Наталия Гинзбург

превод: Евгения Динкова

За възпитанието на децата ще кажа, че по-добре е да ги учим на големите добродетели, а не на малките. Не на пестеливост, а на щедрост и равнодушие към парите; не на предпазливост, а на смелост и презрение към опасностите; не на хитри извъртания, а на откровеност и обич към истината; не на дипломация, а на любов към ближния и жертвоготовност; не на желание за успехи, а за живот и знания.

Обикновено правим обратното: бързаме да ги учим на малките добродетели, като върху това градим по-нататъшното възпитание. Избираме по този начин най-лесния път, та нали дребните добродетели не носят материална заплаха, а дори ни пазят от ударите на съдбата. Изоставяме големите добродетели, макар че ги ценим и държим децата ни да се сдобият с тях: но считайки, че те се събуждат по инстинкт, се надяваме че един ден у тях спонтанно ще възникнат; докато другите, дребните, ни се струват плод на размисъл и сметка, така че тях именно трябва да им вдъхваме.

В действителност разликата е само привидна. Дори малките добродетели са плод на дълбок инстинкт, инстинкта за самосъхранение: но чрез тях, като техен блестящ адвокат, взима думата разумът, той разисква и дава разпоредби. Големите добродетели произтичат от инстинкт, чрез който разумът не се проявява и който не е лесно да се назове. Най-хубавото в нас се крие в този ням инстинкт: а не в този за самосъхранение, който обсъжда, потвърждава или разисква с гласа на разума.

Възпитанието не е нищо друго освен отношение към децата, микроклимат, в който цъфтят чувства, инстинкти, мисли. Аз обаче съм на мнение, че микроклимат, изцяло продиктуван от преданост към малките добродетели, лека полека се превръща в цинизъм или в страх от живота. Малките добродетели сами по себе си нямат нищо общо с цинизма или със страха от живота, но взети заедно и без големите пораждат атмосфера, която води към тези последствия. Не че малките добродетели заслужават презрение, но те са добавка, а не нещо основно; сами те не могат да бъдат достатъчни, без останалите те са постна храна за човешкия дух. Начина за прилагане на малките добродетели, с мярка и по необходимост, човек може да го открие наоколо и да го попие по въздуха: тъй като малките добродетели са нещо широко разпространено сред хората. За разлика от тях големите не ги попиваме по въздуха: затова те трябва да бъдат първият елемент в отношенията ни с децата, първият градивен камък на който да стъпи възпитанието. Освен това по-голямото винаги може да побере по-малкото, докато по-малкото по силата на логиката, никога не може да побере по-голямото.

Безполезно е в отношенията ни с децата да се опитваме да си припомним и да възпроизвеждаме начина, по който родителите ни са се отнасяли с нас. Времето на нашата младост и детство не беше време на малките добродетели: то беше време на силните и при все това отекващи думи, които малко по малко взеха да губят същността си. Сега живеем във време на думи ледено смразяващи, изпод които вероятно прозира желание за реванш. Но това желание е плахо, пропито от боязън да не станем смешни. Така ние се обличаме с предпазливост и хитрина. Родителите ни не знаеха какво е предпазливост и хитрина; те не се бояха да станат смешни: бяха непоследователни и си противоречаха, но не си даваха сметка за това: постоянно сами правеха обратното на това което казваха, но не понасяха да им се възразява. Ползваха се спрямо нас с авторитет, на който ние сме неспособни. Въоръжени с принципи, които считаха за непоклатими, упражняваха върху нас абсолютна власт. Зашеметяваха ни с гръмки думи; диалогът беше невъзможен, защото усъмняха ли се в правотата на това, което казват, веднага ни заповядваха да млъкнем; удряха с юмрук по масата; от което стаята се тресеше. Помним този жест, но не бихме могли да го възпроизведем. В състояние сме да вдигнем гюрултия, да завием като вълци; но в дъното на нашето виене се дочува истерично похълцване, дрезгаво блеене на агне.

