ГРАЖДАНСКИЯТ ДЪЛГ НА ПИСАТЕЛЯ
Ако направим един бегьл преглед на класическата и съвременна литература ще видим, че не всички писатели са еднакво обичани и четени. И не всички са еднакво популярни сред народните маси.
Има писатели, които отдавна са забравени, но има и такива, които все повече израстват в съзнанието на народитe като духовни водачи и чиито имена се покриват с всенародна почит и признателност.
Всеки народ има в огърлицата на своята литература скъпоценни бисери, които блестят по-ярко от другите, а в редицата на вдъхновените му певци се мяркат фигури с цял ръст по-високи.
Къде се крие тайната на това явление?
Защо Пушкин и Максим Горки са най-популярните писатели в Русия и защо Ботев е и до днес ненадминат у нас!
Защо техните творби са вдъхновявали и вдъхновяват поколения наред? На тези вьпроси има само един-единствен логичен и прзвилен отговор: Това е така, защото те, а заедно с тях и всички други велики поети и писатели са служили на живота.
Защото те са вложили своите дарби не в безсъдържателни и кухи, люлеещи се върху скелета на знамето „изкуство за изкуството” творби, а в творения, в които бие ритъмът на народните болки и страдания, на народните чувства и стремежи и борбата на поробения човек за свобода и правдини.
Защото сливайки се с непресъхващия извор на всяка мъдрост - народа, те са прогледнали в бъдещето и са чертаели пътя за неговото овладяване.
Ако това е така, а то не може да бъде другояче, ние можем да кажем, че велики и безсмтъртни са тези поети и писатели, които най-добре, най-честно и най-смело са изпълнили своя граждански дълг.
Но обществото не е единно, ще кажат мнозина, то е раздробено на различии групи и съсловия, със свои отделни и противоречиви интереси, и понятието за граждански дълг, ще бъде също тъй различно.
Всеки би го схващал според своята групова идеология и всеки би се явил защитник на своята група. Безспорно, че това е тъй и във всички групови обшества това раздробление се отразява върху целокупиия духовен и материален живот.
Но също така ние знаем, че обществата се развиват, на историческата сцена се явяват нови жизнеспособни групи, в резултат на развитието на производителиите сили и начина на владение средствата за производство.
Едни групи и класи отпадат и умират, за да ги заместят други. Нямаме ли очебиен примера за това с робовладелческите общества и феодалния строй, за да не посочваме други?
Ето защо добре разбраният граждански дълг на писателя му налага да бъде в унисон с историческото развитие.
Като високо нравствена личност писателят не може да бъде безразличен към повелите на своето време.
Той не може да си затваря очите пред недъзите на съвременното му общество и ние чуваме да се издига внсоко гласът на великите писатели срещу всички неправди и произволи върху човешката личност.
Не бяxa ли в изгнание Пушкин и Юго за тая своя дьрзост? Не сложи ли главата си и безсмъртният Ботев за нея?
Гражданският дълг на писателя е съзнанието му да употреби своето дарование
в служба на живота.
Ние не ще оборваме теорията „изкуство за изкуството”, защото тя се явява отречена в самата си основа.
Тя би значила изпадане в безподобен формализъм, нареждане безсмислени и безсъдържателни думи, които не могат да запленят и развълнуват сърцето и ума.
Тьй като отвлечени личности няма, всеки принадлежи тук или там, тъй и писателите, съзнателно или не, отразяват в своите произведения чувствата и cтpeмeжите на своята среда.
Трябва да кажем, обаче, че възпяването на умиращите форми не създава велики писатели, както и по скалите не никне трева, а лишеи и мъх.
——————————
в. Родопска мисъл, г. 8, бр. 9, 10 март 1940 г. Подписано: Зв. Николов
