КРЪСТИМ СЕ ЗА НОВАТА СИ ОРИС
„Светът е сбор от представи, които непрекъснато опровергаваме!”
И не от вчера, и не до утре все някой ще гледа недоверчиво в онази неуловима точка, в която се стопяват ятата на годините. Подире им остават
ВЪПРОСИ, КОИТО ИЗОСТРЯТ В РЕЗЕЦ
нашата зряща и несговорчива същност.
Кой съм аз? Или какво съм?
А ти?
Не дръзвам да те нарека Приятелю, защото тази дума е изхабена и оръфана до почти пълна безполезност. От хората, които се вричаха във вечна преданост към ближния, докато в ръкава си нервно и гузно опипваха “скрития коз” на клеветата, а зад гърба си твърде често държаха и ножа. По библейски прецедент може би ще се срещнем точно с теб, но не ще се познаем. Ние, наивните и амбициозни търсачи на естествената справедливост, сме залутани в нови, съдбовни лабиринти.
Без изход!
Нека преди изгрева на поредната демагогия да помислим! Нима животът ни сега, когато рекохме “най-после”, не се пропуква до основи?
До вчера бяхме опаковани в парадните костюми от правила и догми. Закопчани почти смъртоносно “догоре”, сиреч, хванати здраво за гърлото. Такива бяха нашите български “моделиери” - мислехме, радвахме се, обичахме, тъгувахме, пишехме и пътувахме според укази и постановления. Дори имената на децата си избирахме по… списък. Извисяването на собствения „нестандартен” глас и отстояването на личния избор заплащахме с чувство за вина, вменено ни от властващите еднодневки.
А днес?
Нима в минутите, отредени за мълчание и размисъл, не никне в душите ни пагубният плевел на страха и отчаянието?
Нима не се превръщаме в балкански римляни, които прекрояват древните максими по своя мода, за да ги крещят от някой ъгъл:
“Кафе и зрелища!”;
“Правата са си ваши! Вземете си ги,… ако ви стиска.”;
“Портмонето над всичко!”;
“Всеки да се пази и да подозира всеки!”;
“В краен случай изяждай дори приятелите!”.
„България търси глупаци като две капки вода…!”
И Биг Брадър гледа сеира на едната цяла България, докато ес-ем-ес-ите претъпкват кесията му с „наивни” пари!
Мнозина се опитват да ни шашнат със своите политически и икономически пируети и флиртове, премерили до йота наглия си „демократичен” маркетинг. Продават ни евтини духовни имитации, опаковани в поцинковано безразличие. В парламента и във властовите пирамиди “неопреторианците” по партийному си просъскват често „любезни” съвети:
“Ако искаш да се издигнеш над другите, да те забележат, отрежи главите на околните!”
Пресметливо и назидателно клатят глави на младите, че трябва да почакат да им дойде времето, защото бъдещето е тяхно, но не и настоящето.
А ние, средното изгубено поколение, бавно потъваме като камък към дъното, докато ни изтича естествения гаранционен срок на живота. Макар да опитвахме всякак!
Нашенските пишмандемократи, сложили на гол тумбак чифте вратовръзки, овреме се усещат къде му е цаката на успеха. Бързат да се разграничат от такива, като нас, даже ни презират тайно, но не и полека!
Отричат и авторите, и главните герои на компроматите!
Дори анатемосват историците, освен ако изследователите на историята дебело не подчертават почти божествените им добродетели и пълната липса на прегрешения и пороци. Подсмиват ни се с нагли лица. Потупват се по закръглените задничета и се надяват със случайно подхвърлени залъци да усмирят „куркащите трудовопролетарски и интелигентски кореми”. Знаят, че точно гладните и несъвършените създаваха народните благини, които пак отидоха не къде да е, а при избраниците на същия този народ. И отпиват за наше здраве отлежало със запазена марка. Внесено от чужбина срещу харизан национален доход!
Гневят се поетите. Пишат! Ама никой нито ги чува, нито ги разбира. По-добре е, че не разбират истинските поети.
Разберат ли ги, нищо чудно да ги разстрелят!
Защото Те се страхуват много повече от силата на думите, отколкото от пистолета - оръжието може да отнеме само живота!
Пък и нали все някой трябва да стои на спирките и да гледа профучаващите службни лимузини, докато му пробутват реклама за комфортно пътуване до зашеметяваща дестинация. Или в ушите му да отеква тарикатския клаксон на най-новия модел суперавтомобил на оправните момчета, успелите бизнесмени, пробивните, докато Поетите чакат “дилижанса” от центъра до провинцията на града, наречен с поредната “Младост” или “Надежда”. За линейките с комфорта на катафалки няма и да отваряме дума. А по селата… там вече е адски страшно - дори не можеш да умреш като хората, особено ако си живял далеч от гробищата.
