Тодор Янчев

Попита ме дали още съм буден.
Тогава отворих очи - ти седеше на леглото
поруменяла, а в очите ти имаше
нежен блясък, непозната тъга.

Бяхме толкова близко, че не смеехме
да се погледнем, да се докоснем.
Още миг и щеше да рухне нощта.
Още миг и щеше да пламне безкраят.

Ние пропуснахме този хубав миг.
И се спасихме от този страшен миг…
А бяхме толкова близки в тъгата
и в блясъка лунен край речния бряг…

1986