Владимир Манасиев

Недавна едно човешко подобие с претенции за културност, но само с претенции - ни в клин, ни в ръкав - изфъфли: имате ли печатни трудове?

Изфъфли и си облиза устните, наостри уши и… зачака. В очите му проблеснаха лукави пламъчета. Човешкото подобие очакваше ефекта на своя въпрос и беше сигурно, че ме е притиснало до стената.

Какво остроумно хрумване! Какъв ум!

Погледнах го. Стана ми болно… за него. Нима трябва да бъда тръба за себе си! Нима неговата „култура” не го задължава да познава и следи делото на българския писател?

Пита - значи невежа, а такива - наспорил ги Бог по нашенско…

До недавна имахме панаир. Сергии, сергии, сергии, а нито един писател не изложи книгите си, не закрещя…

Друго би било… Все някой зяпльо би се поспрял да погледа и… току-виж - прочел… надслова на някоя книга, или станало чудо… и запомнил името на някой български писател…

Колко хубаво би било!

А сега - питат и… имат претенции за интелигентни хора…

——————————

в. „Обществена трибуна”, г. 17, бр. 742, 11.06.1942 г.