Минко Генов

Две големи събития имаха решаващо значение за характера на старата българска култура: приемане на християнството по източен обред и изнамиране на старобългарската азбука.

Тия събития са изходна точка за изяснение насоките на българския културен живот от началния период на нашата книжнина, през IX-X в., до втората половина XVIII в., когато чрез историята на Паисия се откриват нови пътища за нашата литература, почти непозната за книжовниците от миналото.

Християнството постави България в по-изгодно положение между цивилизованите народи и й откри възможности за по-трайни връзки с съседните държави; то обедини духовно и политически българи и славяни върху почвата на еднаквата вяра и обредност и приобщи народа с многовековната византийска литература, която бе авторитет за целия средновековен Запад.

Но като изпита благотворното влияние на Византия чрез християнската култура, която възприе от нея, България от друга страна бе заплашена в своето национално възмогване, защото цариградските политически и духовни кръгове крояха недвусмислени планове да превърнат вярата в средство за премахване независимостта на новата християнска съседка.

Тия домогвания не бяха скрити за ръководните кръгове на българската държава.

Духът на независимостта въодушевяваше всички водачи на народа, ако и не всички да се бореха с еднакво упорство против опасното византийско влияние.

Борис и Симеон имаха великото прозрение да издигнат високо лозунга: независима национална църква и независима политическа държава.

Тоя лозунг се превърна в традиция, която господстваше над целия политически и културен живот и запази народността ни през всички исторически превратности до най-ново време.

Това обаче не би се постигнало без културното дело на двамата солунски учители - св. Кирил и Методий и техните ученици: изнамирането на старобългарската азбука и поставяне основите на българската национална книжнина.

Едно дело велико не само за историята на България и славянството, но и за историята на цяла източна Европа.

И нещо повече: това огромно културно дело - без сами създателите му да еж предполагали - не само послужва за основа на славянските литератури, но добива характер на едно мирово събитие.

Защото при тогавашните предразсъдъци на гръко-римския свят, че богослужението може да се извършва само на три езика, двамата братя с превода на Свещеното Писание на говорим български език създадоха революция в умовете, като дадоха на живата народна реч такива права, каквито тя няма в католическия свят и до днес.

Величието на това дело първи оцениха съвременните писатели - те, които можаха да се издигнат като културни дейци тъкмо под неговото благотворно въздействие.

Краят на IX и първата половина на X в. отбелязват върховете на най-силен национален възход за българския народ.

Това е времето на разцвета на българската книжнина, справедливо наречен „златен век”, когато се създават двете големи славянобългарски школи в Преслав и Девол, отгдето излязоха хиляди пионери на българското четмо и писмо; когато българската църква става фактор в държавно-народното строителство върху началата на християнството; когато България скъсва за винаги с „поганските черти и резки”, изхвърля гръцкия език и тържествено обявява старобългарския за официален в държавните учреждения и за богослужебен в църквата.

Бързото умствено движение в България и повдигането на духът у ръководителите на народа, поражда чувства на национална гордост в душата на участниците в това дело, особено у ония, които са били живи свидетели на изгонването на славянската книга от Моравия и на нейния разцвет в България.

Книжовните произведения от тая епоха, въпреки преводния си и подражателен характер, се оплодяват и от изблик на национални чувства, поради факта, че българският език, благодарение делото на св. Кирила, става орган на „Божия дар - евангелското слово”, орган на славянско богопознание - както се изразява един тогавашен писател.

Израз на тая национална гордост дава първо Климент Охридски в похвалното слово на св. Кирила „новия апостол на славянските земи”, който „изгря на земята като слънце, което пропъжда бесовската измама и осветлява езическия мрак с божествените си зари”.

Със сполучливи сравнения и антитези Климент разкрива многостранната дейност на св. Кирила в борбата му с триезичниците за прославата на славянския род.