С други думи липсва ни авторитет: липсва ни средство за оказване на натиск. Нашият авторитет е само лицемерие и измислица. Унили и неуверени, осъзнаващи непоследователността на действията си и техните празноти, прекалено добре си знаем недостатъците: вглеждали сме се в себе си дълбоко и сме виждали много слабости. Но понеже ни липсва авторитет, опитваме друг вид отношения.

В днешни дни когато диалогът между родители и деца стана възможен - възможен, макар и мъчен, вечно обременен с профилактика, стеснителност и задръжки - необходимо е да покажем какви сме: несъвършени, с надеждата че децата ни няма да бъдат като нас, че ще бъдат по-силни и по-добри от нас. Понеже всички малко или повече сме угрижени за пари, първата добродетел, която бързаме да им вдъхваме е пестеливостта. Подаряваме им спестовна касичка, като им обясняваме, че по-хубаво е човек да пести, отколкото да харчи; защото по този начин след няколко месеца ще събере много пари, истинско състояние, а също колко хубаво е човек да устоява на желанието да харчи, защото по този начин накрая ще може да си купи нещо лъскаво и скъпо. Помним как детските години на всеки от нас са му подарявали спестовна касичка, но забравяме че в нашето детство парите и навика да ги стискаме бяха не така ужасни и мръсни както сегашните: защото колкото повече време минава, толкова по-мръсни стават парите. Ето как спестовната касичка подарък се оказва първата ни грешка: в системата на възпитание вкарваме първата малка добродетел.

Безобидната на вид спестовна касичка, с форма на круша или ябълка престоява дълги месеци на видно място в детската стая и децата свикват с нейното присъствие: свикват с удоволствието да пускат през процепа по някоя монета: свикват с парите, които там се пазят, които в тъмното поникват, както семената поникват в земята: привързват се към парите, най-напред невинно, както се привързваме към всички неща, които порастват благодарение на нашето усърдие, цветенца или животинчета; и продължават да мечтаят за някоя скъпа вещ видяна на витрината на някой магазин, която ще могат да си купят както казахме със спестените пари. Когато касичката най-сетне е разбита и парите са похарчени, децата се чувстват самотни и разочаровани: в детската стая вече няма пари, пазени в коремчето на ябълката, няма я вече самата розова ябълка: на нейно място в стаята има една отдавна желана вещ, която сега им се струва сива и безинтересна, загубила привлекателността си от толкова чакане и толкова спестяване. За разочарованието си децата няма да обвиняват парите, а самата вещ: защото в паметта им загубените пари ще запазят примамливите си обещания. Децата ще поискат нова спестовна касичка и нови пари и ще продължат да свързват парите с мисли и внимание, с каквито не би трябвало да ги свързват. Ще предпочитат парите от всичко друго. Лошото не е в това, че са изпитали разочарование, а в това че са се почувствали самотни без парите.

Не би трябвало да ги учим да пестят: би трябвало да ги свикнем да харчат. Би трябвало често да даваме на децата по малко пари, дребни незначителни суми, и да ги подтикваме да ги похарчат веднага, както те самите пожелаят, според някоя прищявка в момента: тогава децата ще си купят някоя дрънкулка, за която веднага ще забравят, така както веднага ще забравят набързо похарчените за тази цел пари, към които не са се привързали. След като са взели в ръка дрънкулките, които бързо ще се счупят, децата ще бъдат донякъде разочаровани, но бързо ще забравят разочарованието си, както и дрънкулките и парите, и ще мислят, че парите са нещо глупаво; което в детските години е правилно да се мисли.

