Джовани Папини

Малх беше най-довереният слуга на първосвещеника Каиафа. Той бе на около тридесет години, мъж красив, висок и строен, с мургаво лице и тъмни очи, повече суетен, отколкото смел и повече горделив, отколкото енергичен.

Роден в Светия град, той бе син на храмов пазач. Бидейки доверено лице на Каиафа, любимец на жените и страшилище даже за левитите, той си въобразяваше, че е един от тези господари на Йерусалим, които са предназначени да вършат велики дела.

Неговите приятели и другари, за да спечелят разположението му, се стараеха всекидневно да увеличават вродените му високомерие и суетност, наричайки го Малх, т. е. малкият, който управлява,- и оттогава всички го назоваваха Малх, макар че неговото истинско име бе Езекия.

Обзет от вродена суетност и от постоянните хвалебствия на подчинени и лицемерни придворни, Малх не преставаше да очаква някакъв необикновен случай, за да покаже своето достойнство и да излезе пред народа, подготвяйки си пътя към завидна кариера. Прякорът, който му бе даден, нима не беше гадание и предсказание за това нещо?

В този Изток, още пламтящ от вътрешни войни и бунтове, всичко бе възможно за разпаленото въображение, както и за глупавата суетност.

Когато Малх в четвъртък сутринта узна по-рано от всички други, че вечерта в околността на града ще бъде заловен водачът на еретическата банда, фалшивият Месия, който бил пристигнал с въоръжена свита от Галилея, за да разруши храма и, ако се вярвало на слуховете между народа,- да разруши също и Йерусалим, преданият слуга на Каиафа си въобразяваше, че този именно ден може да стане начало на нова епоха в неговия живот.

Току-що Каиафа бе свършил обеда - единственият момент през деня, в който беше възможно да се получи от него нещо - яви се Малх и по обичая направи поклон до земята с голямото си тяло, което нещо той правеше твърде рядко и единствено пред най-висшия първосвещеник.

- Мога ли да те помоля за милост?

Каиафа не отговори, но и не даде знак, че отказва, и Малх продължи:

- Казаха ми, че тази вечер ще бъде заловен твоят опасен враг, който нощем се укрива около Йерусалим. Мога ли да застана начело на хора, които ще отидат да го арестуват?

Каиафа го погледна в очите и иронично се усмихна.

- Не вярвам, отговори той, че животното ще бъде толкова страшно, както ти си въобразяваш. На Сеган би се падала тази чест, за която ти молиш, но не си струва да го безпокоим за дузина галилеяни. Иди прочее и ти пожелавам успех в лова. Вземи със себе си, когото искаш и се споразумей с Юда от Искариот, който ще покаже тогова, когото трябва да заловите. И щом го заловиш, доведи го при мене, даже това да бъде и при смяната на втората нощна стража.

Малх тържествено поблагодари на първосвещеника и затича, за да организира своята група. Не можеше да се обърне към охраната на храма, която не бивало да взема участие в сблъсквания и да рискува да влиза в съприкосновение с нечестивци.

Необходимо било също така да се действа в голяма тайна, за да не стигне това до народа, гдето би могъл да се намери някой, който да предупреди учениците на прехваления Син на Давида.

Затова Малх прибегна до своите обожатели и хвалебственици, както и до слугите в дома на Каиафа и Анна и до някои свои приятели, които с удоволствие печелеха през нощта, за да лентяйстват и пиршестват през деня.

Малх ги насъбра около петдесетина души в големия двор при дома на Каиафа и при първия здрач направи преглед, като генерал, който се готви за битка.

Там бяха насъбрани типове от различна възраст и разни цветове. Младежи с черни очи и червени устни; замърсени старци от мазане с разни гъсти масла; някакъв си екземпляр с глава и цвят на смок; някои натъжени и сериозни напомняха пропаднали търговци; бивши затворници…

Някои бяха въоръжени с мечове, един носеше нещо като копие, повечето от тях имаха колове. Малх прегледа поред своите бойци и бе доволен, защото за първи път в своя живот той предвождаше толкова души. Лъх на царска гордост изпълни сърцето на слугата.

