Георги Кирков

Става вече цял месец как се търкалям из софийските улици в печалното качество на безплатен инженер - и все още не мога да уловя късметя за опашката.

Сума свят се изреди да ходи при министъра, сума сладкодумни гости се настаниха около държавната трапеза, само аз, бившият дребен провинциален чиновник, изпъден за отсъствие на активен либерализъм, безславно прахосвам драгоценното си време по пейките на градската градина.

Убит и печален се връщам аз всяка вечер в моето временно и скромно свърталище, по цели часове се въртя в коравото ханско легло, без да мога да заспя, и хиляди мисли, една от друга по-черни и по-безотрадни, непрокудно се въртят из главата ми.

- Не, тъй не може по-нататък да се кара - казах си една сутрин на ум, след като направих една основателна ревизия на това, което имах в кесията си. - Трябва да се действа решително и смело, инак рискувам да артисам тук и да пукна от глад.

С тия мисли в главата аз напуснах свърталището си и живо насочих стъпките си към Градската градина. Право да си кажа, в тоя момент аз мъчно можех да си дам точна сметка за това, що трябваше да правя. Аз бях опитал всички средства и освен несполуки и разочарование, нищо друго не поженах.

Но работите зимаха за мене такъв обрат, щото аз трябваше да направя едно последно и решително усилие и да свърша с идеята да си намеря правдината и повърна отнетата служба.

Аз влязох в градината и замислен тръгнах из една от сенчестите пътеки. За добра чест, пътеката бе пуста. Това ми се хареса, защото аз исках да бъда сам с моите мисли и планове.

Неведнъж от месец насам аз идвах тук, за да размишлявам върху това, що ме занимаваше и вълнуваше; неведнъж тая мирна пътека биваше няма свидетелка на моите душевни терзания и аз я обикнах, както младеж обиква тайната на своето сърце.

Приятно ми бе сега да крача из нея и от никого несмущаван, да разгръщам желанията на сърцето си, както стар войник - доспехите си. За жалост, това не трая дълго - моето уединение бе неочаквано нарушено.

В пътеката влезе едно лице, в което аз веднага познах един мой стар другар по службата.

- О - извика тоя, като се хвърли насреща ми, - що виждам!

- О, Кратунков! - отвърнах аз и също се хвърлих насреща му.

Ние стиснахме ръцете си с искрена сърдечност и тутакси между нас се завърза жива другарска беседа.

- По какъв случай си тука? - запитах аз, след като се осведомих за здравето му. - Откога си в София?

- От три дни - отвърна другарят ми: - изпъдиха ме, та дойдох да си уредя работата. А ти какво правиш тука?

- И мен също изпъдиха - отвърнах аз, - и цял месец как уреждам работата си и все не мога да я уредя.

- А пък аз, кажи го, вече уредих моята и утре смятам да замина…

- Как - пресякох го аз - в три дни? Възможно ли е това?

- Разбира се, мой драгий - самодоволно отвърна другарят ми, - всяка работа става с хора, а моята - с го леми хора.

- Блазе ти - подех аз. - А пък аз цял месец се търкалям тук и все още не мога да намеря някой поне да ме изслуша.

- Очевидно не знаеш как да подемеш работата, а всяко нещо си има цаката.

- По дяволите с твоите цаки! - извиках аз ядосан. - Всички цаки опитах - и пак нищо!

- Не вярвам: все трябва да си изпуснал някоя, и както виждам - най- важната, инак нямаше да се търкаляш тъй дълго из София.

- Вярвай ме, всичко опитах - възразих аз отчаян.

- Добре - отвърна моят другар, - позволи ми тогава да ти задам един въпрос: среща ли се с депутата Самаров? Не, нали така ? Е, тогава, как искаш да ти се уреди работата?

- Признавам се, брате, това аз не знаех…

- Научи го тогава и без да се бавиш, ей сега върви право при Самарова. В него всичко е вързано и ако още утре не бъдеш назначен, аз ги обръсвам тия ваджии. Тръгвай, ти казвам, той живее в Гранд хотел, № 5 и тъкмо сега приема. Едно нещо обаче помни - че трябва кураж и кураж!

- Бъди спокоен - извиках аз, обзет от някакво чудно вдъхновение, - аз имам кураж за трима пехливани и още сега ще ти го докажа.

При тия думи аз живо взех сбогома си от моя другар и на часа напуснах градината.

В късо време аз бях в Гранд хотел, превзех на юруш две извити стълби и запъхтян се намерих пред стаята № 5.

- Тук ли е г. Самаров? - запитах аз стоящия наблизо слуга.

- Тук е, почукайте.

Аз почуках, ослушах се, и като чух глас отвътре, живо бутнах вратата. В стаята, на меко кресло до прозореца, седеше един от ония представители на човешкия род, за които пословицата казва, че не са раждани, а правени с брадва. Той ме посрещна само с очи, без да мръдне от мястото. Аз се поклоних и застанах до вратата, която полека притворих.

- Какво обичаш? - запита ме представителят на човешкия род, като смукна от кехлибареното си цигаре.

- Извинете, г. Самаров - почнах аз не без вълнение, - аз дойдох да поискам вашето съдействие, понеже…

- Разбрах, разбрах - пресече ме представителят на човешкия род, - ти си изпъден и сега искаш да бъдеш пак назначен. Много хубаво, но знаеш ли, че тия работи не стават тъй лесно?

- Разбирам, г. Самаров, но аз се надявам, че с вашето съдействие…

- Хъм, моето съдействие - пресече ме пак представителят на човешкият род - да, но моето съдействие не се купува с едно „благодаря”, а с нещо по-материално. Сега има парична криза, разбрахте ли.

- О, да, г. Самаров, безпаричието е лошо нещо, но аз мисля, като за вас човек…

- Трябват много пари, нали? - трети път ме пресече представителят на човешкия род и тоя път, както ми се стори, с явно незадоволство. - А ти имаш ли пари? - добави той след малко, като ме измери от главата до петите.

- Никак, г. Самаров - отвърнах аз смутен, - аз съм скромен чиновник.

- Тогава твоята работа мъчно ще успее.

При тези думи аз изтръпнах, а представителят на човешкия род, като смукна още веднъж от цигарето си, важно продължи:

- Да, мой приятелю, за да бъдеш назначен, ти трябва да внесеш най-малко сто лева. Нищо на тоя свят не става без пари!

- Ако да ги имах, аз на драго сърце бих ги внесъл - обадих се аз скръбно.

- Нищо, и за това има цяр. Седни ей там на масата и подпиши тая полица.

При тия думи представителят на човешкия род бавно бръкна в джоба на палтото си, извади една полица и ми я подаде. Аз я поех машинално, седнах до масата и я подписах, без да си давам ясна сметка за това, което вършех.

- Готово, нали? - продума моят благодетел, като му повърнах полицата.

- Много добре, сега вземи тая картичка и право в министерството.

И представителят на човешкия род пак тъй бавно бръкна в джоба си, извади една визитна картичка и ми я подаде.

- Хайде със здраве - завърши той, като стана от мястото си. Аз се поклоних и с писнали уши изхвръкнах из стаята.

Аз намерих своята правдина! И сега, седнал до масата в моята канцелария, като прекарвам през ума си горната случка, аз ясно разбирам как изкусно е устроено човешкото общежитие и как кривдата и подлостта са необходими, за да намериш в него своята правдина.