Хубаво е първите години от живота си децата въобще да не знаят какво са парите. Понякога това е невъзможно, ако сме прекалено бедни; понякога това също е невъзможно, ако сме прекалено богати. Макар че ако сме много бедни, или когато живеем от ден за ден, когато парите са въпрос на оцеляване, тогава те така се набиват в очите на едно дете посредством храната, въглищата за огрев и дрехите, че не са в състояние да му навредят. Но ако не сме нито едното, нито другото, нито богати, нито бедни, не е мъчно да се направи така, че малкото дете да живее без особено да разбира от пари и въобще без да го е грижа за това. Въпреки това необходимо е нито прекалено рано, нито прекалено късно да му отворим очите; и ако сме парично затруднени, необходимо е нашите деца нито прекалено рано, нито прекалено късно да разберат ситуацията; както е правилно в определен момент да започнат да споделят грижите, радостите и плановете ни за бъдещето и въобще всичко засягащо семейния живот. Свиквайки ги да гледат на семейните вещи като на нещо, както наше, така и тяхно, а не по-скоро наше отколкото тяхно или обратното, дори ще можем да поискаме да подхождат към тях разумно, да внимават колко харчат: и така назиданието да пестят пари няма да бъде абстрактно назидание да се уважава нещо, което само по себе си не заслужава уважение, а ще бъде напомняне, че вкъщи няма много пари, ще бъде подканване да се чувстват големи и отговорни спрямо нещо, което е наша обща собственост, нещо нито особено хубаво, нито особено привлекателно, но важно, тъй като свързано с всекидневните ни нужди. Но нито прекалено рано, нито прекалено късно: тайната на доброто възпитание е да улучим момента.

Да бъдеш разумен към себе си и щедър към другите означава да поддържаш здраво отношение към парите, да запазваш свободата си спрямо тях. Не подлежи на съмнение, че в семействата, където парите след като са били спечелени, са били бързо похарчени, където те текат като вода от чешмата и практически не съществуват като пари, по-лесно е да се свикне едно дете на такова равновесие, на такава свобода. Нещата се усложняват, когато парите тежат с присъствието си, тежат като мътна застояла вода, която ферментира и отделя зловония. Много бързо децата забелязват това присъствие в семейството, тази скрита сила, за която никога ясно не се говори, но за която родителите намекват, когато говорят помежду си със сложни и тайнствени наименования, заковавайки поглед с горчива гънка около устата; пари не просто сложени в едно чекмедже на писалището, но на пиедестал, без да се знае къде и които могат всеки момент да потънат в земята, да изчезнат безвъзвратно завинаги, помитайки семейството и дома. В този род семейства от децата се иска да си пазят парите; всеки ден майка им давайки им дребни за автобус им заръчва да внимават и да не харчат; в очите на майката се долавя смътна тревога, на челото се появява дълбока бръчка, когато става дума за пари, долавя се ужас, че парите няма да стигнат и че дори тези малко пари са първата прашинка предизвестяваща внезапен смъртоносен срив. Често деца от такива семейства ходят на училище с износени дрехи и скъсани обувки и са длъжни дълго и понякога напразно да молят да им купят колело или фотоапарат, нещо което техните другарчета, понякога по-бедни от тях, отдавна имат. И когато по-късно им се подари колелото, за което са мечтали, подаръкът е придружен със строги заръки да не го развали, да не дава на никого тази луксозна вещ, струваща състояние. При тях приказките за спестяване са постоянни и настоятелни: карат ги да си купуват учебници втора употреба, от най-евтините тетрадки. Това отчасти се дължи на факта, че скъперниците често са и алчни и че считат себе си за бедни; но най-вече на това че в богатите семейства майките малко или повече изпитват неосъзнат страх от последиците от парите и търсят да защитят децата си от тях, създавайки уж прости навици, а дори свиквайки ги на малки лишения. Надали има по-голяма грешка от това едно дете да живее в подобно противоречие: навсякъде вкъщи парите бодат на очи и това не може да се скрие: личат в порцелановите сервизи, мебелите, посребрените съдове; личат в честите пътувания, хубавите ваканции, в начина по който портиерката им казва добър ден, в любезността на келнерите; присъстват в разговорите между родителите, в бръчката на челото на бащата, в смътната угриженост на майчиния поглед; парите са навсякъде, недосегаеми, защото могат да се окажат ужасно уязвими, те са нещо, с което не бива да се шегува, някакво мрачно божество, към което не бива да се обръщаме другояче, освен шепнешком; и за да уважим това божество сме длъжни да доизносваме миналогодишното си палто, макар че ни е окъсяло, да си учим уроците от вехти и разпадащи се учебници, да караме селско колело.