Малх даде на най-младите войници четири фенери, а сам се наметна с връхна дреха, защото стана студено, а нямаше още Искариота.

Най-после, късно през нощта, се чу треперещо пипане, а след това внимателно тропане по вратата. Отвориха.

В двора влезе човек набит, с червени коси, високи рамене, ниско чело, с лице бездушно, тъмно и неприветливо - лице на безжизнен камък. В дясната си, издигната нагоре ръка, той стискаше парче хляб.

Малх запита:

- Може ли да тръгваме?

Юда даде знак с ръка да тръгват, след което се обърна към тъмната улица, а след него тръгнаха мълчешком войниците, предвождани от слугата…

Когато се приближиха до Елеонската гора, Юда се спря и каза :

- Ще го целуна. Внимавайте: това ще бъде Той!

И Малх, обръщайки се към въоръжените, каза:

- Не Го докосвайте! Искам пръв да сложа ръце върху Него! В вие помислете за Неговите другари!

Продължиха нататък с по-голяма смелост. Гласовете на въоръжените и светлината на фенерите нарушиха тишината и тъмнината на нощта. Малх, като внимателен капитан, раздели своята банда на три групи и, за да попречи на бягството на врага, той заповяда на войниците да вървят между маслинените дръвчета по три различни пътечки.

Пристигнаха. Юда веднага разпозна Иисуса и деликатно Го целуна в устата. Малх, който стоеше наблизо, дигна ръка, за да хване рамото на Иисуса.

Но в тоя момент от гъстия мрак изскочи човек с изваден изпод наметалото нож, удари с него Малха по лицето и му отряза дясното ухо.

Малх завика от ужас и болка, но нямаше смелост и сили, за да отвърне на наранителя също с нож.

Той се доближи до Петра, освети го с фенера и завинаги се отпечата в паметта му това велико и тържествено лице, тези дълбоки очи, пламтящи от ревност и любов към Учителя.

Иисус докосна с ръка дясната буза на Малха и изглеждаше, че го помилва. Болката изчезна. Кръвта престана да тече и раната се затвори.

Малх се слиса и изумя от почуда и вече не мислеше за отмъщение на нападателя, нито пък поблагодари на Изцерителя. Той се наведе ниско и пипаше между тревата и камъните, като че ли търсеше нещо, за което му бе свидно.

Един от младежите му засвети с фенер, и Малх изведнъж напипа и взе окървавеното ухо. С бързо движение той го скри в пазвата си и най-после се огледа наоколо.

Неговият нападател и другите ученици бяха изчезнали. Иисус самотен и бледен, стоеше между насъбралата се тълпа.

Нещастният Малх не можа да участва в процеса и осъждането на Христа, нито в триумфа на своите подчинени. През тази проклета нощ той не се върна в двореца на Каиафа, но отиде в дома на своята майка, където много дни се укрива, непоказвайки носа си извън прага.

След като мина разпятието и Пасхата, Първосвещеникът си спомни за Малх и заповяда да го търсят из целия град. Обаче никой не можа да каже нищо за него. От оная нощ никой не бе го виждал. На майка си Малх бе казал да даде клетва, че ще пази тайната.

Минаваха дни и седмици и Каиафа вече не мислеше за Малх. Друг слуга бе вече начело на служителите на най-висшия свещенослужител.

Малх, заключен в изба, страдаше, фантазираше и кроеше план за реванш и отмъщение. Този поход, който трябваше да бъде начало на неговия успех, показа неговата страхливост. Тази нощ, която трябваше да бъде първата крачка към властта и триумфа, се завърши със срам и позорно бягство.

Защо той не си отмъсти още тогава, защо не промуши с меч този проклет Петър? Защо най-малко не даде заповед да арестуват и него? Малх не можеше да разбере това, което стана в оня момент. Всичко в неговите спомени бе непонятно. Или пък така го бяха омагьосали, че той загуби всякаква духовна и телесна сила?

