МАРИЯ СУТИЧ
Манифестът на „Оборище” - „Свобода или смърт!” - извика на бойна линия и мало, и голямо, мъже и жени. Четвъртият революционен окръг, възглавяван от Георги Бенковски, е готов за борба и жертви - готова е и Хвърковатата чета.
На 23 април 1876 г. Бенковски, заедно с четата си, се отправил за село Петрич. Народът го посрещнал най-възторжено - с кръст, хоругви, с гайди и с хора. А в същите тия часове и мигове на опиянение куриерите, запъхтени, разгласили, че неочаквано откъм Златица се задал голям табор турска войска. Хвърковатата чета светкавично се явява на ръкопашна борба, а черешовото топче отправило един изстрел и с вдъхновено „Ура” войската и черкезите на падишаха през кърви били прогонени и поразени.
След това четата се отправила за горския кът Еледжик и за селата Сестримо и Белово. Начело на ликуващия народ в Белово е близкият приятел на Бенковски, съзаклятникът и председателят на революционния комитет поп Михаил Радулов.
От църквата, за малък отдих, Бенковски е в дома на свещеник Михаил - в хубавата стая, в която живее под наем чиновникът от Хиршовата железопътна компания - Йоан Сутич, отскоро младоженец. Още с влизането в одаята Бенковски останал учуден : на стените били окачени една кримка, една евзалийка и една сабя френгийка.
- Дядо попе, чии са тия оръжия - за мене ли си ги приготвил?
- Те са на господин Йоан Сутич, който живее под наем.
- Кой Сутич?
- От новата гара. Чиновник на Хиршовата компания.
- Немец? Ти, отче, си поставил издайник - приятел на отоманите. Нашата работа е загубена, дядо попе…
- Издайник беше моят во Христе брат, който предаде Левски. А всички немци от гарата са с нас, начело с Йоан Сутич!
След къс разговор Бенковски пожелал да се срещне с комитетските хора и с „немците” от гарата. Най-напред влязъл Сутич. Разговорът с него е бил такъв:
- Добре дошли господин Гьорги! Чакаме ви!
- Добре съм ви намерил, господин Сутич. Мога ли да питам чии са тия пусати, и още едно питане - мога ли да имам едно на ръка?
- Тия верни братия са мои. Но ми требуват за сватбата…
- Както ме уведоми отец Михаил, вие сте младоженци. За коя друга сватба?
- За нашата де, за мурабето. Пардон, да викам господжата. Тя чака на колидора…
Госпожа Мария Сутич се представя пред недоверчивия Бенковски.
- Бае Гьорги, тува е моята господжа. Тя е българка, аз съм далматинец. Където съм аз, и тя е там, където е тя, и аз я придружвам. Тоя пусат, дето го гледаш, е за нас. Ние сме първи у четата! Готов сме да вървим с вас!
- За свободата на България и главите си ще дадем, господин Бенковски - смело потвърдила и жената на Йоан Сутич.
*
- Учителката Райна уши и извеза голямото знаме, а аз ще нося малкото байраче, което ми дадоха жените от Белово. И сабята френгийка е моя, и пищовът е мой. Няма да паднат от ръцете ми!
С тая клетва Мария Сутич, заедно с безстрашния и весел син на Далмация Йоан Сутич, се наредили в предните редици на четата и поели пътя на освобождението на България.
От Белово Бенковски пак е на Еледжик. И oт него забелязал, че над Панагюрище се вият тъмни облаци и се чуват непрестанни пукотевици.
За него станало ясно, че градът е в ръцете на ония, срещу които е тръгнал с малобройна и недобре въоръжена чета. Освен нападателите над Панагюрище, куриерите му съобщили, че турски отряд откъм Ихтиман бил на път към въстаналия град.
Плановете на Бенковски - да събере най-малко 1000- 1200 души и да се яви срещу озверения враг - не се сбъднали: четата му била от 2- 3 роти!
