Стефан Руневски

В тревожните дни през войните внезапно се разнесе ново име. На някое дребно чиновнишко съществувание, довършило последните си левчета за кафета в евтините кафенета в очакване спасителната служба, като последна утеха ще кажат:

- Тебе само Бучаков ще те отърве от вечното очакване.

Дребен еснафин, на когото скудоумни канцеларисти са забъркали главата със завеждане и извеждане на писма и удостоверения относително някое просто земане-даване с държавата - ще го сбутат и подсетят:

- Търси о време Бучаков, докато съвсем не ти е изфръкнала чивията.

Търговец някой голям, с прочута фирма, готов да се бори и с хитрост, и с пари, - току ще му пошепнат:

- Приятелю, вноса-износа днес от Бучаков се направлява, не го ли потърсиш, мишките ще намаляват стоката ти по гарите.

И понеже всякой гледаше да се отърве от българска канцелария, да се оттегли по-скоро на свободното си място, където леко се диша и бързо мисли, търсеше този Бучаков и по установения ред уреждаше делата си…

Тъй като името на Бучаков се разнесе много скоро, създаде се предварително една странна вяра у нуждаещите се към него, без да беше познат още на широката публика образа, свързан с това име.

А то беше тъй, защото Бучаков беше вечно занят, постоянно в движение по кабинети и канцеларии, движещ се по най-бързите способи с автомобили и файтони, често закрити.

В своята скъпа квартира приемаше посетителите за голямо тяхно смущение, с една небрежност, надутост и нахалност. Той не искаше да знае кой стои пред него.

Една лукава усмивка играеше вечно по избръснатото му лице, на което само под носа бяха оставени няколко руси косъма, колкото да се вижда, че човекът има мустаци, но ги е обръснал.

Инак, Бучаков имаше доста внушително лице с яка долна челюст, остри линии по бузите и един вечно блуждаещ поглед в сините му очи.

Носът му, голям за обикновеното лице, му придаваше възстар вид. Той беше вече тридесетгодишен, ала се гласеше като двадесетгодишен юноша.

Някак сив или посивял, той изглеждаше всякога плах, възбуден, макар в суровия му глас да звучеше всякога един натрапчив, дори заповеднически тон.

Личеше по всичко, че у него злината не се изразила в един силен характер, а е останала само като блуждаеше чувство из гънките на тъмната му душа.

Нито със силни мисли, нито със строги жестове можеше да се прояви пред многобройните си клиенти, но затуй пък не изпущаше изпредвид, че те са в ръцете му, защото го търсят и затуй току брулеше без изключение всекиго с един надменен тон, ползуващ се от позите на владеещия оратор, или нзлегнат, или с палци под раменете на жилетката, или зяпащ по небето или земята, когато хората му излагат желанията си.

Беше тъй навярно, защото на Бучаков природата не бе дала повече от другите, а много нещо му бе отнела.

В гимназията той не се отличи нито с памет, нито с разум; пропиля много пари на баща си и най-после, въпреки убеждението на всички, кой знае как, скитайки се от град на град, стреляйки учителите си, подавайки работите на другарите си за свои, свърши и се записа студент.

С това неговата наука се свърши, защото още с получаването на първата студентска легитимация почна да се нарича человек с висше образование, какъвто си остана през десет години, без да знае даже какво се учи в университета.

Но за туй пък, веднага щом доби званието студент, по един ловък начин почна да се промъква между разни слоеве и групи, докато се намери в средата на видни държавници.

Интересен беше неговият път на издигане; самите му другари, чрез които се издигаше, които го въвеждаха във висшите политически сфери, току се виждаха бързо надминати, изоставени от него; той се ползуваше от тях, докато стигнеше по-горните и по този начин неусетно някак ставаше по-голям, важен и интересен.

Във всеки нов кръг влизаше боязлив, смутен, но успееше ли веднъж, бързо стъпваше на краката си и се държеше тежко и взискателно.

Късогледството на тези, чрез които се промъкваше, не долавяше пустота в душата му, докато той се мъкнеше като скитник, но, когато се натрапваше, надутостта му и научения му маниер вече го владееха.

