Кольо Георгиев

…Задължаваш ме, сине, да ти разказвам във всяко писмо новини от село, ама какви ли новини има по нас - тоз старец или бабичка умрели, онзи се оженил… все таквиз прости работи.

…Какво друго да ти разкажа, я? То което и да захвана, все таквоз ще излезе, ама като ме караш! Бях си наумила да ти пиша за Станчо, който се завърна от Америка. Ти надали се сещаш кой е Станчо; той е набор на баща ти - на младини двамата много другаруваха и много бели понаправиха.

Ако си спомняш, дето се разправя за двама, които заплашили един богаташ от село Росница да остави на едно място пари за партията - това го напра виха Станчо и баща ти: пък оня мискинин, след като предупредил властта, сложил в плика с парите и боя, та по нея издириха баща ти и Станчо и ги натикаха в затвора за една година.

Като излязоха от затвора, Станчо пощуря да ходи в Америка на печалба и замина, а остави жена си Неда бременна с Цанко - той без баща се е раждал. Та за неговия баща исках да ти разправя.

Запиля се той в Америка, по чуждите светове и ха да се обади, ха да се върне, че цели трийсет и толкова години. Другите като него американци нещо ще изпратят, я писмо, я хабер някакъв, който остана жив - прибра се, той - все не се връща, ама и нищо не изпраща.

Няма, няма и току хабер или писмо на трите, на петте години ще пристигне. На Неда целият й живот в чакане мина. Пък не беше една, не бяха две години! Трийсет и толкова!

На младини с Неда заедно момувахме, дълги години неразделни останахме.

След заминаването на Станчо не е бивало да не се отбие у дома - ама където и да е тръгнала, от където и да се връща. Като ни видеше всичките заедно събрани - нас с баща ти и вас - ще заплаче.

Особено се нажаляваше, като гледаше как баща ви си играе с вас. Сине, помниш ли какви игри ви правеше баща ви, как ви уйдисваше на детинския акъл? След вас - по кревати, по стаи, по маси - като че чума е върлувала, разхвърляно, разпиляно, почупено…

Ядосвала съм се, карала съм се, ама ха сега да ми се съберете и да ми разхвърляте!… С вас и баща ви на дете се преобръщаше. Като гледаше баща ти да се боричка с вас, Неда като на представление се захласваше.

И все ще рече някой път:

„Дане, сестро, да не си помислиш нещо!”

„Какво ма, Неде, да си помисля?”

„Тъй като се заглеждам в Иван”.

„Какво като се заглеждаш? Няма да го изядеш, я!”

„Очите ми в тях остават - казваше. - Моят Цанко не знае що е бащина ръка”.

Който и да е на нейно място, тъй ще го боли, и на такваз болка цяр не е изнамерен. Колко съм я тешила, колко сълзи с нея съм проляла, ама какво съм й помогнала! Годините се изнизваха една по една, младостта й си отиваше, грижите я топяха. . .

Понякога такъв яд ме е хващал на нейния непрокопсаник! И Станчо - виках си - не е паднал по-долу от другите; нашите ганьовци, като се намерят далеч, си заприличват като от една майка родени.

За Неда ми беше жално, че си разпилява младините и хубавите години, когато и семейство може да има, и на живота да се радва. И съм й казвала: „Неде, сестро, да вземеш да се ожениш, дорде цена имаш, твоят я се върне, я - не, за кога ще го чакаш?” „Какво приказваш ма, Дане? - ще рече. - Людските жени чакат мъжете си от войната, дето знаят, че са убити, а аз при жив мъж повторно венчило да слагам!”

„Тo неговото бетер и от война излезе”.

„Ще се върне, вика, той така ми е наредил: дорде не получиш черно на бяло, че съм умрял, ще ме чакаш, кураж няма да губиш.”

„Е, чакай го тогава! Чакай да остарееш, пък той може и да си дойде, колкото да се ожени за някоя по-млада”.

И такива ги имаше. А Неда ми вика:

„Дане, ти ако си на моето място, тъй ли ще направиш?”

„Питай, викам, Иван, какво съм му рекла, когато беше пощръклял да ходи в Америка! Заминеш ли, му рекох, и не се върнеш след година-две, нито ти да ме мислиш, нито аз ще те мисля.”

Пък баща ти, сине, и дума не е отварял за Америка, той и Станча спираше,

но лудата глава на Станчо увираше ли лесно? „Аз, викаше, моето Неде искам да го отърва от буците на нивата. Като кокона я искам: да ми е бяла, да й са меки ръцете!”… Туй ми е целта. Пък нека някои да плещят, че нямало да се върна; аз само за песните на Недето моретата ще прецапам!”