Може би това бе направил фалшивият Месия, Когото той щеше да арестува?

С какво лице сега би се показал пред Каиафа, който така желаеше неговото добро, или пък пред другарите си, които му се възхищаваха, вярвайки, че той е създаден за щастливо бъдеще? Какво би могъл той сега да стори, за да стане отново достоен за големия план? Не бе ли минало вече времето за публично отмъщение?

Той знаеше че фалшивият Месия, Този същият, Който така грижливо го изцери, бе прикован на кръст и чувстваше радост, защото си мислеше, че може би именно Той бе виновник за неговите нещастия.

Малх също така знаеше, че Юда, вследствие гризенето на съвестта, както се говореше, задето бе предал Учителя, се обесил на дърво. Тази вест също го зарадва, защото свидетелите на неговото опозоряване се намаляваха с един.

Обаче къде се намираха другите ученици на богохулника от Назарет? И преди всичко - онзи Петър, който го докара до това печално положение? На него той искаше на всяка цена да си отмъсти.

Майка му, която той всекидневно пращаше в Йерусалим за новини, не можеше да научи нищо за Петър. Говорело се само, че заедно с другарите си и той бил заминал за Галилея.

Малх се залъгваше с безпокойно очакване и се стараеше да консервира своето жалко, отрязано ухо. Като се върна в къщи, той дълго го държа да се пече на силното пролетно палестинско слънце.

След това го постави в гъсто и благоуханно балсамно масло, което неговата майка бе купила от египтянин, и сега ухото бе потъмняло, свито и благоухаещо и едвам можеше да се разбере, че това е било някога ухо.

Но Малх си бе свикнал с туй парченце месо от своята глава и винаги го държеше при себе си в кесийка от черна кожа и от време на време го поглеждаше, за да си припомни жестоката обида, която му бе нанесена.

Най-сетне, когато дните станаха по-малки, Малх се реши да излезе от дома. Под прикритието на вечерта той пътуваше по глухите улички, закривайки си дясната половина на главата с края на своето наметало, та хората да не забележат неговото опозоряване.

Защото в някои страни на Изток отрязването на ухото се смяташе за позорно наказание - за престъпниците и злодеите.

Който не знаеше истината за онази нощ, можеше да го смята за престъпник, а който знаеше случилото се през нея нощ, трябва да го смята за страхливец или за безумец.

Жалко за него, ако го видят жените, които някога толкова много го обичаха. Нека Бог да го опази от познаване от страна на тези, които бяха свидетели на неговия успех и на неговото пропадане.

Но трябваше най-после да се загрижи и за парче хляб. Баща му от много години вече не бе между живите, а майка му беше бедна жена. Спестеното по честни и нечестни пътища вече бе на изчерпване.

Малко по малко Мллх насъбра решителност и уви главата си с бял чаршаф, подобно на чалма, за да прикрие позорния белег, и започна да посещава господарите и търговците, като им предлагаше своите услуги.

Обаче никой не искаше да се възползва от тях, тъй като тази превръзка, необичайна за евреина, който не бе свещеник, го правеше доста подозрителна личност.

А когато поискваха от него да свали превръзката, Малх бягаше през глава, което нещо още повече увеличаваше подозрителността.

Най-сетне на един сараф се отдаде възможност неочаквано да му снеме превръзката от главата и да забележи липсата на ухото му.

Той започна да скача и да вика хората и здраво държеше Малх за рамото, та всички да могат да го видят.

Нещастникът трябваше да се дърпа, да хапе и да рита, за да се изскубне най-после от развилнялата тълпа на присмехулниците.

* * *

Времето минаваше, а Малх не можеше да си намери никаква работа.

Всички се отнасяха към него с презрение и му се присмиваха. Немотията се увеличаваше, а заедно с нея изчезваше срамът и се изпаряваше високомерието.

