Петър Незнакомов

В почивната станция прекарвахме доста скучничко. Мъжете от сутрин до вечер тракаха пуловете на таблата и излизаха на чист въздух само когато отиваха да обядват или да вечерят.

По-възрастните жени се заловиха с четене. Кой знае откъде между тях се появиха два стари сантиментални романа от библиотека „Мозайка”.

Децата, а те бяха десетина на брой, бяха оставени на самотек. По цял ден играеха с кучето на управителя, което беше забранено да се пипа, биеха се помежду си и тичаха с разкървавени носове при спорещите майки.

На седмия ден, след като дълго си шушукаха, те се качиха на покрива на вилата, правиха нещо там и на слизане счупиха според представената от домакина сметка 35 (словом тридесет и пет) керемиди марка „Лъв”.

Домакинът лиши всички родители от десерт, за да се платят със спестените суми нанесените на държавното имущество щети, в резултат на което веднага след обеда родителите предприеха повсеместни възпитателни мерки.

До вечерта вилата се огласяше от писъци и ревове, а едва на другия ден се разбра каква е била истинската цел на децата.

Камината в салона отказа категорично да се запали, въпреки съединените усилия на почиващите и персонала. При проверката на комина се оказа, че е запушен с голяма топка, направена от изчезналите по някакъв тайнствен начин вчерашни вестници.

Всичките тези произшествия стреснаха почиващите и ги накараха да се позамислят. Заговори се за организиране на забавления.

Избраха се и отговорници - победителят в турнира по табла, научният работник Персийски и притежателката на двата романа от „Мозайка”, която кой знае защо се наложи като спец по литературните въпроси.

Тя се казваше Алтънова, беше жена на уважаван музиковед и нейният син Светломирчо беше един от инициаторите на историята с комина. Закипя буйна организаторска работа.

Голямата част от програмата легна върху децата. Нещастното управителско
куче най-после беше оставено на мира, тъй като цялата шумна и палава тълпа беше включена в друга, много по-сериозна работа.

За пръв път откакто бяха дошли, майките зарязаха романите и се посветиха изцяло на своите чеда.

В стаите екнаха декламации и песни и всяка майка ревниво пазеше от другите както степента на подготовката, така и самия репертоар, с който щеше да се представи детето й.

А на всичко отгоре на Персийски хрумна идеята най-доброто изпълнение да бъде наградено с двойна порция сутляш. Тази идея беше съобщена през време на обеда и бе посрещната с всеобщо одобрение.

Тя амбицира още повече майките. Приятелските следобедни разговори бяха преустановени, във вилата настъпи някаква странна, изпълнена с напрежение тишина.

Майките си разменяха пълни с подозрение погледи и хванали за ръка малките артисти (които между впрочем умираха от скука), бързаха да се приберат в стаите и да продължат прекъснатите, репетиции.

Надвечер за малко щеше да избухне голям скандал, когато Алтънова хвана една от конкуриращите майки да подслушва пред вратата, зад която тя учеше своя Светломирчо да пее някаква френска песен.

Най-после дойде и вечерта на забавата.

На малкия, украсен с борови клонки и книжни гирлянди подиум край камината излезе Алтънова с огърлица от фалшиви перли около шията и обяви първия номер от програмата.

Пред публиката се поклони тромаво топчестият русичък Светломирчо Алтънов.

Майка му, седнала за кураж зад него, му даде тон и той запя прословутата френска песен, в която, доколкото се разбра, се говореше за някакъв безнос снежен човек.

До средата всичко вървеше добре и пълното напудрено лице на Алтънова грееше от материнско щастие.

Изведнъж обаче Светломирчо спря да пее и като погледна безпомощно назад, заплака с дебел, сърцераздирателен глас.

Избухнаха ръкопляскания, а Алтънова хвана грубо детето за ръка, дръпна го от подиума, каза на Персийски да я замести като конферансие и когато вниманието на всички беше привлечено от следващия номер, прошепна в зачервеното от срам детско ухо:

- Ще ме излагаш, а! Тая вечер ще спиш на снега… Глупак такъв!…

Едно след друго се изредиха на подиума всички деца, кое с по-голям, кое с по-малък успех.

Накрая журито начело с Персийски даде първа награда на малката тригодишна Карамфилка, дъщеря на скромната, облечена с целволе млада женица, която беше дошла тук без съпруга си и която досега като че ли никой не беше забелязал, така безшумно се държеше тя и в столовата, и в салона.

При ръкоплясканията на мъжете и на провинциалната актриса, която беше бездетна, на смутеното и объркано дете беше поднесена обещаната двойна порция сутляш. Другите майки се въздържаха от прекалено изказване на чувствата.

Те изчакаха да бъде отведена горе малката победителка и като събраха глави, почнаха оживено да дискутират по решението на журито.

- Как няма да наградят Карамфилка! - каза със зле скривана ирония Алтънова. - Ами че нали Персийски все до майка й сяда на вечеря. То всяка крушка си има опашка, ама хайде да не говорим за тия работи, че не са хубави…

- Вашият Светломирчо пя много по-добре - каза майката, която беше подслушвала пред вратата и която сега изведнъж беше станала съюзница на Алтънова,

- Оставете вие Светломирчо! - прекъсна нервно Алтънова. - Но например вашият Огнянчо можеше спокойно да вземе първата награда.

- Е да, но нали знаете, днес всичко става с връзки - каза скромно майката на Огнянчо. - Или пък по втория начин.

В края на краищата жените стигнаха до извода, че тази Драганова (майката на Карамфилка) е от тъй наречените „тихи води”, които умело се замаскирват с външна скромност, но за щастие много скоро си показват рогата, че всъщност това е една твърде покварена жена, от тия, които
ходят без мъжете си на курорт, че тя сигурно има нещо с този Дон Жуан - Персийски, че крайно време е тия неща да се забранят в почивните станции, че тия, които не искат да се съобразяват, трябва да си вървят и че тук има деца, които трябва да бъдат пазени от лошия пример и че добре ще е някой да отвори очите на оня глупак, мъжа й.

На другия ден смяната завърши без предишните добри отношения между майките да бъдат възстановени.

Те се сбогуваха някак набързо и си заминаха по места. А дали някоя от тях е успяла да отвори очите на оня „глупак” Драганов, не можахме да научим.

1956 г.