Природата, като реши да е щедра към едни, тя с две ръце им дава. Дето хубава, че и песнопойка беше Неда. Нямаше кой да сбърка нейните песни на нивата - по жътва било, по копан.

Като се зачуй гласът й, всички се изпра вят - на чикъм, на ред - оставят се сърпове и мотики. Особено пък й харесвахме една песен - „Момчил си конче ковеше”. Песен като песен уж, пък като я запей Неда, сякаш тъй нещо от гърдите ти изтръгва.

И нея вечер с тая песен съм я запомнила: като я изпя, Станчо рече: „Слушай, булка, писма, сълзи, молби - всичкото остави настрани. Искаш ли по-скоро да се върна, таз песен ще пееш! Дето и да съм, каквото и да съм, на смъртно легло да съм, таз песен ще ме притегни. Запомни!”

Като всяка жена Неда си мисли, че мъжът й е най-добрият и най-умният на света. Колко патила за него си изпати тя! Навремето нейните не даваха дума да се изрече за Станчо - луд бил, беден бил, не знам какъв бил и годиха Неда насила за един, когото тя не искаше.

Плака, горката, моли се, накрая отгде се сети да заплаши, че ако я оженят, ще го отрови, и оня се уплаши и сам развали годежа. Ама щеше и да го стори.

Но за Станчо пак отказаха да я дадат - годиха я за втори, работата стигна до сватба; Неда пак заплаши, че ще отрови мъжа си, но вторият нахакан излезе: „Нека ме отрови, рекъл, като ще мра, от нейната ръчичка да умра”.

Направиха сватбата, но същата вечер Станчо с една тайфа грабна Неда, както си беше с булото, и я отвлече. Така се събраха… Дълги години Неда и Станчо бяха на устата на хората, песен даже имаше съчинена за тях. Но песента се пя и забрави…

Ако трябваше песен да се реди за тях, после трябваше да се реди, макар каквото Неда е претеглила в една песен да не можеш го побра - то за роман става, ама кой да пише за Неда…

Та тъй: остана Неда с малко дете на ръце, затвори се, дето има една дума, в къщата си, чака Станчо и дума не дава да се продума за повторна женитба.

Пък хубава беше - и сега красотата й си стои и всеки се чуди как я запази, като не знае ни кремове, ни пудри, ни червила, ни одеколони. Но на младини каква беше! Хубава - хубава, наляна като зряла ябълка, бяла-бяла като бял хляб и дето мине, сякаш слънце огрява! И граждани са лапали подире й…

Имаше един житар - търговец от града… Абе зареди да се отбива в село, уж клиенти да търси ни в туй, ни в онуй време. Хората сеят, той - в село за житото пазарлъци дошъл да прави. Хората с колята си проточили керван пред кантара му, той пак за клиенти в село…

Плитко скроена! Отподир стана ясно, че идвал да придумва Неда да зарежела Станчо. Каквото, думал, кажеш, такова ще бъде: ако си съгласна, за жена ще те взема, ако не, в града ще те настаня, близо да си до мен, грижа за нищо няма да имаш и детето ти поемам. . .

Къде я издебнал най-напред - на нива ли, в градината ли, не знам, ама разправяха, че Неда без малко не го съсякла с косата. Но не успяла да го отпъди. Заредил да идва със сутрешния влак - дето му викаме Васильовия влак, от неговото име иде, търговецът Васил се казваше; заредил да идва заран и в тъмното, скрито от очите на съседи и селяни, кацвал под прозореца на Неда.

Какво я е прикотквал, какво тя му е отвръщала, никои не е чул, пък и Неда на никого не обадила, от никого помощ не подирило.

Знае си жената: ха продума, ха са й пуснали приказка - на таквиз най-много им се лепнат клюките, прави са, дето казват нашите стари хора, че на пачавра леке не става, на чистото става…

Колко се е проточила тая работа не знам, но една заран събуди селото една пушка и хората се развикаха. Васил житаря бил убит под прозореца на Неда…

Разкарваха Неда по околийски управления, по арести, по съдилища, по затвори, само туй изкопчиха от устата й: „Той си получи, каквото търсеше”…

Уж не я намериха виновна, но Неда си изкара едно наказание: година и половина ли беше, две ли - лежа в затвора. И Цанко с нея - той беше съвсем малък, разрешиха й да си го вземе. А като я пуснаха, друга се върна Неда.

Вънкашно същата, отвътре друга. Да се спре с хора, да отиде при съседи, както е бивало - не, ако може заобикаля ги, пък влезе ли си в двора - не излиза. Колко пъти съм я примамвала да се отбие, да поседим, да си поприказваме - все намира причина да откаже.

Да речеш, че хората я залъчиха, та се пазеше от тях - не е право. Е, поприказваха, поодумаха я едни, други я оправдаха, но за добрите хора Неда остана предишната. Веднаж насила я отбих у дома - след един дъжд.