Ако сме заможни и искаме да вдъхнем на децата си някои прости навици, необходимо е подчертано да заявим, че парите спестени по този начин ще бъдат похарчени за други хора. Подобни навици имат смисъл само тогава, когато не са проява на алчност или страх, а възможност свободно да се избере простотата. Дете от заможно семейство няма да се научи на скромност, ако го обличат със стари дрехи или ако на следобедна закуска му дават неузрели ябълки, или ако го лишат от колелото, за което отдавна е мечтало: този вид скромност насред лукса е чиста фикция, а фикциите винаги възпитават на лошо. По този начин то ще се научи само на скъперничество и страх от парите. Лишавайки го от колелото, за което е мечтало и което бихме могли да му купим, ние не само го лишаваме от нещо нормално за едно дете, не само помрачаваме детските му години в името на някакъв абстрактен, неоправдан принцип. Без да го наричаме, ние казваме пред него, че парите са винаги нещо по-ценно от колелото: докато напротив, нужно е то да знае, че едно колело е винаги нещо по-хубаво от парите.

Истинската защита от многото пари не е страхът, от това че веднъж ги има, друг път ги няма и от зловещите последици от това: истинската защита от многото пари е равнодушието към тях. За да се възпита едно дете на равнодушие няма друг начин от това да му се дават, когато вкъщи има, пари за харчене: така то ще се научи да се разделя с тях без да съжалява и без да му е мъчно. Някой ще ми възрази, че така едно дете ще свикне винаги да има пари за харчене; и че утре няма да може да мине без тях, ами ако семейството не е заможно, тогава как ще живее? Но човек по-лесно понася безпаричието, когато е научен да харчи парите, когато сме го научили как изчезват от ръцете ни; по-лесно е да мине без пари тогава, когато добре ги е опознало, отколкото когато в детството са му вдъхвали уважение и страх към тях, когато е усещало присъствието им наоколо и когато му е било забранено да вдигне поглед и истински да ги види.

От момента когато децата тръгват на училище, ние им обещаваме, че ако имат хубави бележки ще ги наградим с пари. Това е грешка. Защото по този начин смесваме парите, които са нещо неблагородно с друго, което е достойно и заслужено, каквото е удоволствието от придобиване на знания. Парите, които даваме на децата си, би трябвало да бъдат давани без мотив; би трябвало да бъдат давани равнодушно, така че те да се научат да ги взимат с равнодушие; и трябва да бъдат давани не за да ги обикнат, а именно за да не ги обикнат, за да разберат истинската им същност и неспособността им да задоволят най-съкровените желания, тези на духа. Издигайки статуса на парите до функция на награда, до цел за постигане, ние им приписваме определено място, значение, благородство, което те не би трябвало да придобиват в очите на децата. Негласно ние потвърждаваме погрешния принцип, че парите са увенчаване на даден труд, с който той привършва. Докато напротив, на парите трябва да се гледа като на заплата за положения труд: а не като на завършек: и е ясно, трудът на децата в училище не бива да бъде заплащан. Макар и малка, грешка е да се дават пари на децата в замяна на дребни услуги или дребни задължения от тяхна страна. Това е грешка, защото ние спрямо децата си не сме работодатели: семейните пари са в еднаква степен техни, както и наши: тези дребни услуги и тези дребни задължения би трябвало да бъдат безвъзмездни, трябва да бъдат доброволен принос в живота на семейството. Струва ми се, че по правило човек трябва да бъде крайно предпазлив, когато обещава и разпределя на децата награди или налага наказания. Така е, защото животът рядко ще им отреди награди и наказания; обикновено пожертвователността не получава никаква награда, а също така лошите постъпки не са наказвани, а дори понякога удостоени с успех и пари. Следователно по-добре е децата ни от самото начало да знаят, че доброто не е награждавано и злото не е наказвано и че въпреки това трябва да обичат доброто и да мразят злото; и че това не може да се обясни логически.

