха я сълзи.
- Тъй ли!
Гласът ми беше властен и суров. Вързах ръцете й. Тя ме изгледа, измери ме с очи и писна:
- Пий, пий кръв, хайдутино, дано не се наситиш! Защо го уби?
Гъста мъгла падна пред очите ми, в жилите ми потече отрова. Полудях, притъмня ми, дигнах ръка и замахнах…
Месецът потъна в нивите. Седнах до чешмата и заплаках.
Сенките погълнаха лицата на хайдутите. По-силно запя гората. Нейде от гъстака долетя вик на нощна птица.
——————————
„Очи” - литературно приложение на в. „Светлоструй”, 1931 г.
