ГОРЧИВА ИСТИНА
Седяхме двама в единия ъгъл на голямото кафене. Златан - моят добър приятел, внезапно прекъсна разговора и се вгледа в една от масите. По лицето му мина сянка от тъга.
Той подпря глава на ръка, посниши се малко, сякаш искаше да се прикрие да не бъде забелязан, и все в едно направление гледаше.
- Златане, да не си забравил моето присъствие, - попитах шеговито след няколко минути мълчание.
Той трепна, сякаш наистина ме бе забравил, и смънка:
- Да… наистина… прощавай!…
- Кого гледаш и какво мислиш?
- Едно интересно лице.
И, като се понаведе към мене, тихо каза:
- Виждаш ли оная хубава дама между ония господа, близо до прозореца?
- Госпожица Люба?
- Да. Ти я познаваш?
- Та кой я не познава? Тя е най-хубавата дама в града. А хубостта е едно качество, което прави притежателя й известен и желан. Тоз, който веднъж е видял тая стройна фигура, с тия големи черни очи, той не може да я забрави.
- Да… Ти си прав - отвърна Златан.
- Но тъй хубава, чудно ми е защо не се омъжи. Тя не е вече млада.
- Ако това те интересува, аз ще ти разправя причината, но малко по-сетне; а сега желал бих пред множеството глави, скрит и незабелязан, да погледам тая хубава главица. Нейните очи са вcе тъй светли и ясни. Тя е вcе още млада и хубава. Никаква промяна за три години. Времето нищо не й е отнело, дори е прибавило. Малко по-пълничка, но това я прави по-хубава. Забележи, колко погледи я стрелят. Тя пръска наоколо си обаяние. А тя вcе тъй горда, сдържана, сериозна. Наблюдавам я и тъга по миналото ме напада. Рой спомени ме притискат. Тя е вcе тъй тъжна, съсредоточена в себе си. И тая замисленост й придава особена красота. Кажи, не е ли тя божествена в своята тиха тъга?
- Но разправи защо е тъжна, какво знаеш за нея? Някое разочарование?
- Да излезем. Да идем на разходка и ще ти разправя.
Напуснахме кафенето и тръгнахме по улица „Цар Освободител”. Той мълчеше и аз не исках да го измъчвам с любопитството си. Стигнахме до Борисовата градина. Златан предложи да вървим по шосето.
Денят бе пролетен. Цялата природа се пробуждаше от своята зимна дрямка. Дърветата едва бяха почнали да се развиват. Млада, сочна трева застилаше полето. На север планинските вериги на Стара планина се синееха. Топло слънце радостно светеше и заливаше плещите на Витоша, чиста от облаци и мъгли.
Множество разхождани пъплеха по алеите от двете страни на шосето. Златан се поспря, поизгледа природата, па каза:
- Такъв ден бе и тогава. Слънцето и тогаз тъй приветливо се смееше от високо. Само с тая разлика, че тогава аз възлазях нагоре тъй щастливо, както едва ли някога бих бил, за да се върна последния нещастник. Аз ти говоря за Люба. Ти я познаваш само като красива фигура, но не я познаваш като човек.
- Не - отвърнах му.
- А аз й бях някога добър приятел. Ние се виждахме почти всеки ден. Тя е мома с редки качества. Свършила е по математика и е с широка култура. Аз бях влюбен по-скоро в нейния ум, в душевните й качества, отколкото във външността й. И моята любов се роди от възторга. Аз й признах чувствата си и, когато получих нейното съгласие да свърже съдбата си с моята, аз бях притежател на най-голямото земно съкровище.
- Как! Ти си бил тъй близък с нея? - попитах много изненадан.
- Да, много близък. Тя беше моя годеница.
- И после се разделихте?
- Да… Ще ти разправя как стана тая раздяла. Беше неделя. Излязохме на разходка. И ние тръгнахме по тоя път.
Вървяхме бавно, уловени за ръце, и Люба се радваше като дете на природата. Тоя ден тя бе дори бъбрива. Край нас мина конник и бързо отмина напред. Той беше добър ездач.
- Как хубаво язди - казах аз.
Люба нищо не отговори. Но тя млъкна и дълго следи конника в далечината. Аз й пак заговорих. Люба упорито мълчеше. И стори ми се, че малка бледност покри лицето и.
- Защо тая промяна в тебе? - попитах я.
- Нищо… - замечтана ми отвърна тя - далечни спомени раздвижиха душата ми. -
После се наведе над един сноп суха трева и добави:
- Каква хубава суха тревица!…
Аз се наведох, изтръгнах едно снопче и й го подадох.