Вечер по телевизията анонимникът някой ще се утешава с блудкави екшъни или саги, с конкурсите за мис монокини, на които традиционните прелести на жените трогват мнозина, но задоволяват… малцина! Ще го заливат малоумни реклами, шоута, риалити, простотии от различен ранг, вид и калибър. Нека още сега, от днес и нататък да е „безпощадно ясно” - кой на кого и защо ще целува ръка! И кой и как ще се моли за прошка от времето - да го пощади
Геноцидът, наречен Преход!…
Политическият диктат е заменен с икономически. Лобистките кръгове точат и закаляват своите „аргументи” с високомерие, бездушие, недалновидност, жестока решителност, за да ампутират всяко несъгласие или различие. Като премахнат личността!
Та намериха се хора да крадат пладнешки от болни деца!!!
Та пътищата ни се задръстиха от платежоспособни сатрапи с автомобил, защото може да се купи всичко.
Та…
Страницата е нова и е от най-новата ни история, на чийто гръб май е написано: “Бърлогите сменят своите обитатели!”
Защото Техният страх за опазване на зализаните си и въздухарско самолюбие, и властолюбие, и егоцентризъм и пр. нараства, вече става по-голямо от нашето отчаяние!
А ние с теб?
Едва ли ще попаднем в елитната им ловна дружинка. Едва ли ще разказваме на разкошни блондинки в джакузита или върху ергономични хамаци напудрени истории, докато глезено си допушваме пурите.
Но да се надяваме ли, че няма да изчезне онзи тип българин, който все остава незабелязан в сянката на безименното си значимо дело, докато другите се боричкат, за да заемат постове, многократно надхвърлящи ръста им?
Че няма да търсим гроб за своето мълчание!
Че в мислите ни няма да съскат закани за омразите и униженията, дарени ни от знайни и незнайни „императорски” доносници, професионални комбинатори, духовни сатрапи и хамелеони, превърнали животите ни в офшорен мизансцен?
А бихме могли да им върнем дължимото двойно!
Стига да ни стиска да се надигнем заедно. Само това „заедно” да можехме да го преодолеем…
Въпросите ще тегнат не само днес над главите ни. И едва ли още утре ще ни изцери прозрението, че социализъмът не ни нахрани, както и прехвалената демокрация? Нали вече и тя има българско гражданство? Защо тогава онази, оттатък, по-съвършената, пак съблазни толкова мозъци? И тела!
С какво примами жените и дъщерите ни, за да ги продаде на ленивия чужденец като
евтин сувенир срещу скука… по цената на черния пипер? Нима не проумяхме, че цената на слугите навсякъде по света не е висока! Е, имало и такива, който не слугували… Но колцина са?!?
Как ще се отървем от всички онези, които до вчера бяха зачислени към решаващото мнозинство на моделиерите, глашатаите, перукерите, фанфаристите, сервитьорите на обетования двор, а днес дистанцирано се излежават в благоустроените си палати? Снимат се за „единия гол” популизъм с гладните, бездомните, интелектуалците, наивните. И знаят - след като се раздели “баницата” на властта, и икономическата хич няма да ги затрудни.
Подели парламентарните скамейки и министерствата, другото се дели съвсем точно и кратно от само себе си.
За „масовия притежател” на собствен глас и позиция
има измислени сигурни оръжия - закони, постановления, укази, правилници, наредби, програми, нагъцкани в душегубката на правораздавателната система - а си писнал, а си обидил някой и като нищо можеш да се озовеш подсъдим за… ще го измислят за какво, значи!
И Партийната дисциплинарна рота отхвърля различния и го унищожава, защото такъв е имунитетът на партийността - различността е опасна за вождизма на плиткоумника, втренчен в кариерата, а не в пътищата за своето духовно и естетическо усъвършенстване.
