ШЕРБУРГСКИТЕ ЧАДЪРИ
Тогава бях пристрастен към кубинските пури.
Казваха, че били любимите на Фидел Кастро. Също така казваха, че кубинки ги свивали на бедрата си.
Не знам на коя от двете причини се дължеше моето пристрастяване, но сега си мисля, че имаше и трета - просто пурите бяха хубави, напоени с аромата на тропически нощи, кафе и кокос.
Купувах ги от един малък бутик на главната улица. Продавачката, мисля че се казваше Стела - симпатична блондинка се вписваше чудесно сред стоките, които продаваше - маркови дрехи, дамски аксесоари, парфюми и разбира се тютюневи изделия, сред които и моите пури.
Като всяко малко градче и нашето имаше своя идиот и градска красавица. Името на идиота не помня, но красавицата беше Стела, която бе забелязана и призната за такава по един необичаен начин.
По това време, става въпрос за 70-те години, по екраните се завъртя френският музикален филм “Шербургските чадъри”, запомняща се продукция на режисьора Жак Деми и композитора Мишел Льогран.
Главната роля се изпълняваше от секс-символа на френското кино Катрин Деньов.
Още след първите прожекции в градчето плъзна слух, че Стела и Катрин си приличали като две капки вода.
За да избягам от баналното сравнение ще кажа, че тяхната прилика по-скоро беше като на две съседни рими в стихотворение.
Така продавачката-блондинка за един ден се превърна в градска красавица.
По онова време киното бе важна институция. Дойдеше ли хубав филм цялото градче минаваше през киносалона. Помня дори няколко случая когато предприятия откупуваха прожекции и входът беше свободен.
След този слух мъжката клиентела в магазинчето очаквано се увеличи - от пъпчиви гимназисти до застаряващи донжуановци.
Те се задържаха пред щанда неоправдано дълго, питаха за стоки, които знаеха, че няма и накрая си купуваха ножчета за бръснене.
През цялото това време те се опитваха да уловят погледа на блондинката, който обаче се рееше някъде встрани от тях.
В своя вечен роман” Дванадесетте стола” Илф и Петров говорят за някоя си Елочка-людоедката, чийто речник съдържал тридесет думи.
Стела бе редуцирала тези думи до две - тя отговаряше на мъжките въпроси и подмятания с “да” и “не.”
Днес като си мисля за тези събития, не разбирам как един филм, пък бил той и френски, успя да разбуни духовете на цялото градче. И си спомням мисълта на Ленин, която висеше в чакалните на почти всяко кино - “От всички изкуства за нас най-важно е киното.”
Може би наистина киното беше важно изкуство преди Холивуд да го превърне в индустрия?