- Макар и мъртва, вcе пак е красива - каза Люба.
- Тя прилича на спомените на минала любов - добавих аз.
Люба трепна и се вгледа в очите ми.
- Дали винаги старата любов е тъй мъртва като останките на тая жалка тревица? Дали от нея остават само далечни едва доловими спомени? Или тия спомени са тъй живи, тъй пресни, та като нажежено желязо парят сърцето?
Лицето на Люба внезапно се разрумени и тя живо ме попита:
- Златане, любил ли си някога?
- Не, - отвърнах й откровено аз. - Пръв път обичам.
Тя ме поизгледа, па каза:
- Вярвам. Ти си честен и благороден младеж. По очите ти чета, че казваш истината. И аз високо те ценя.
И тя отново ме изгледа.
- Но кажи, на това благородство, на тая искреност, не трябва ли да се отговори със същото?
Аз мълчах, защото не можех да я разбера. Тя хвана ръката ми и силно я стисна в своята.
Люба искаше нещо да ми каже и не се решаваше.
- Любо, какво става с тебе? Някаква борба? Какво те мъчи?
И аз се вгледах в очите й. О, тия очи!…
Те бяха сега тъжни, пълни със сълзи.
Страшна болка разкъса сърцето ми. Сълзи! В нейните очи! И сега, всред природата! Тая внезапна промяна с нея! Нищо не разбирах. Аз я хванах за ръка и отново попитах:
- Любо, Любо, защо всичко това? Кой е виновникът на твоята скръб? Аз ли?
Тя се опря на едно борово дърво и няколко минути гледа упорито пред себе си.
- Кажи, не ме мъчи. Струва ми се, че ще умра от болка.
- Да, трябва да ти кажа, не искам да те лъжа. Борбата е силна в мене. Аз страдам не само за себе си, но и за тебе.
И след кратко колебание тя каза:
- Златане, аз не мога да бъда твоя…
Гласът й замря в гърлото. Тя закри лицето си с кърпичката. Люба плачеше.
Аз я гледах и ми се струваше, че това е сън. Виждах сълзите й и нищо не я попитах, не исках да ги изсуша. Чух признанието й и не вярвах. Нещо грамадно бе легнало на гърдите ми и аз не можех да говоря. Нещо ме душеше, мъчеше…
Пътят бе безлюден. Такава тишина владееше, сякаш се намирахме на гробище. Само цвъртенето на рядка птица оглашаше пролетния тоя ден.
Люба отри сълзите си и ме погледна. В погледа й имаше такава скръб! Тя се озърна, после приседна на края на боровата горичка на зелената морава.
- Седни - каза ми тя.
Подчиних се, като дете.
- Приятелю - начена тя с тих глас, - аз те много ценя и не искам да те лъжа, не искам нещастието ти. Аз те обичам, но те обичам като човек, като добър приятел, но не и с ония чувства, каквито се дължат на любимия човек… на човека, с когото трябва да свържеш съдбата си за цял живот…
Люба помълча няколко секунди и едва чуто добави:
- Аз другиго обичам…
Аз скочих прав.
- Любо, добре ли чух? Луд ли съм или ще полудея? Ти си играеш с мене, или…
Без да ме погледне, тя продължи безжалостно:
- Да, другиго.
- Ти обичаш друг! Защо ми казваш това, защо? За да ми кажеш, че ти си ме излъгала, че не си ме обичала…
- Не, не те излъгах. В един момент на отчаяние аз обещах да свържа съдбата си с твоята, защото ти ме обичаше…
- А, - казах аз, - тебе ти е трябвало една жертва и тая жертва съм бил аз! О, Любо, кажи, че ти се шегуваш, че ти си поигра с моето бедно сърце.
- Не, - каза тя, - това би било нова лъжа, а аз не искам това. Сълзите ми са най-доброто доказателство, и аз не те излъгах.
- Но защо ти избра тъкмо сега да ми съобщиш тая според тебе истина?