Той изтъква главно ония заслуги на своя учител, чрез които християнската култура добива възможност да се разпространява на български език:

„Както денницата, макар по-късно изгряла, озарява със своята светлина целия звезден лик, пръскайки светлина със слънчевите си зари, тъй и тоя преблажен отец и учител на нашия народ, блестейки по-силно от слънцето, с троичните си зари, просвети безброен народ, който лежеше в мрака на невежеството… На всички народи той тълкуваше-разумно скритите тайни: на едни чрез букви, на други чрез слово… Неговият език изля сладки животворни думи. Неговите пречисти устни цъфнаха като цвят чрез премъдростта. Неговите пречестни пръсти създадоха духовни органи и украсиха славянския род със златозарни книги. Чрез неговите богогласни уста се напоиха жадуващите да познаят Бога. Чрез тях Бог удостои много народи с богопознание, а най-вече украси с богоизтъкан венец многоплеменния славянски народ, при който Кирил бе изпратен нов апостол”.

Възторженото настроение на епохата е намерило още по-пълен израз в две стихотворни произведения, автор на които се смята Константин Преславски, един от ония Методиеви ученици, които след погрома на славянската просвета в Моравия бяха изгонени и продадени във Венеция като роби, сетне откупени от византийски царски сановник, доведени в Цариград и оттам отпътували за България.

Свидетел на бързото издигане на старобългарския език като богослужебен и литературен език и бидейки пряк участник в разцвета на старобългарската книжнина, Константин Преславски дава широк израз на възторзите си от факта, че младото славянско племе се приобщава към новата вяра на свой роден език.

В стихотворния опит „Проглас към евангелието” той изявява радостта си, че и славянският език става вече орган на Христовата църква.

„Чуйте, всички славяни! - вика поетът - тоя дар е даден нам от Бога; това е дар на душите, който никога не тлее. Слушайте вие, цял славянски роде! Слушайте, защото словото дойде от Бога; слово, което храни човешки души; което укрепява сърца и умове; което подготвя да познаем Бога. И както без светлина няма радост за окото, що гледа Божието творение, и всичко за него не е нито хубаво, нито пък се вижда, така и всяка душа без писмо не вижда добре Божия закон, книжния, духовния закон - закона, който открива Божия рай”.

За да изрази обаяните си от силата на славянското слово, Константин с гордост заявява, че неговите сънародници слушат словото Божие не на чужд език, който за тях е глас на медно звънтене, а на свой, бащин език, - и казва:

„Голи са всички народи без писменост, защото не могат да се борят без оръжие срещу противниците на нашите души, които им готвят плена на вечните мъки. Вие, народи, които не обичате врага и мислите да се борите с него, отворете прилежно вратите на ума, като хванете здраво оръжието, що книгите Господни коват.”

В другото стихотворение - „Азбучна молитва” - Константин свързва своето писателско призвание със заветите на солунските учители, по стъпките на които следва да върви.

Това е религиозно-национален химн, в който поетът моли Бога да го вдъхнови с херувимски мисли, за да възпее преливните чудеса на света Троица, пред която сега и българският народ благоговее.

Стихотворението е изблик на възродителна радост от културното кръщение на българския народ, първата песен на славянската пробуда, която вещае нови пътища и съдбини на народа:

Днес племето славянско веч лети,
духа, сърцето си да просвети,
и кат желай утеха и спасенье,
прегръща с радост светото кръщенье.
(Прев. от Кирил Христов).

Просветната вълна, която се разля през времето на цар Симеона, кара сърцето на поета да трепти от радост, че и неговият народ може вече да се състезава с тогавашните културни народи - гърци и латинци.

Ядните укори на едните и жестоките гонения на Методиевите ученици в Моравско извикват у старобългарския писател речи, пълни с гордост и национален гняв.

„Не само гърците - пише той на друго място - вкусиха от плодовете на Христовото учение, не те само изпитаха чара от словата на Златоуста, но и българският народ, тъпкан и унижаван досега от всички”.

Но докато културният разцвет на България е предмет на адмирация сред българската интелигенция, в Цариград срещу него е организирана атака.

