Иван Карановски

Името на Стоян Михайловски някога запомних от стихотворението му „Молитва”, печатано в списание „Живот”, г. II, кн. III, 1898 г., Сливен.

Преведена е на бьлгарски от Кирил Христов. Под трите четиристишия редакцията беше отбелязала: „Това стихотворение е написано от познатия български поет на френски и е преведено от ръкопис”.

„Философически и сатирически сонети”, излезли въ София още през 1895 г., познах все наскоро след „Молитва” от изразителните рецитации на талантлив мой приятел, сега покойник, през летните ваканции в Карнобат: „Философията на Мирза-Аббас” (сонет 4).

„Не трае нищо” (сонет 16), „Книгата на книгите” (сонет 22) и др. откриваха толкова дълбока и смела трагична мъдрост, щото струва ми се, че пред тая поезия ме обхващаше някакъв неясен страх.

Какви тежки истини се казваха в нея, а младостта можеше ли лесно да приеме истините на смъртта и на небитието? Но ето, след немного време случи се да видя самия поет.

През есента на 1900 г. постъпих в последния клас на Русенската класическа гимназия. В Русе отивах за пръв път.

Започнахме училищни занятия.

В голямото, ново и хубаво тогава здание на гимназията „Княз Борис” за класа ни беше определена една от източните стаи на втория етаж, тъкмо в средата на квадратния коридор.

Онова, което будеше най-вече нашия интерес и любопитство отначало, както това изобщо бива с учениците, бяха нашите нови учители. Със затаен трепетъ и чувство на почит очаквахме да ги видим.

Образите на повечето от тях сега, когато искам да си ги спомня, са се изличили в паметта ми. Но неколцина от тях не мога никога да забравя.

Д-р Занетов по старогръцки и латински език, Антон Безеншек по логика, Божан Ангелов по български език и литература, Александър Добрич по гимнастика (знаете, „Цирк Добрич” в София, основан от тоя знаменит атлет) и Стоян Михайловски по френски език.

Тях помня. Може би, защото всеки от изброените имаше нещо много особено в характера и дарбите си, което силно се запечатваше у нас и създаваше известно настроение в класа, което се поддържаше през цялата учебна година.

При Стоян Михайловски мъчно беше да се определи каква физиономия имаше класът. Това беше една смесица от сериозност и сдържана младежка палавост, от проявяван наглед интерес и пълна апатия.

Тоя човек още на първия час по френски език ни направи странно впечатление. Дойде в класа с шапка, пардесю и чадър. Остави ги на катедрата, тръгна из стаята, направи няколко обиколки мълчалив и с наведена глава, спря се и изгледа продължително всички ни.

Държеше ръцете си отзад на гърба заловени, като стар чорбаджия. Имаше изящна белоцветна копринена жилетка, с голям златолъскав ланец на джеба.

Стройна, снажна фигура, красиво лице, хубаво чело, големи тъмнокафяви мустаци и гъсти черни вежди, между които още тогава се беше очертала характерната бръчка, като знак на негодувание и бунт срещу света, мрачен песимизъм в душата.

По-късно, когато видях портрета на Фридрих Нитче, без да ща, всякога си спомнях образа на Стоян Михайловски, но, струва ми се, нашият поет-мислител ще го е надвишавал по правилността на лицето си и по оная благородна гордост, която се четеше у него.

От онова време е останал запазен един портрет на Михайловски в естествена величина, който ми се случи да видя в Министерството на народното просвещение, предаден за откупване (през 1927 г ).

Той е от големия наш художник Никола Михайлов, който със силата на своя талант е вложил в него непостижима одухотвореност, живост и светлина. Големият майстор е направил от скръбния наш гений един светъл, лъчезарен образ.

Защото, истина е, че под видимостта на възвишената скръб живее и трепти всякога сиянието на светлия дух.

Ето, тоя човек, чийто възвишен образ на поет и мислител привличаше нашето младежко внимание и адмирация попаднал пред нас като преподавател, извика едновременно и удивление, и недоумение.

Той започна да ни говори на своя богат, цветист, остроумен, духовит стил за значението на френски език, за неговото богатство от думи, форми и изрази. Взе да изпьстря всичко това с примери, максими, афоризми, сентенции от Монтеня, Паскала, Ларошфуко и др.

Слушахме, удивлявахме се на неговите огромни знания, на подробните му познания върху френския език и литература.

Но когато искахме да направим някои бележки в тетрадките си, не знаехме точно какво да запишем. Защото почваше така, че не се знаеше какъв ще бъде предметът на урока, или методическата единица, както това се нарича в обучението. Той обясняваше философския смисъл на езика и подробноститте на неговия синтаксис.

Очевидно, Михайловски не беше се готвил да става преподавател в гимназия, което има своите специални изисквания, или пък беше случайно попаднал в тая професия и не мислеше да се занимава с програми, правилници и училищни нареждания. Това стана ясно още от първите часове, които имахме при него.

Взехме да считаме часа по френски за един от най-леките и най-веселите. Весели, защото тоя наглед толкоз сериозен и затворен в себе си човек започна да ни разсмива.

Когато искаше да ни обясни значението на някоя френска дума, изброяваше ни в превод всички нейни синоними, сродни и близки изрази и със свойствената си многословност изреждаше всичко, което притежава неговият пребогат речник; имот, имовина, иманица, имане, имаме, имовище и пр. Ибриче, бардуче, стомничка с чучурче и пр. Учениците прихват от смях.

В класа става весело. Извиква ученик да пише на дъската. Диктува изречения, които никой не знае отгде взема.

Но всякога в тях имаше морална идея или поучителна мъдрост. Ученикът пише. Михайловски се разхожда, турил ръцете си тоя път под палтото на гърба си. Поглежда към черната дъска, навежда глава и продължава да ходи, като вика като че на себе си: „Хасане, синко, влез!”

Учениците се оглеждат, усмихват се и не знаят на първо време какво иска да каже. Той се спира, посочва с очи и вежди на написаната дума и повтаря: „Хасане, синко, влез!” Изпитваният се досеща, че трябва да постави „аксан-сир-конфлекс‘‘ (сложно ударение).

Имаше дни, когато нашият учител беше съвършено мълчалив и отпаднал. Какво ли ставаше с него? Сяда на катедрата така, както е облечен в шубата, натъпква калпака в единия й джеб, нещо зачита на себе си. Ние седим мирно и чакаме. Той продължава да чете.

Някой нетърпелив от крайните чинове прави шум, принуждава го да се досети, че имаме час. Михайловски става и чак тогава виждаме какво чете: „Червен народен календар”, в който, узнаваме по-късно, на първата страница е напечатано негово стихотворение под псевдоним Драгостин Истров.

Така вървеше до пролетта.

В един хубав ден той отпътува. Казаха ни, че заминал за София, отгдето не се върна вече.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.