- Защото… защото сега именно разбрах, че аз вcе още обичам човека, когото считах мъртъв за себе си. Уверих се, че съдбата ми е отредила да любя до гроб, може би, само едного… Видя ли оня конник? Това е човекът, когото аз любих и за нещастие продължавам да любя. Той беше моят идеал, моят блян, моят Бог. Той навеки ме е направил неспособна за други подобни чувства…
Люба говореше това, като че ли го казваше сама на себе си, но спря поглед на мене, навярно аз съм бил много бледен, па продължи със страдалчески глас:
- Прости, Златане, аз съм нещастна. Не ми се сърди, не ме обвинявай, а съжали ме. Пътищата на човешкото сърце са неузнаваеми. Аз виждах твоите чувства към мене и си помислих: по-добре да отида при оня, който ме люби, вместо при тоя, който вече ме е разлюбил. И стараех се да го прогоня от мисълта си. Но сега виждам, че това мое решение било напусто. Аз го видях и спомените, чувствата нахлуха в душата ми… и аз изпитах страшна болка…
- А, - извиках аз почти разярен от тая нейна тъй смела откровеност, - уважавам те и обичам тъй силно, за да не мога да те оскърбя, както заслужваш. Сега, аз те виждам такава, каквато си всъщност - без оная маска, която носиш ежедневно. Случаят, неочакваният случай я бутна и аз виждам жената, която прилича на случайния пътник, уморен и убит от дългия път, който е срeщнал на пътя си сенчеста градина с бистро изворче и поспрял се да си почине. Ще си отмине той и ще си спомни, негли, някога за оня сенчест кът, които в отрудени минути му е дал гостоприемство и… никакви следи в душата… Благодаря ти за откровеността. Ти ми даде възможност да видя истината. Аз бях едно жалко твое оръдие, с което ти си поигра.
Люба стана.
- Ругай ме - каза тя, - хули ме, ти си прав. Аз ти прощавам, защото те разбирам. Но ще мине време и ти ще видиш, че и аз съм права. Тогава и ти ще ми простиш. Аз зная какво губя. Губя най-доброто, най-благородното сърце, но тъкмо затуй нямам право да го задържам за себе си, когато не мога нищо ценно да му дам. Аз съм живяла със сърцето и горчиви разочарования са убили в мене много добри чувства, когато в тебе всичко е чисто, добро. Ти трябва да бъдеш щастлив - а аз такова щастие не мога ти да.
Мълчах. Нямах ни една думица, с която да мога да изразя душевното си състояние.
- Да вървим - каза тя.
И ние бавно тръгнахме към града. Мълчахме и двама. Приличахме на хора, които се връщат от погребение, на които устата са сковани от скръб. Придружих я до тях. На вратата тя се обърна и с поглед пълен със съчувствие още веднъж ми каза:
- Приятелю, прости ми! Със сълзи на очи те моля. Не ме обвинявай. Аз направих едно добро дело.
И тя ми протегна ръка. Стиснах за последен път тая ръка, която бе студена, и ледени тръпки минаха по цялото ми същество. Разбит, отчаян, върнах се дома. Тая нощ не спах.
Тя бе мъчение за мен. Па и хубавият ден се замени с мрачна, тъмна нощ. Небето се покри с облаци. Задуха силен вятър.
И това увеличаваше болката ми. Слушах как той свиреше вън, как дърветата скърцаха под напора му и на душата ми бе тъжно.
Аз сещах, че от тая нощ всяка радост ще ми бъде чужда, че остаям сам един в света - без близка, родна душа. Сърцето болно се свиваше. В очите ми бяха заседнали горещи сълзи, на които най-сетне дадох воля.
Аз дълго плаках. Когато вдигнах глава, срещу мене, в ъгъла на малка масичка, стоеше малък дървен кръст с разпятието на Христа, подарен ми от католишки свещеник. Спрях поглед на него.
- Това е символът на човешките страдания - помислих си. Тъй всеки човек е длъжен да носи своя голготски кръст, търпеливо, безропотно - до прага на гроба.
Първата зора сипна. Вятърът утихна и слабата дневна светлина се промъкна през отбуления прозорец в стаята ми.
- Нощта - казах си, - е лош съветник. Може би денят ще поизбистри ума ми и ще зная какво става с мене.
Целия ден мислих вcе върху поведението на Люба. Вечерта аз й написах тия редове:
„Душата ми е силно смутена. Вчера бях на погребение. Изпратих във вечността най-милото, най-скъпото си същество… Сега съм сам. Скръбта ми е велика… А великата скръб е няма. Словото там е безсилно… А ти, мила страннице, случайна пътница по тия места, ако някога срещнеш скърбящия, поклони се, поклони и отмини. Не извръщай се назад, защото нещастникът, може би, ще разклати някоя нежна струйка от състрадание в твоята душа… Аз размислих и видях, че ти си права. Само любовните чувства по милост не се дават. Човек може да се жертвува за известно време, но не и за цял живот.”
Сутринта заминах и едва след три години - днес пак - я виждам. Сега бурята мина и отстъпи място на тихото движение в душата. И сега пак повтарям: тя бе права.
Истината бе горчива, но постъпката красива.
———————————
сп. „Българска Сбирка”, кн. 7, 07.1915 г.
