Милена Обретенова

Обожавам да слушам националния ни химн.

Сътворен сякаш не от хора. Неизразима красота! Химнът. Не просто мелодия и текст. Себеизразената душа на моята Родина. Душата на мама.
Песента на мама. Успокояващо-приспивна вечер. Ободряващо-обнадеждаваща сутрин.

Слушах химна често. Прекланях се пред мамината душа. Преливах от гордост от нейната красота.

И както се полага, заставах пред мама мирно. Не от страх - от почит и любов.

А мама пееше ли, пееше! Толкова вярно! Толкова красиво, толкова сладко!… Припявахме на мама. И химнът звучеше като че отвсякъде… В голямото семейство на маминия род - целият наш народ.

Дааа, обожавах да слушам националния ни химн.

А днес химнът се чува рядко.

Родът на мама се стопи. И мама, казват, остаря. Казват ми го тези, за които родът си е патриархална отживелица. Модерни времена. Повтарят ми го.

Те! Тези, за които народът е просто предизборна бройка. Тези, чиито фигури обезсмислят и най-красивите дизайнерски усилия дори на най-добрите марки. Фигурите, които отгледаха за сметка на кръшната снага на мама.

Предимно на фона на крупните тела звучи днес химнът. Формално. По формални официозни събития. Приемат го вероятно като своеобразен атавизъм, който, щат - не щат, формално трябва да преглътнат. Е, песента е кратка.

А тесничките дизайнерски дрешки помагат да удържат стойка „Мирно!” И, ясно е, във „великодушното си благоволение” да го изслушат, тези, с новомодерните снаги, не пеят химна.

И слава на Бога! Не искам! Те нямат право да пеят песента на мама! Защото успокояващата вечерна мелодия за тях е песента от броенето на пачките. Защото обнадеждаващата утринна приказка е мисълта за нови финансови хоризонти.

Мама линее. Опитва все пак някак си да пее. Но гласът й е глух и анемичен. Е, възрастта… - логично, „философски” тълкуват лоените сърца в калъпа на скъпите дрехи. Мама потъва в забрава…

… Но тази вечер едно прекрасно момче ни припомни за нея.

Карлос Насар подобри световен рекорд, спечели световната титла. Карлос Насар ни показа, че (на този свят има и други ценности). Че себедоказването е повече от парите.

Карлос Насар беше щастлив, че много хора са пели националния ни химн.

И той самият го запя с ръка на сърцето.

Едно прекрасно българско момче запя с глас, мощен като него самото песента на мама. Е, не беше образцовото музикално изпълнение… Но беше! И беше толкова красиво!

Защото беше истинско! (излизаше от сърцето) Защото (с това) Карлос застана мирно пред мама. Пред Родината. С обожание към нейната душа. С преклонение пред красотата й.

Ето, такива хора имат правото да пеят песента на мама! Тези, за които тя е част от нейната, но и тяхната душа. Част от нейната, но и тяхна красота.

… Карлос пее на висок глас химна! Мама полекичка се усмихва. По анемичните бузи бавно потича щастлива сълза… Мама се подмладява.

Защото покрай Карлос мнозина запяват мамината песен. И повечето от тях имаме това право!

Стопеният род на мама се съживява - народът български оживява!

Бог да те поживи, прекрасна българска рожбо!

… Колцина ли пък са другите! Пей, Карлос! И ние ще пеем! За мама. И с мама!

10. 10. 2025
В. Търново