Асен Димитров-Феликс

*
По това време България беше банкрутирала, по-точно я бяха банкрутирали чрез изваждане на валутния резерв (над 2 милиарда валутни лева) от сметките на Министерството на финансите.

Историята мълчи по въпроса кога е станало това: преди или след 10-ти ноември 1989 г. - датата, поставила началото на „демократичните” промени.

След свалянето на комунистическия лидер Тодор Живков, тези пари са били под контрола на неговия приемник Андрей Луканов. Вместо да обслужва с тях външния дълг, през март 1990-та неговото правителството обяви мораториум върху плащането на дълга.

Тридесет и четири години по-късно професор Кирил Топалов ми разказа какво се е случило с валутния резерв на България. Премиерът Луканов събрал върхушката на службите и без заобикалки заявил: „Събрах ви да ви направя милионери.”

След съответните инструкции ги проводил да изтеглят крупни суми от Българската народна банка само срещу личните си документи и при условие 80% от парите да бъдат предоставени на Партията.

Подсказал им, че техните 20% трябва да стигнат за осигуряване на добър живот за тях и близките им. По-скромните изтеглили осемцифрени суми, по-напористите - деветцифрени. Луканов знаел отлично, че не може да държи службите настрана от превръщането на политическата власт в икономическа.

Никой политик в никоя страна не може да си позволи да ги настрои срещу себе си. Те са точно толкова изобретателни и безмилостни, колкото престъпните организации, но са по-тясно свързани с държавния апарат.

Въпреки грешките, понякога елементарни, които допускат, си остават царе на „изпържването” на своите опоненти. Събират информация за тях и подхождат индивидуално.

Например, ако нароченият е внимателен шофьор и кара бавно покрай спрял трамвай, за да не блъсне невнимателен пешеходец, пред него ще изскочи опитен каскадьор, ще се претъркули над колата му и ще падне отзад ни жив, ни умрял.

Докато нашият човек се опомни, състрадателен гражданин ще качи в колата си „пострадалия” и ще го закара в най-близката болница, където ще му съставят фалшив смъртен акт.

А „убиецът” ще бъде арестуван и осъден на дълги години затвор, защото дори не е оказал помощ на „блъснатия от него” пешеходец.

„Пролет моя, моя бяла пролет…” - е написал някога поетът идеалист Никола Вапцаров. „Бяла” се оказала пролетта на 1990-та за силните на деня.

Не били забравени и по-дребните риби от провинцията - окръжни прокурори, партийни ръководители, директори на заводи и така нататък.

За тях специално упълномощени представители на службите разнасяли куфарчета с по 50 000 долара - на едни по едно, на други по две…

Тук е нужна малко статистика: за целия период на 90-те години средната работна заплата в доларово изражение не е превишила 120 долара месечно, а средната пенсия - 40 долара и е съвсем логично, че някои от получателите на куфарчета и техните наследници сега са уважавани бизнесмени и обществени благодетели.

*
Върнах се обратно от самия вход на един свят, който ми напомни, че е затворен за мен. Днес, гледайки на живота между прошарени кичури, мисля, че е било за добро.

Но тогава никак не изглеждаше така. Бях останал сам и без подслон в страна, където не обичат белите, а кражбите и грабежите са често явление. Все още не знаех добре езика и пребивавах незаконно, нито можех да отида в друга страна.

Можеха дори да ме убият и после работата щеше да се потули, защото в момента стоях по-ниско пред закона от последния скитник.

Бях чувал, че някои местни плащат на трафиканти да ги превозват с някакви черупки до Мексико, откъдето мексиканци ги прехвърлят през границата със САЩ, но това беше скъпо и рисковано начинание.

Катерите на американската брегова охрана патрулираха около ямайските брегове, присъстваха редовно и в Очо Риос. За да се отърват от тях, трафикантите можеха да се отърват от мен.

Щяха да проумеят, че няма кой да ме потърси и дори версията за връзки с руската мафия нямаше да помогне, защото такава организация не би оставила свой човек да пътува като изпаднал емигрант.

Дори да имах пари за услугата, храненето на карибски акули не влизаше в плановете ми. Освен това пиратството в този район никога не е било изкоренявано напълно поради бедността и благоприятните природно-географски условия.

За разлика от някогашните карибски пирати, преследващи испанските галеони, натоварени със злато и сребро от Централна Америка, съвременните нападат малки морски съдове и ограбват екипажа и пътниците им.

Ако случайно стигнех до Мексико, където с белите си цветове цъфти трънливият мак, а кактусът нопали ражда плодове, подобни на смокини, ме чакаше дълъг път до американската граница, а престъпността там също не беше за подценяване.

Неведнъж чужденци са отнасяли спомени за престрелки по мексиканските улици…