Национализирането на българската църква и държава се преценява от патриаршеските и политически среди като издигане преграда срещу византийското влияние във вътрешния живот на България.

И поради това от там се пускат наново в ход познатите от по-рано схоластически доводи на т. н. триезична теория.

На цариградския протест България даде достоен отговор. Срещу него се противопостави цялата българска интелигенция. Слава на възторжен борец срещу византийските домогвания доби Черноризец Храбър.

В известния трактат „О писменех” той прави пръв историко-филологичен опит да защити делото на св. Кирила и просветната реформа на Бориса и Симеона и да даде научно оправдание на новопоявилата се славяно-българска писменост.

Писател с верен усет за историческите перспективи на своето племе, Храбър не само оборва гръцката теза за триезичието, но има самонадеяността да говори за културните предимства на българите над гърците, да развенчава авторитета на гръцката азбука, за да изтъкне светостта на българските писмена.

Че българите, респ. славяните, стоят по-високо от гърците, това Храбър открива между другото и във факта, че докато малцина гърци книжовници знаят кой е съставител на азбуката им и преводач на светите книги, в България и школските деца знаят много добре и съставителя на буквите, и преводача на книгите, и времето, и имената на владетелите, в царуването на които е станало събитието.

И като ги запиташ, веднага отговарят: „Св. Константин, наречен Кирил - той ни буквите създаде и книгите преведе, - и брат му Методий; живи са още тия, които са ги видели. И ако попиташ, през кое време, то и това знаят, и ще рекат: през времето на гръцкия цар Михаила, и българският княз Бориса, и моравският княз Ростислава, и блатенският княз Коцеля, в година 6363 от сътворението на света (=855)”.

Храбровото сказание ни открива един от най-интересните моменти на борбата между домогванията на византийската култура да задръсти пътя на създаващата се славянска цивилизация и гордо самосъзнание на един млад народ, достатъчно възмъжал, за да може да брани своята народностна култура.

При повишено национално чувство Храбър разкрива всички свои познания, пуска в ход всичката ловкост на ума си, използва всички аргументи на тогавашната филология, за да разбие обвиненията на гърците, да разсее предразсъдъците на епохата, да изтъкне висотата и светостта на славянската култура, тъй както тя се е разкривала в съзнанието на старобългарския писател.

Възторженото настроение на епохата е намерило отражение и в бележитото описание на преславските дворци, в което Иван Екзарх разказва за облеклото на царя и болярите, за придворния етикет, и гдето е изобразен мощният образ на Симеона, седящ на златен трон, обиколен от своите боляри - великолепие, пред което странникът се спира удивен.

Спряхме се само на няколко познати откъси от старобългарската книжнина, за да уясним една основна мисъл, която не е много популярна у днешните поколения.

Че старите български писатели, колкото и увлечени в грижи за църквата, не се отнасят нехайно към световните работи и отношения, че и народностни стремежи намират отражение в техните произведения.

Вярно е, че ние имаме предвид произведенията на една средновековна литература, когато писателите се интересуват най-вече от библейски лица и събития и по-малко от исторически герои и народни юнаци.

И все пак произведенията на старобългарските писатели отразяват и трептения от държавно-обществения живот. Борбите за национална църква и просвета, които характеризират усилията на нашата тогавашна интелигенция, са намерили почтено място в старата литература.

Писателите преценяват културните факти на съвременността с племенното съзнание на българи, за които не е безразлично на какъв език ще се просвещава народът и на кой език ще се моли.

Просветата за тях има цена не като самоцел, а като средство, което ще даде възможност на сънародниците им да се наричат „Божии люде” и да се състезават културно с гърци и латинци.

Такова ясно народностно съзнание нашите писатели изявяват в края на IX и началото на X в., когато още ни един славянски народ не е имал дори в зародиш книжнина на народен език; когато и френската, и немската, и английската литератури се представят от няколко преводни агиографски откъслеци или от няколко духовни химни, в които няма и най-бледо отражение от идеята за нация и от национално чувство.

———————–

сп. „Духовна култура”, бр. 63, 1935 г.