АДРИАНА БУДЕВСКА
90 години от рождението й
Разговора с Адриана Будевска водих през 1929 година в една малка къщица на булеварда на тополите, до улица „Граф Игнатиев”. Прозорците се покриваха от разлистено дърво, високо и стройно като Адриана Будевска.
Вълнувах се: пред мен не бе тя, а бяха… Вазовата царица Теодора, Шилеровата Амалия, Аглая на Достоевски, Алиса на Стриндберг, Далила, Нора… Все силни драматични образи, за чието изброяване не ще стигнат няколко листа.
- А когато в Москва изпитната комисия ме питаше какви роли предпочитам, срам ме беше да кажа „драматическите”. Мислех, че ще проявя нахалство, като се равня със знаменитите руски драматически артистки. Такава „балама” съм си от детство…
Моята събеседница се оживява от своите спомени и разказва с усмивка:
- Моите другарчета ми викаха „лапни-муха”, „зяпла”… Добре, че се увлякох от „карагьозчилък”, та спечелих малко тежест: на панаира в родния ми Добрич разиграваха кукли и аз почнах да правя същото, като се обаждах зад перде на четири гласа… Имитирах и едно циганче, което свиреше на гъдулка, въртеше си очите и пееше „Ружка, Марушка, здрасти братушка…”. Бях кажи-речи на шест години..
Майката на Адриана била хубавица и затова обичала повече хубавите си деца. А ето, че Адриана като мъничка не била от твърде хубавите. И когато неумолимата смърт отнесла красивите деца, пък Адриана останала, майката плачела над трупчето на последната си хубава дъщеричка и нареждала: „Господи, божичко, защо ми отне това ангелче, а не взе оная грозотия!”
- Милата ми майчица! - въздъхва събеседницата ми. - През есента на 1895 година бе устроен конкурс за драматически артисти и аз се явих. Изпитваха ме Иван Вазов, Иван Шишманов - все големи хора. Спечелих и ме изпратиха в Москва. Там влязох в съприкосновение със светила на театралното изкуство: Книпер, Качалов, Савицка. Учител ми стана някогашният именит руски артист Александър Павлович Ленски. Какъв огън гореше в него! Той искаше: дори и когато артистът е гърбом към публиката, тя да знае какво мисли той… какъв е той…
Адриана Будевска е родена в рождената година на България -1878. Какъв символ: с малката Адриана се роди и голямото театрално дело в България! От златоустата Будевска избликва водопад от спомени: Шаляпин й казвал, че старата опера си е изживяла времето (някога влюбеният изпущал от прегръдката си своята любима, излизал на авансцената, изпявал арията си и отново се връщал при любимата си - да я допрегръща).
И не само Шаляпин преобразувал - цяла интелигентна Русия бе подела борба за обновяване на мухлясалия живот: и в областта на политиката, и в изкуството. Немирович-Данченко, Станиславски… смаяли света със своя Художествен театър. Благоприятно влияели на Москва и гостуванията на Сара Бернар, Елеонора Дузе, с които Адриана Будевска бързо се сближила и създала духовна връзка.
- В България се върнах в 1899 година, въпреки настояванията на учителя ми по руски Москвин и на всички големи мои приятели да остана в Москва. Убеждаваше ме и Чехов. Когато отклонявах неговите настоявания, изпитвах свян и навеждах очи, а той ме укоряваше: „Опасни са ония, които си крият погледа. ..”
Моята знаменита събеседница се вторачва, сякаш търси образите на миналото. Усмивката й се сменя от тъжен израз: не всички спомени са весели… Прочее, да я „отвлечем” от Москва:
- Доколкото знаем, дебютирала сте в салона на „Славянска беседа” като Василиса Милентиева. После в „Отечество” от Сарду като Дона Долорес… И се утвърдихте окончателно!
- Та вие си имате интервюто готово… Аз няма какво да добавям… И все пак, що добавя: там ми е щастието и нещастието - щастието, че се утвърдих като артистка, и нещастието, че се утвърдих като артистка. Малките дарования живеят по-щастливо и кретат цял живот безоблачно…
- Съмнявам се, че бихте приели другата съдба…
Адриана Будевска ми отговаря не със слова, а с поглед, от който са готови да потекат всичките сълзи на нейните героини. Много, много е била огорчавана тази наша ненадмината в своето време драматическа артистка. Ето един от примерите, както го разказва самата тя:
- Когато репетирахме „В ноктите на живота”, аз предавах образа, както го схващах интуитивно. Режисьорът се обявяваше против моето разбиране. Дойде в София Художественият театър и една знаменита актриса предаде образа точно както го разбирах и аз; всички ахнаха… Отиде си Московският театър, аз отново играх в същата пиеса и тогава режисьорът ме упрекваше, че съм била подражавала на онази артистка!
Будевска продължава:
- Но нищо не е това, нищо не са всички тези театрални мътилки пред ужаса, който преживях със смъртта на любимия съпруг, големия актьор Христо Ганчев… Изпратиха го през Балканската война на фронта, без да знаеше да държи пушка в ръката си… А сега и друга мъка: едва девет месеца откак загубих и дете,..
Каква страшна мъка за една майка: деветмесечина от смъртта на любима рожба, викана други девет месеца на живот!
Ветрец поклаща тополата откъм булеварда и по стъклата на прозореца се чуват меки драскания. Нещо гальовно, нежно като тази прекрасна актриса, като този прекрасен човек - Адриана Будевска.
Разделям се и си мисля: каква поетеса би станала от нея! Но се поправям: тя е и поетеса!