Тъй стана и с видните хора на едната от партиите. Как дойде, как си извоюва това място, те не разбраха, но настоящите, бивши и бъдещи министри почувствуваха силата на младежа.

Той вече стоеше с разкрачени крака пред министрите, пушеше и дима изпущаше, кривейки устата си нагоре; отговаряше отсечено, смело и всякога небрежно усмихнат.

В това положение Бучаков изглеждаше като разбойник, промъкнал се в чуждо жилище пред погледите на стопаните, които, които го търпят, защото нямат сили да го изгонят.

Но понеже хората бяха свикнали да се подчиняват на подобни темпераменти, не само търпяха Бучакова, но го уважаваха, обичаха.

Най-видният министър, ловък в словото и мисълта, казваше за него: будно момче. И за учудване на многото чакащи около него, Бучаков му стана близък, с права да се грижи за съдбата на онези, които го издигнаха и останаха далеч назад.

Това стана, когато той почна да уволнява и назначава чрез министрите чиновници, да скубе търговците и да изнудва кръчмарите.

Стана важен, прочу се, без да беше живял с партията, без да знаеше какво е тя: партия ли е или стадо, без да е държал политическа реч, да е написал една статия или да е казал една мисъл, когато е ставало дума за принципите й.

Тъй бързо се прочу той, щото славата на името му отнимаше всякаква възможност да се прави критика около него.

Той беше господар на положението, което си извоюва. Дребни и едри чиновници се изреждаха, плащаха и винаги длъжни оставаха.

Търговците, тръгвайки при него, трябваше да проверят съдържанието на портофелите си, защото знаеха, че Бучаков иска: за себе си, за началника на отделение, за министра, та често и за някой чужд големец.

Докато с чиновниците не можеше да посрещне големите си разходи из потайните кътчета на нощния живот, когато търговците със своите мазни физиономии почнаха да цренасят с дебелите си пръсти банкнотите в неговите треперящи ръце, той отвори най-префинените вина за разните ленивци и паразити на обществото.

Той твореше, те ядяха; всички до един безделници, но без дързостта на Бучакова, която едничка крепеше душата му.

Понеже за тази негова смелост нямаше прегради и удари, той почна да я натрапва всекиму, който дойдеше в съприкосновение с него.

За дребни поводи вдигаше скандали, посягаше да бие, готов да офейка, ако отнякъде не дохождаше ограничение; привичката се обръщаше в страст.

И кой знае до какви размери щеше да стигне отпуснатата дързост, кой знае в какви форми, би се изляла подигравката с човешката наивност и какви явления не биха се случили в животеца ни, ако една случайност не сви юздата на тази тъмна страст.

В две думи то стана тъй.

Един нищо и никакъв еснафин, като търговец, но добродушен и честен българин, подмамен от лесните печалби, които партиите устройват на партизаните си, чрез доставките на държавата, взе че хвърли всичкото си състояние в едно предприятие, което трябваше да се извърши в страшните дни на войната.

Успееше ли - той отиваше далеч вече напред в борбата на наполеоните; пропаднеше ли обаче сделката, отиваше и той като човек по нея.

Както щеше и да се случи, работата се затегна още в началото. Разрешения за внос, за превоз, за продан идеха едно след друго. Едно ако наредеше, явяваше се друго.

Времето течеше и той чувствуваше как потъва, не във водовъртеж, а в лекия и прохладен софийски въздух - докато веднъж, след като бе изпил литър ракия, без да разреши дилемата за вноса на някаква стока, уж неизпратена, и за което уж никой не пречеше - един от приятелите му го потупа по рамото и каза свойски:

- А бе, бай Илия, защо се разсипваш! Иди при Бучакова и си стори мир на главата.

Този бай Илия, със сухо, ръбато, неохранено лице, с приятен инак поглед, но мургава кожа и груба прошарена брада, отиде при Бучакова.

Изкуствено нагласен, да изглежда като внушителен, невнушителният инак Бучаков се направи на такъв и, както лежеше на едно голямо канапе, изви само глава и каза:

- Бива, ще ви се нареди работата.