Връщаше се от нивата. Повиках я да се подсуши, кога ще стъква огън вкъщи. Отби се.

„Неде, казвам, съвсем ни забрави, не идваш вече, отмилях ли ти, какво!”

„За какво да идвам?” - дума. Ама седнала до огнището - отпусната една, косата й мокра и неприбрана, кърпата й изслута; мислех си от умората е.

„Ами идвай - казвам, - както си идвала по-рано, идвай като при сестра, да поседиш, да си поприказваме”.

„Няма за какво да приказваме –дума Неда. - Теб ти се приказва за едно, мен за друго”.

„Ами ще приказваме за туй, дето на теб ти се приказва”.

„Не ми се приказва - вика - вече с никого. И с теб не ми се приказва. Със Станча ми се приказва”.

„Знам - казвам, - сестричке, че с него ти се приказва. Ама Станчо е далече”.

„Далече е - казва Неда, - ама всичко чува”.

Помислих си, че нещо са му писали за историите, нещо клюка са направили и на Неда й тежи.

„Станчо - рекох, - нали си те знае, няма да даде ухо на чужди приказки”.

„Чува той!” - повтори Неда. И все в огнището гледа, и сякаш на себе си приказва.

„Какво чува ма, Неде?” - питам.

„Чува като му пея” - отвърна тя.

Достраша ме от думите й. Гледам я и се плаша да не вземе да направи нещо, какво - и аз не зная, но така ме достраша, че сърцето ми на топка се сви.

Че като запя Неда „Момчил си конче ковеше..” Подгънаха ми се коленете, седнах и дума не мога да кажа. Изпя си тя песента веднъж, спря, почака и отново започна.

Но не пее както по-рано тихичко, а вика колкото сили има, чак жилите на врата й се издуха.

„Че пей по-тихичко де, Неде!” - казах й аз, колкото да я събудя - тя беше като унесена.

„Няма да ме чуе - каза тя, - ако пея по-тихичко. Той иска да му се пее силно”.

От съседи разбрах после, че това с пеенето не й било първица у дома.

Хората редовно я чували да пее „Момчил си конче ковеше” вечер на пруста. Не всеки ден, а види се само когато много й дожалеело за Станчо.

Иначе вънкашно сякаш не се промени - на работа си ходи редовно, в кооперацията си пазарува сама, за нищо не можеш я излъга, абе редовен човек, пък, както казваше баща ти, една бурмичка й се изтъркала. . .

Думаха някои да се заведе при доктор, пък други разсъждаваха тъй: „Я оставете женицата на мира, вреди ли някому, тъй по-лесно си влачи теглото… За кого да я лекуват, че да я оправят и подреждат - Станчо няма вече да се върне.”

Пък той колкото рядко пишеше и хабери пращаше, още повече разреди и съвсем престана. Много години нищо не се чу за него. Съвсем му се загубиха дирите, за умрял взеха да го мислят… А Неда, горката, пее ли пее вечер, привиква Станча с „Момчил си конче ковеше”…

Все съм си мислила, сине - знам ще ми се смееш, - ама дали няма една сила, която свързва живи й умрели, хайде да не е живи с умрели, но живи с живи, когато са далеч един от друг…

Напоследък Неда тъй зачести да пее, тъй зачести, че в село се продума, че ще стане нещо с нея, влошава се… А тя пее и сутрин, и вечер, пее, клетата, душата си изкарва; гласът й прегракна, загуби се хубавият й глас, пресипнало почна да приказва…

И като гръм от ясно небе изведнъж Станчо се обади от София - пристигнал си. Какво не се каза за него, какви ли стари негови грехове не се разбутаха, какви ли клетви не го клеха жени, че и мъже!

Докара до лудост женицата, и сега се връща - за какво? Доста нашенци викаха Станчо да не се пуска в село, нека Неда да си го знай, че е изчезнал, пък други разсъждаваха, че щом си дойде, Неда ще се възвърне, ще й мине. Дето само събрание не свикаха.

Ами да се каже ли на Неда, или да не й се казва? Ами ако стане по-зле? Накрая замина човек да посрещне Станча чак в София и да го предупреди за Неда, пък при нея отидоха жени да я подготвят.

Нейният Цанко не можа да си дойде, мобилизиран бил, маневри карал. Отидоха, казали й, тя дори не се изненадала, рекла, нека си дойде, ей му къщата, ей му дома.

„Ама - рекли жените - да не вземеш довечера да запееш! Станчо се завърна вече, чу ти песента. Стига толкова.”

„Няма - рекла, - няма, аз си знам работата”.

Чудно им се видяло, че Неда не се радвала, сякаш не чакала мъж, дето толкоз години го е чакала.

