Олег Шестински

превод: Надя Попова

***
Каква бързотечност обидна -
лети любовта като дим!…
На селския път в жълта глина,
посърнали, с тебе стоим.

Къде да си денем ръцете?
Какво да си кажем сега?
Засмей се, не слушай сърцето -
родено е то за тъга.

Погледай цветята, смутена,
ливадата, влажния храст -
с надежда, че в тях са стаени
спасение, намек за нас.

Но кротко полето се стели…
Прибирам се сам у дома
и плача сред ябълки зрели,
дъхтящи на теб до една.

***
Остаряха, избледняха вече
другите обичани жени…
В слънчевата и златиста вечност
само твоят образ пияни.

Срещата ни - рядка, но желана,
е като за цветовете дъжд…
Сякаш си закътана поляна,
вдишвана в годината веднъж.