Все ще се намери кой да дръпне „спусъка” я на клеветица, я на доносче, я на Юдово някакво „миниатюрно” удобно предателство - администрации, партокрации, подлеци и пр. да искаш на днешно време, и до един все услужливи!…
Одумките на тая „калпава” и „вироглава” интелигенция няма кого да уплашат. Пък и нали тя самата комай воюва със …себе си. На нея кой да й вярва, кой да я чуе - нали българската култура вече май не се създава „главно” в киностудии, издателства, ателиета, концертни зали, училища и пр. (изключенията само доказват правилото!), а в луксозните „финансиращи” кабинети. Из тях се разхождат едни разярени и нагли секретарки, едни хетери с едва покрити венерини хълмове, които…
А, да, за интелигенцията идеше реч… Покани я на чашка луксозно питие и обилен „шведски” обяд, раздай някое отличие, за да направиш този или онзи „сговорчивец” по-различен в постигането на „творческите” щения, след което пишещите лесно се изпокарват. И набързо кандисват - я да съставят рекламни девизи на фирми, я шикозни дипляни с малоумни текстове, я някоя снобска джунджурийка…
Артистите като едното нищо ще играят в прескъпи рекламни малоумни видеоклипове за луксозни тоалетни чинии.
Художниците като луди ще „зографисват” запазени марки по витрините.
Учителите ще пътуват - кога до Сръбско, кога до Гръцко или Турско, кога до Унгарско, за „пазарно закърпване на семейния бюджет”. Тях по пътуванията им ще ги познаете!
Докторите пък ще си сменят дипломите срещу свидетелства за екстрасенси - хем не е ясно какво лекуват, хем с врачка трябва да ги откриеш къде са и как да им поискаш помощ.
Знаем, че в големия въртоп мътилката ще вземе жертви. Но спорът дали днес започва от вчера, от днес, от утре или от вдругиден, не ни утешава.
Доказателствата, че частник не е “мръсна дума”, че той е исторически шанс и много би искал да ги няма правилата
“И добре да работиш, фалираш!”,
„Колкото и да работиш, ще си беден!”
би трябвало да са доказателства на оцеляването.
Ще се справи ли селянинът със земята си, „ралото” ще се превърне ли и в негово разпятие?
Да вярваме ли, че щом всички ни искат доброто, “после” ще ни го дадат?
Ще се върнат ли онези, които не изтърпяха: да бродят сред непогребаните величия от мавзолеите, сред разровените гробове на “другите българи”, сред натрошените петолъчки и непретопените бронзови статуи, сред хората с прясно боядисани биографии в червено, синьо, жълто и пр., сред навалицата от безработни около чиновническо бюро, до което те допускат като пореден номер?
Може би, но надали!
Хаосът бил част от световното движение и от него трябвало да се възроди „прероден” светът. И ние се движим в него, търсейки новия Мойсей и вярната посока. Надяваме се, молим се: дано не се превърнем в храна за ближния до вчера.
И КРЪСТИМ СЕ ЗА НОВАТА СИ ОРИС!
В душите ни прецъфтяват пламъците, запалени от надеждите и младостта. Нека не бързаме да ги отписваме. Нищо, че протестът разкъсва телата и душите ни. И ги изпепелява.
Нека с нещо бъдем нужни на идещите след нас! За тях спомените ще се вият като струйка сълзотворен дим. Дано повярват, че сме горели, че сме имали хъс да бъдем хора!
Без тази вяра и нашите доказателства душите на потомците ще раснат недъгави, недъгава ще е и плътта им.
Няма себеуважение за онзи, които се съмнява в своя произход, в достойнствата на своето минало!
Не са нужни планини от злато и сребро, нито опияняващата слава, отредена за “всемогъщи” или “безсмъртни”.
Достатъчно е върху дланите си да съберем златния прашец на мъдростта и разума, оставени от прадедите ни.
Да опазим духът им, пребродил вековете.
И всеки сам да може да претегля своето “за” и “против”.
Нека за новото и доброто между нас направим мостове, с темели в собствените ни нерви. Болките си струват цената!
Но никаква прошка за онези, които с победни наздравици заедно с шампанското биха изпили и смеха на децата ни. А после биха измили ръцете си с майчините сълзи и биха пречиствали душите си с оправдателни речи, че нещо му имало на … времето.
Предадем ли се на алчността и лицемерието, които днес хич не са случайност, то нищо чудно на кръстопътя, на който сме застанали с отворени обятия към света, да ни отнесат гибелни течения.
Тогава оцелелите може би ще срещнат някоя мъничка експресна обява в европейските и световните вестници:
“Разпродава се изгодно българско достойнство! Може и на части!”
А победителите, т. е. оцелелите, не ги съдят, не ги делят на добри и лоши. Времето не познава обратен ход и живот на кредит!
А ние с теб, Приятелю?
Ние през нощта ще стискаме зъби и ще подпираме небето с думи. За да не падне върху света и да го погуби! А през деня, досещаш се, нали?
Пък дано не ни разстрелят!
Поне докато и други ни се притекат на помощ!