При този отговор на бай Илия не остана нищо друго, освен да извади приготвените пет банкноти по двадесет лева и да ги подаде Бучакову, който очакваше това, макар да ровеше някакви книги.

Като видя треперящата ръка на бай Илия и разперените пет банкноти, Бучаков се изсмя през нос и заговори твърде сериозно:

- Господин Първанов, и ний разбираме от търговия: стоката, която вкарвате, струва 15 хиляди лева, а ще вземете шестдесет, ако я вкарате за един месец отгоре…

Бай Илия измъкна от някой джеб още една банкнота от сто лева и я тури при другите, усещайки как изтрезнява от ракията, но как душата му почва да се опива от нещо друго и да му се замъглява.

Дали бяха говорили още нещо, и колко време се беше минало, търговецът не знаеше, но той усети по едно време, че тънките пръсти на Бучакова стискат ведно с шепата му и банкнотите и ги тикат към джеба му, чувайки го да говори насмешливо:

- Дръжте си тези двесте лева, господин Първанов, защото ще ви трябват за стражарите при митницата.

- Добре, колко искате? - промълви търговецът, чувствувайки как почна нещо да го души.

- Ние ли? - рече Бучаков с един странен тон, какъвто главатарят на шайката издава, когато предлага откуп за заловения в друма пътник.

- Само с три хиляди лева можем да се заинтересоваме от вашата частна работа.

Бай Илия, който сякаш беше забравил вече своята частна работа, а мислеше, че някой му иска и той наложително трябва да даде три хиляди, когато нямаше освен няколко стотин лева у себе си, запита:

- А защо ми ги искате?

Бучаков се изсмя вместо да отговори.

Тогава за миг пред бай Илия се разтвориха вратите на всички тези канцеларии, из които бе тичал цели две седмици, без да може да добие разрешение за стоката си; видя всичките онези книжници, насядали по столове, със заврени носове из равни тефтери, някои вдървени, други вкаменени, потънали в една пустинна глухота, която само жеста на стоящия пред него човек можеше да разпръсне.

И необяснимо как, неподчинявайки се сякаш на мисълта и волята му, дясната му ръка се стрелна като ястреб и впи в шията на Бучакова, който скочи за миг от канапето, но пак падна, защото, от скачането пръстите на еснафина се впиха още по-дълбоко.

Мъчно беше да вика, затова почна да си люшка краката и да маха с ръце, въртейки отчаяно изблещените си очи под яростния поглед на търговеца.

И в отчаяната борба за живот Бучаков неволно тупна бай Илия по лицето.

Тогава той го сграби с другата ръка, издигна го и го тръшна в канапето, бдящ като пантера над него.

- Какво правите, господин Първанов?! - извика със задавен глас Бучаков, усещайки нужда да се налегне назад от умора.

Разбрал сякаш по инстинкт, че някаква зла сила беше надвита, търговецът се отмести и отговори също задавено:

- Като нямам тези три хиляди лева, които кой знае защо ми ги искате, ето как щях да ви платя…

Всякога горд и надменен, и в щастие, и в злополука, и пред малки, и пред големи, Бучаков сега се почувствува надвит, смирен и признателен.

И, следейки плахо треперящия още търговец, каза с мек тон:

- Излишно беше това от ваша страна. Успокойте се и оставете и мен да си почина.

- А работата ми?

- Още днес ще се нареди.

- Добре.

Бай Илия турна банкнотите в джеб, изгледа бледния Бучаков, отпуснал глава като болен върху широкия гръб на канапето и си излезе.

Чак когато вратата се затвори, Бучаков стана, усещайки колко тежко е станало тялото му за неговите крака, и в същото време нещо му застуденя отзад.

Неволно хвърли поглед върху канапето и видя, че беше направил това, което е вършил някога в полите на майка си…

Близките му рядко го виждаха няколко дни, после забелязаха за малко някаква промяна, която обаче пак изчезна и той доби отново своя смел и решителен вид.