Гордият Малх, бъдещият княз, стана, с течение на времето, един от многото просяци, скитащи се из Светия град. Той вече не си криеше липсата на ухото, за да може да причини смях или съжаление.

Често разказваше историята на своя живот, украсявайки я с разни интересни измислици.

Така например, той твърдеше, че придружаващите Иисуса били повече от сто души и че всички били добре въоръжени, че той убил много от тях, обаче Иисус, Който е бил магьосник, направил така, че всички възкръснали и изчезнали.

Малх се представяше пред великденските поклонници от далечните страни най-често за мъченик на вярата и като доказателство за това той изваждаше от кожената кесийка малкото изсъхнало ухо, замърсено и сбръчкано, което изглеждаше по-скоро като смачкана смокиня.

Милостивите и любопитни хора му даваха по няколко монети и така Малх печелеше средства за своето бедно съществувание. Обаче в сърцето на този дрипав просяк никога не отслабваше желанието за отмъщение.

Същият Петър с неколцина от своите другари се осмели и се завърна в Йерусалим и даже разказваше на хората за своя небесен Учител, Който бе оплют, изтезаван и прикован на кръст.

Малх вървеше навсякъде след него.

Когато Петър поучаваше народа, Малх заставаше пред него и нахално вторачваше поглед в него. Но не смееше да се нахвърли върху него, както му се искаше да стори. Нали Малх имаше лош външен вид - окъсан просяк, а Петър респектираше всички, даже и самите свещеници, а още повече, че той никога не ходеше сам.

Но този с отрязаното ухо си отмъщаваше, както можеше: ту отдалеч оскърбяваше апостола, ту разпространяваше сред народа разни клевети против него, или пък доброволно шпионираше неговите думи и дела в полза на някои книжници, които повече от всички други ненавиждаха новата религиозна секта.

А когато се научи, че Петър, заедно с Йоан бе затворен в тъмница, неговото сърце щеше да се пръсне от радост.

Той се надяваше, че Петър, както по-рано Стефан, ще бъде осъден и убит с камъни, и вече предвкусваше сладостта на отмъщението: да улучи с камък омразната нему глава на апостола.

Обаче малко след това апостолите бяха освободени, и разочарованият просяк плака от злоба.

Петър отново бе затворен в тъмница, и Малх се надяваше този път да бъде другояче: той знаеше, че Агрипа иска смъртта на опасния сеяч на лъжеучението.

И когато се разнесе вестта, че Петър, макар и да бил пазен зорко, тайнствено изчезнал от тъмницата, Малх не можа да си намери място, понеже сега вече не може и да вижда своя враг.

Няколко месеци по-късно Малх научи, че Петър е в Антиохия, гдето смело извършва своята служба като пътуващ благовестник.

Малх вече не можеше да живее, ако не преследва по някакъв начин причинителя на неговото нещастие, и пеша, просейки по пътищата, пристигна в Антиохия.

Той откри дома на Петра и денем и нощем не преставаше да върви след апостола.

Когато се случваше Петър да го погледне, тогава Малх втренчваше в него своя зъл поглед, посочваше с пръст към дясната страна на главата си, като че ли искаше да припомни на виновника позорното осакатяване. Обаче Петър не го познаваше.

Един ден като мислеше, че Малх проси милостиня, Петър му даде няколко монети. Малх ги взе, а след това проклинайки и плювайки, хвърли ги гневно в лицето на апостола.

Когато Петър напусна Антиохия и се спря при братята в Коринт, Малх намери приют в един кораб, който пътуваше към Гърция, и замина за Коринт. Да живее тук или там, за него бе съвсем безразлично, стига само да може да шпионира и да злоезичи по адрес на Христовия ученик.

Навсякъде той намираше лековерни и набожни евреи, които го слушаха със съжаление и му даваха милостиня. Само гърците се подиграваха с него:

- Успокой се, Малх - казваха те, - царете са винаги славни поради ушите. Спомни си ушите на цар Мидас или на цар Дионисий от Сиракуза!