Свикнали сме да приписваме на оценките на децата безоснователно значение. Това също не е нищо друго, освен от уважение към дребната добродетел, каквато е успехът. Би трябвало по-скоро да сме доволни от това, че не изостават кой знае колко в сравнение с другите, че не ги късат на изпитите; но ние не се задоволяваме с това; искаме да успяват, да задоволяват по този начин честолюбието ни. Ако не се учат добре в училище или поне така както бихме желали, веднага вдигаме между нас и тях бариерата на постоянното мъмрене: когато се обръщаме към тях говорим намръщено, с тона на човек, който се оплаква, че са го обидили. Тогава нашите деца, на които това им дотяга, започват да се отдръпват от нас. Или пък взимайки тяхната страна, когато се оплакват, че учителите не ги разбират, приемаме заедно с тях позата на жертва на една несправедливост. И всеки ден поправяме домашните им, дори сядаме и си учим с тях уроците. В действителност училището за едно дете би трябвало от самото начало да бъде първата битка, с която то ще се сблъска, в която ние можем да му окажем само временна и илюзорна помощ. И ако то там понася несправедливост или ако е неразбрано, нужно е да чуе от нас, че в това няма нищо кой знае колко необикновено, защото в живота всички сме длъжни да бъдем постоянно неразбирани и непризнавани, или да бъдем жертви на несправедливост: и че единствено важно е ние самите да не проявяваме несправедливост. Техните успехи и неуспехи, ние ги споделяме защото ги обичаме, но по същия начин и в същите като тях пропорции, както нашите лични успехи и неуспехи, радости и грижи. Не е вярно, че заради нас те са длъжни да бъдат добри ученици и да пишат домашните си по възможно най-добрия начин. Единственото задължение към нас, тъй като ние сме ги подтиквали да учат, е да продължат да учат. Ако искат да вложат най-хубавото от себе си не в училище, а в друг вид дейност, по която се увличат, по лов за бръмбари да речем или в изучаване на турски език, това е тяхна работа и нямаме право да ги упрекваме, да се чувстваме засегнати в самолюбието си, че са ни лишили от удовлетворение. Ако засега нямат вид да желаят да използват способностите си, и ако цели дни над тетрадките дъвчат молива, дори тогава нямаме право да ги мъмрим; възможно е това, което ни изглежда като мързел, да бъде, напротив, буйна фантазия и склонност към размисъл, които един ден ще дадат резултат. А ако ни се струва, че хабят енергията си и интелигентността, изтегнати на дивана и четат глупави романи, или пуснати на свобода ритат топка, и този път не можем да бъдем сигурни, дали действително става дума за пилеене на енергия и умствени способности, и дали това един ден също няма да даде резултат във вид, който днес ни се струва невъобразим: защото възможностите на духа са безпределни.

Но в никакъв случай ние, родителите, не би трябвало да се поддаваме на паника: мощна, но бързо забравена; която да може да развали отношенията с децата и да смути спокойствието им. Нашата роля е да утешаваме децата ни, ако някакъв неуспех ги е огорчил: да им вдъхваме кураж, ако са обезсърчени; да ги сложим на мястото им, ако успехът ги е направил самонадеяни. Нашата роля е да сведем училището до неговите тесни и скромни граници: да не предлагаме нищо, което може да ипотекира бъдещето, а само инструменти, между които може би ще се намери някой, от който те един ден да се възползват.

Това, което трябва да важи за нас във възпитанието на децата ни, е те никога да не престанат да обичат живота. Това желание може да придобие най-различни форми: понякога едно дръзко момче, самотно и отбягващо другите не е лишено от желание за живот, а е само в очакване на собственото си призвание. Нима призванието на едно човешко същество не е най-висшият израз на желанието за живот? Тогава ние сме длъжни плътно до него да чакаме призванието му да се събуди и изяви. Възможно е да се спотайва като къртица или гущер, който не помръдва, правейки се на умрял, но който в действителност души и следи насекомото, върху което с един скок ще се нахвърли. Плътно до него, но безмълвно и малко встрани трябва да очакваме скока на духа му. Не бива да изискваме каквото и да било, не бива да го насилваме, нито да се надяваме че ще бъде гений, артист, герой или светец; но трябва да сме готови на всичко; търпението ни и очакването трябва да са готови да приемат най-великата и най-скромната съдба.

