БАЩИН ДОМ
Къщата, в която съм отрасъл, е в Пловдив. Живяхме в нея десет години, после я дадохме под наем и се изселихме оттам. Преди няколко години ни заплатиха една сума и ни я отнеха, за да направят на нейното място площад.
Парите бързо се свършиха и от нашата къща останаха само спомените. Цял четвърт век аз не бях я виждал и си я мислех все такава, каквато тя беше в моето детинство.
Хубавата ограда - наполовина зид, нагоре пармаклък от червени заострени летвички имаше тя. На двукрилата входна врата висеше голяма металическа халка.
От нея навътре водеше дълъг лъскав тел. Той стигаше в предверието на къщата, дето висеше пиринченият звънец. Когато някой звънеше от улицата, аз познавах кой е той. От пътната врата до къщата имаше широк плочник от гладки бели плочи.
Надясно и наляво се пъстрееха кръгли и продълговати лехи с цветя. Имаше в тях теменуги, парички, лалета, далии, бели, червени и черно-кадифяни рози и много други цветя.
Близо до къщата, отдясно на плочника, беше дворната чешма. Тя замръзваше зимно време и ние я обвивахме преди първите студове с дебела топла слама и стари чували.
Отляво пък се въздигаше до над покрива старата праскова. Когато плодовете й узрееха и станеха по-големи от юмрук, ние взимахме големи одеяла и ги държахме разтворени долу, а слугинята се качваше на дървото и брулеше сочните чудно сладки праскови.
Плочникът свършваше пред къщата. Наляво и надясно се възкачваха стълби, които се събираха на горната площадка.
Долу, няколко стъпала по-ниско от двора, беше вратата към приземния етаж, дето се намираше кухнята, трапезарията и килерът, в който през късна есен имаше купища плодове, а зимно време зелки, тенекии със сирене и мед, торби с юфка, каци с туршии, плетки лук и чесън.
Горе бяха стаите - отляво и отдясно по две и насреща една със стъклени стени. Тя беше работната стая на баща ми.
Из предния двор се гонехме или се разхождахме с пълните лейки и се грижехме за цветята. А зад къщата имаше друг двор.
Скрити на сянка, ние там ковяхме всичките си тайни планове. В левия ъгъл растеше висок бъз, от който аз правех най-добрите пукала от всички околни улици.
Пак в задния двор беше работилницата за дървени пушки и саби, за копия, лъкове от чадъри и стрели от пръчки; тук плетяхме прашки и режехме ластици, леехме сачми и правехме топчета и револвери от празни гилзи.
В предния двор играеха сестра ми и приятелките й, в задния двор бяхме господари ние, момчетата.
Колко време измина оттогава!
Но бащиният ми дом в Пловдив - той си остана в паметта ми вечно такъв, какъвто си го знаех от моето детинство.
Преди няколко дни ми се случи да прекарам в Пловдив един ден. Тръгнах с няколко другари из града, а някой каза:
- Ти говореше, че тук сте имали къща, дето си отрасъл. Заведи ни да я видим.
- Ето, по тази улица - Митрополит Максим, се отива нататък, - отвърнах аз и ние потеглихме нагоре.
Колкото повече доближавахме, толкова повече се свиваше сърцето ми.
Аз очаквах да светне нашата къща пред мен, да зърна прекрасната градина, и плочника, и старата праскова, предния и задния двор. Стигнахме до къщата.
Аз зърнах някаква разрушена ограда, един запустял двор, стара олющена къща с почернели от времето керемиди.
Всичко си беше пак там - но то беше вече друго.
Когато отминахме и стигнахме до края на улицата, приятелите ме запитаха:
- Но къде е вашата къща? Улицата се свърши.
- Там долу беше, - отвърнах аз. - Забравих да ви я покажа.
А по-късно аз се отделих от тях и крадешком отидох нататък. Като разбойник се промъкнах до оградата, спрях се и се загледах в нашата къща.
На двора имаше един мъж. Той дойде към мене.
- Какво обичате? - запита ме той.
- Добър ден, - казах му аз.
- Да не искате да събаряте къщата? Аз съм тук наемател. По-рано плащахме наема на собствениците в София, а сега го събира общината.
- Не искам да събарям къщата, не съм дошъл и за наема - заговорих аз. - Само искам да погледам тая къща, защото тя е моят бащин дом, в нея съм отрасъл.
- Тя е била някога много хубава къща, господине. Когато собствениците са живели в нея, те са се грижили. А после, като напуснали града, изоставили я.
- Тази къща беше наша… - промълвих аз. - По този двор съм играл още
като бебе…
Човекът се зарадва. Той разтвори вратата и ме покани да вляза. Той каза:
- Вие сега се разходете из двора, а аз ще изтичам до горе да кажа на жена си. Тя много ще се зарадва. Само една минутка, ей сега ще се върна.
Като останах сам, аз притворих очи и видях нашата къща още веднъж такава, каквато тя беше някога.
Не порутени и олющени стени, не изсъхнали черни клони на старата праскова, не запустял и буренясал двор видях наоколо си. А видях онази пищна слънчева градина, дето бях расъл, и голямата праскова със сочните плодове, и пълния с дини и пъпеши килер, тайнствения заден двор.
Представих си, че някогашната наша слугиня точи баница в кухнята. Ние седим около масата в трапезарията и тракаме с вилиците, а навсякъде се носи благоуханието на теменугите и розите, на далиите и люляка.
После добрият човек ме разведе из горните стаи.
Аз и тях видях такива, каквито те бяха някога. Изживявах още веднъж своята младост. Всичко ми беше радостно и красиво. Като че не бяха изминали оттогава двадесет и пет години. Като че не бях се влачил безброй пъти от една в друга чужда къща.
Тази къща ме беше отгледала в своя верен скут.
Тогава, през детските години, всичко беше прекрасно.
После аз я изоставих, откъснах се от нея, отнесох в себе си само чудния неин образ.
Сега се връщах при нея. Аз бях възрастен, тя беше стара и грохнала.
Но тя ме посрещна като скъп гост, тя ме възроди защото възкреси пред мене младостта.
Всичко това продължи само половин час.
Добрият човек заговори:
- Хубава къща беше, господине. За мене щом беше хубава, за вас ще да е била сто пъти по-хубава. Защото да живееш в чужда къща е едно, а да си в своя къща то е съвсем друго. Никой дом не дава на човека онова щастие, което му дава неговият бащин дом. Кажете сам - намерихте ли досега някъде другаде по-хубава къща от вашата?…
- Никъде, никъде не намерих друга къща като нашата… - промълвих аз.
——————————
сп. „Християнче”, бр. 2, 11.1940 г.