Бързо минаваха печалните години, и Малх остаряваше. Но в неговата душа владееше абсолютна и утешителна сигурност: един ден Петър ще заплати с безславна смърт за свои те глупави проповеди, за старите си и нови провинения.

Побеснял народ или безчувствен палач би отмъстил най-после и заради Малха, слагайки край на неговото безпокойство.

Обаче Петър изчезна и от Коринт, и цели три години скитникът просяк не можа да узнае где се намира неговият наранител. Едни казваха, че се бил върнал в Антиохия, други, че го били видели в Тир, или Самария.

Малх питаше всички за новини и всички уверяваше, че няма да умре, докато не види смъртта на този, който бе виновник за неговото нещастие.

Най-после се научи, че Петър спокойно си живее в столицата на империята. Не бе лесно за такъв бедняк като Малха да замине за Рим.

Но въпреки всичко, Малх, просейки и спестявайки даже от хляба, успя един дъждовен ден, през май, да слезе на пристанището в Остия. Пеша, гладен и изпрашен, той пристигна нощем в Рим.

Срещнатият в уличната кръчмичка евреин го заведе в Трастевере, квартал, който беше заселен от евреи, и го препоръча на семейството на богати евреи, които, като чуха за съдбата на Малха, приеха го като гост.

И малко по малко той научи всичко за Петър…

Настъпи 817 година, броена от основаването на Рим, и минаха 7 петгодишни периода от зловещата нощ в Гетсиманската градина. Малх беше вече старец, прегърбен, слаб и побелял, който с нищо не наподобяваше високомерния слуга на Каиафа.

Но него го подкрепяше бясната и дива надежда: да бъде зрител на кървавия край на Петра.

Още през същата година дойде желаният от него ден. Нерон реши да унищожи християните. И за тази цел излезе заповед да се изпълни издадената присъда срещу апостолите.

Павел, който беше римски гражданин, се ползваше с привилегия и щеше да бъде посечен с меч; но Петър трябваше да бъде разпнат на кръст.

Малх прекара всички часове на деня край затвора, в който старият Петър, молейки се, очакваше желаната смърт, като не знаеше, че тази смърт караше и друг старец зад стените на затвора да бъде в най-високо напрежение.

Мъгливо юнско утро донесе най-после жадуването облекчение за стария преследвач. Преди още слънцето да се покаже, от затвора излязоха няколко римски войници, които придружаваха апостола Петра със завързани отзад ръце. След тях пътуваше кола, в която имаше голям дъбов кръст.

Улиците бяха безлюдни. Само малка свита отиваше към Ватиканските възвишения. Малх, ходейки малко отстрана, за да не обръща внимание на околните, вървеше след войниците и сърцето му силно биеше, упоено от пъклената радост.

Като пристигнаха на малкото възвишение, войниците започнаха да забиват кръста в земята. Тогава Малх, неможейки повече да се сдържи, се доближи до свитата и, треперещ, се обърна към Петра с думите:

- Ще ли да ме познаеш? Помниш ли? - Петър мълчеше. Той не можеше да си спомни името на това намръщено и възбудено лице.

- Преструваш се, че не ме познаваш? Не си ли спомняш оная нощ, когато бе арестуван твоя Учител? Не си ли спомняш за Малх, слугата на Каиафа? Аз съм този Малх, а ти си онзи именно, който с нож ми отряза ухото. Тоя удар бе начало на моите нещастия. По твоя вина аз станах посмешище на хората и гладно куче при вратите на богаташите. От много години вече аз очаквам този ден. Днес ти ще заплатиш с кръвта си всички престъпления и знай, че аз съм щастлив!…

Петър го изслуша със смирение и почувства милост към този нещастник, пропит от отровата и безумието на ненавистта и злобата.