Едно призвание, една пламенна и непреодолима страст няма нищо общо с парите, съзнанието, че по-добре от другите може да осъществи нещо дадено и да го обича повече от всичко друго, това за едно дете от богато семейство е единственият начин да не зависи от парите, да се чувства освободено от тях, да не усеща на фона на другите деца нито надменност произтичаща от богатството, нито неудобство. Тогава то дори няма да забележи какви са дрехите му, как живеят хората наоколо му и по-късно ще бъде способно да понася всякакви лишения, защото единствената жажда, каквато ще изпитва ще бъде самият стремеж, който ще погълне всичко ненужно и временно, ще прочисти всички навици и видове поведение, придобити в детските години, стремеж, който неудържимо ще властва в духа му. Призванието е наистина единственото спасение и богатство на даден човек.

Какви са възможностите ни да разбудим и съдействаме у децата ни да възникне и се развие едно призвание? Те не са много, но все пак възможно е ние да разполагаме с някои от тях. Възникването и израстването на призванието се нуждаят от условия за това: от условия и ненамеса с думи. Отношенията, които възникват между нас и децата ни трябва да бъдат жив обмен на мисли и чувства, но трябва да притежават също определено словесна ненамеса; те трябва да бъдат индивидуални, но не бива да навлизаме прекалено в тяхната индивидуалност; трябва да бъдат вид равновесие между мълчанието и думите. Трябва да бъдем важни за децата си, но не прекалено важни: трябва донякъде да им допадаме, но не прекалено, за да не им хрумне да станат като нас, да ни подражават, избирайки нашата професия, да търсят в приятелите си нашия образ. С тях трябва да имаме приятелски отношения, но не и да се сприятеляваме прекалено, за да не им попречим да си намерят истински приятели, на които ще могат да казват неща, които пред нас премълчават. Необходимо е тяхната нужда от приятели, техният любовен и религиозен живот, търсенето на призвание да бъдат обвити с мълчание и сянка, да протичат извън нас. Някой ще ми възрази, че в такъв случай нашата близост с децата ни се свежда до съвсем малко. Да, но в отношенията ни с тях всичко това трябва да бъде сдържано: и религиозният, и духовният, и любовният живот, и преценката ни за хората; трябва за тях да бъдем чисто и просто една отправна точка, да предложим трамплин, от който те да скочат. А ние трябва да бъдем насреща, за да ги подпомагаме, ако се нуждаят от това; те трябва да знаят, че не са наша собственост, но че ние, да, ние им принадлежим, че сме винаги на тяхно разположение, в съседната стая, готови да отговорим доколкото можем на всеки техен въпрос, на всяка тяхна молба.

И ако ние самите имаме призвание, на което не сме изневерили, ако с течение на годините сме му останали верни, и му служим с все сили, ние можем да отстраним от сърцата си чувството за собственост в любовта към децата. Ако обаче нямаме призвание, сме го изоставили или сме му изневерили, от цинизъм и от страх от живота, или от криворазбрана родителска обич, или в името на някоя дребна добродетел, загнездила се в нас, тогава ние се вкопчваме в децата си, както корабокрушенецът се вкопчва в дънера на някое дърво, настояваме упорито да ни върнат всичко, което сме им дали. Такива, каквито ние искаме те да бъдат, да извоюват от живота всичко, което на нас ни е липсвало; стигаме дотам да очакваме от тях това, което единствено нашето призвание може да ни даде, искаме във всичко да бъдат наше дело, сякаш от момента, в който сме ги създали, можем цял живот да ги създаваме. Искаме да бъдат във всичко наше съзидание, сякаш не се касае за човешки същества, а за умотворения. Но ако ние самите имаме призвание, което не сме отхвърлили или на което не сме изневерили, тогава спокойно можем да ги оставим да поникнат извън нас, обградени от сянка и пространство, от каквото се нуждае едно призвание, поникването на едно човешко същество.

Там може би се намира единствената реална възможност, каквато имаме за намиране на призвание и ние самите да имаме призвание, което да разпознаем, да обичаме и на което пламенно да служим, защото любовта към живота ражда любов към живота.