„Не се ли радваш ма, Недо?” - попитали я.

„Ще се радвам - рекла, - като му видя главата на възглавницата”.

На другата вечер Станчо си пристигна. Цяло село го посрещнахме на спирката. Народ, народ, едно време така владиката сме посрещали и сега когато някой министър мине през селото. Само дето нямаше знамена и музика.

Слезе той от влака, другарите и набора му почнаха да се явяват един след друг и да го питат:

„Мен познаваш ли ме?”…

„Припомняш ли си кой съм?”…

Неговите връстници остаряха, побеляха, сбръчкаха се, окапаха им коса и зъби… И Станчо се беше променил, ако го срещнех, нямаше да се сетя, че е той.

Абе старец се върна: нито хубостта му запазена, нито снагата, видя ми се един смален, един променен, пък в американските си дрехи съвсем друг беше станал. Американски! Едно таке на главата, връзка, костюм - бая посмачкан и ожулен - може от хубав плат да е, ама то сега кой не ходи с таке и с хубави дрехи.

Може би кройката само, но и тя не е. Забеляза ме, вгледа се, позна ме:

„Де е Иван, моят пръв приятел?”

„Твоят приятел - рекох - не можа да те дочака”.

„На всички ни пътя води натам” - каза Станчо.

Гледам - в ръцете му само една торба, от тия, дето сегашните младежи ги носят приплеснати на рамо, ама и тя българска ми се видя - пък не забелязах багажи някакви да се смъкват.

„Де ти са бе, Станчо, богатствата, дето толкоз години ги събира по Америка?”

„Ей ги - каза и си свали американското таке. Главата му бяла, сякаш с брашно посипана. - Белите коси са ми богатството, не мож го преброи.”

Изпроводиха го, само един-двама по-близки влязоха с жените си у тях.

Неда на спирката не дойде: хората скроиха да го чака в къщи - да не стане нещо, та зевзеците после да се подиграват.

Неда пременена и издокарана го посрещнала на пруста.

„Добър вечер, булка!” - поздравил Станчо.

„Добър вечер, добре си дошел” - отвърнала Неда, но сякаш не скъп гостенин посреща, а непознат някой.

„Да чакаш гости?” - попитал Станчо, ама гласът му треперел.

„Чакам” - рекла Неда.

„Откъде чакаш?” - попитал Станчо.

„От много далече” - отвърнала тя.

„Е, аз идвам от много далече” - казал Станчо.

„А! Е, видя ли го нашия?” - попитала Неда.

„Кой вашия?” - рекъл Станчо.

„Станча, мъжа ми”

„Ти да го видиш - рекъл Станчо, - ще го познаеш ли?”

„Ще си го позная, ами!”

„А мен защо не ме позна?”

„Че ти кой си?” - попитала Неда.

„Неде, душо! - сграбчил Станчо ръката й и почнал да я целува. - Аз съм Станчо, душо, аз съм, аз!”…

„Я не посягай, я не посягай!” - издърпала си тя ръката.

„Абе аз съм Станчо, бе Неде - разплакал се той - завърнах се при теб и Цанко. Щo не ме познаеш?”

„Не си ти никакъв Станчо! Аз Станча не си ли го познавам? Я ела да го видиш!”

И влязла в стаята да откачи портрета на Станчо - имаше той хубав портрет като войник, с гвардейски калпак и перо на челото.

„Ей го моя Станчо - рекла. - Де си ти, де е той”.

Жените понечили да й обяснят, а Неда своето си повтаря: нейният Станчо не е такъв, нейният Станчо е еди-какъв си и все посяга към портрета. Как да е, успокоили я и гостите станали да си вървят.

Неда рекла на Станчо:

„Ти няма ли да си ходиш?”

„Няма, Неде” - рекъл.

„Къде ще спиш?”

„Тука, у дома” - рекъл.

Неда се разтревожила: как, рекла, ще ме оставяте с чужд мъж в къщи, какво ще каже Станчо, ако научи.

Пак обяснения, пак успокояване, докато Неда поутихнала, видяло им се, че почва да дозема. Излезли си, но се поспрели на пътя и си продумали, че като поотмине време, Неда ще припознае мъжа си, ще свикне. И като видели, че се духнала лампата, хората си тръгнали.

И тогава чуват, че вратата скръцнала, на пруста се мярнала някаква сянка и дорде разберат той ли е, тя ли е, селото се разлюля от Недината „Момчил си конче ковеше…”

Колко сме далеч от Недини, но и аз я чух. Отде взе таз женица толкоз сили, та къща не се намери в селото, дето да не е чула Недината песен.

Пя, горката, пя, пя, селото разплака, пя, привиква оня Станчо, дето го няма вече и няма да го има никога.