И когато се явили пред Панагюрище, градът бил вече в пламъци. Откъм Пазарджик се явил генералът от артилерията Афъз паша с многочислен отряд, но той направил завой към Стрелча и успял да пресече пътя откъм Копривщица и Панагюрище.
Слухът, разнасян из Пазарджик, че из Балкана се движели освен комитите и руски и сръбски войски, бил легенда. При това гяурите били слабо въоръжени - с кремъклийки, с брадви, били и с черешови топчета.
Завързали се тридневни кръвопролитни боеве: четата на Бенковски се хвърлила в яростни атаки, но артилерията на Афъз паша открила пътя на башибозуците и с юруш - на 30 април - навлезли в горящия град.
На 1 май столицата на въстанието била в ръцете на Афъзовите пълчища. Не само Панагюрище, но и Петрич, Поибрене и Мечка били обърнати в пепелища…
След ужасите в Клисура, Копривщица, Сопот и по слухове за Перущица и Батак войводата решил да поеме към непристъпните дебри на Стара планина.
Когато четата навлязла в Стара планина, от 370 борци останали само 70 - 80. От шепата люде неколцина, начело с рилския войвода Тодор Хайдутина, се откъснали, да не кажем избягали, а други роптаели, че от пет дни залък не са туряли в устата си.
Мария Сутич - едничката жена в четата - се явява спасителка: в кожените дисаги тя била прикътала няколко домашни самуна и голяма буца сирене. Всички лакомо загълтали неподозираната закуска, след като цели пет денонощия са тъпкали устата си с трева и букови листа…
След закуската - веднага на крак: наблизо била забелязана голяма група от потераджии - с фесове и чалми.
„Останахме незабелязани - разказва Мария Сутич, - но всички бяхме уморени, отслабнали, а някои и болни от ядене на шума. Бяхме се забъркали в планината и не виждахме изход. Потръгнем из една пътека - пак се върнем. Напред - скали, вдясно - урва, вляво - сплетени букаци, а отзад - потераджийски гърмежи.”
Един поробен народ, един велик идеал - свободна България; една хвърковата чета - наистина хвърковата - поема пътя на славната борба и преминала през много мъки, горчила и скъпи жертви, останала с шепа храбреци, завършва с трагедията на войводата и с подсъдимите скамейки на единиците останали живи.
Между „щастливите” е и всякога веселата двойка - Йоан Сутич и Мария Сутич. Сутич е чужд поданик и го освобождават, а госпожата му е в тетевенския конак, в софийския хапус, където преживява близо четири месеца.
След това е отведена на съд във Филибе. „Ти си за кадилъка в Татар Пазарджик” - казали й и я теслимили в родния й град. В Пазарджик е изправена пред зелената маса на правосъдието.
- Кажи кабахатя си, ханъм, кажи право. Защо си развявала байряк и с джепане си се яви ла да вдигаш ръка срещу исляма и падишаха?
- Ръка съм вдигала не против исляма, а срещу падишаха. За свободата на народа, за майка ми България!
- Ами за тоя кабахат ще ти метнем въже на шията. Не се ли разкайваш?
- За България - аз съм нейна щерка - не се разкайвам!
- Дур! Агайле, агайле: не се разкайваш, но въже те чака!
- За България - отивам и в джендема…
*
На следния ден в конака е уважаваният отоманец Мехмед Ибриямов Зенгиноолу. (Наричан бил Зенгиноолу - богаташинът - не защото бил имотен и паралия, а защото бил човеколюбив и благодетелен.) Пашите и агите, станали прави, поздравили го, а той ги запитал:
- Снощи какво направихте в кадилъка?
Като му показали въжето на Мария комитата, той, Зенгиноолу, вдигнал ръка и отсякъл:
- Брак! Гюнахтър! Тя е млада булка и трябва да носи в себе си зачатие на друга Аллахова душичка. Сакън! Гюнахтър!
*
Вероятно Татар Пазарджик се е допитал до Филибе, а Филибе до Истанбул - това не се знае. Известното е, че на четвъртия ден след съдебното заседание, когато се е очаквала бесилката, Мария Сутич е била освободена от хапуса.
1965