- Ти имаш право! - каза Петър. - През оная нощ, обзет от ужас и мъка, аз се провиних пред тебе. Моят Учител справедливо ми се скара за онуй деяние, обаче съжалението не поправи грешката. Аз не искам да умра без да се помиря с тебе. Прости ми, Малх! И двамата сме вече стари и измъчени, а аз след малко ще бъда вече пред нашия Небесен Отец. Отхвърли ненавистта, забрави омразата, прости ми!…

И казвайки това, апостол Петър коленичи пред разтревожения Малх.

Наведе побелялата си глава, като че искаше от своята жертва последна благословия.

- Нима не искаш да простиш на този, който умира?

Обаче човекът без ухо се преструваше, че не чува, или пък учудването го бе лишило от способността да говори.

Стотникът, който отстрана наблюдаваше и слушаше този чуден и непонятен за него разговор, понеже старците разговаряха на арамейски език, се приближи подозрително, когато забеляза, че осъденият е паднал на колене пред непознатия. Той хвана Малха за рамото и извика:

- Кой си ти? Какво правиш тук? Навярно ти си един от тези евреи, които искат да разрушат Рим? Как се казваш?

- Малх от Йерусалим! Не съм аз един от тях. Аз не съм християнин. Напротив, аз съм най-големият враг на този Петър, когото вие ще накажете за неговите престъпления! - оправдаваше се дрипавият старец.

- Не ти вярвам! Щом като той, учителят на християните в Рим, коленичи пред тебе, като пред Бог, това значи, че ти си в сектата по-голям даже от него!

И се обърна към войниците:

- Вземете го и го завържете за този бор! Когато свършим с този негов сътрудник, тогава и него ще отведем пред трибунала!…

Други войници подигнаха Петра и започнаха да го приковават към кръста, с главата надолу…

Малх гледаше и трепереше. Трепереше от възторг и ужас. Този час, който той толкова дълго време очакваше, като истинско освобождение, може би е и последният час на неговия собствен живот. Защо ли Бог така жестоко го наказа?

Един от войниците, който трябваше да го придружава, забележи, че му липсва едното ухо.

- Гледай - казва той към своя другар,- вече му е отрязано едното ухо! Навярно той е някой стар престъпник или пленник, който е избягал от затвора. Иска ми се да му отрежа и другото ухо, за да видя гърченията на този мръсен евреин.

Казвайки това, той удари Малха, който не искаше да се отдалечи от кръста, гдето Петър с голяма мъка повдигайки надолу увисналата си глава го гледаше…

- Тръгвай! - заповяда войникът, дърпайки Малха за рамото.

Обаче страх и ужас така дълбоко бяха обхванали нещастния дрипльо, че той започна да се тръшка като невръстно дете, а отчаянието му бе дало такава голяма сила, че той успя да се изтръгне из ръцете на няколко души войници, които се стараеха да го задържат и завържат.

Като побъркан безумец, той започна да бяга по посока на близката горичка, а след него се понесоха двамата ядосани войници. Те извадиха своите мечове и със силен глас заплашваха бягащия просяк.

Малх се спъна в един пън и падна. Тогава един от войниците го настигна, обезумял от гняв, издигна меч над лицето на лежащия и му отряза другото ухо.

Две струи кръв потекоха от раната. Малх затвори очи и лежеше на земята, като мъртвец, без да издава никакъв вик или стон. Войниците, неподвижни, го гледаха и не знаеха що да правят.

Тъмна кръв бавно течеше по лицето на Малха. Н нему се струваше, че чува тъпана на триумфа, а след това - толкова сладка музика на флейти, каквато никога не бе слушал.

И в състояние на делириум той самохвално фантазираше, че всичко това било за негова слава - за посрещане на великия цар, който се връщаше след нанасяне на съкрушителна победа над своите врагове.

Така свърши, вследствие загуба на кръв, на същото това място и в същия ден, в който беше разпнат апостол Петър, слугата на първосвещеника Каиафа, - Езекия, наричан Малх.

————————————

сп. „Духовна култура”, бр. 4, 1951 г., превод: X. П.