разговор на Продрум Димов с Боян Ангелов

- Бояне, настоящата 2025 година е юбилейна за теб и е време да се направи равносметка на твоя изминат вече доста плодотворен житейски и творчески път. Предполагам, че понякога спомените те връщат към първите прощъпулки в областта на мерената реч. Щяха ли да закъснеят твоите първи творчески изяви, ако не е била горещата подкрепа и насърчителните съвети на твоята учителка по литература в родния ти град Панагюрище от училище „Нешо Бончев” Йорданка Вълкова, която първа открива твоето литературно творчество?

- Благодаря за този въпрос в частност, а като цяло - за проявения интерес към скромната ми личност. Не съм си представял, че ще бъде обърнато такова внимание на написаното от мен, защото през годините се наситих на нападки и сквернословия от страна на недостойни същества, изживяващи се като носители на една-единствена истина - тяхната. А истината винаги е относителна и никога - абсолютна. Особено в днешното време, раздирано от антагонистични идеологии, политически апетити и неописуема жажда за заграбване на повече богатства и още повече власт. Ето защо с удовлетворение, но и с опасения за неподготвеност, ще се опитам да отговоря на отправените въпроси. Всъщност, първата моя страст в областта на чувствените представи беше рисуването. Рисувах часове наред - без прекъсване, без паузи. Неизбежните детски игри понякога прекъсваха това мое влечение, но всяко прекъсване ускоряваше страстта ми към изобразяването на всичко онова, което съм видял и ме е впечатлило. Рисувах фигури на хора и животни, по-късно - къщи, автомобили, влакове и самолети. Това е време, от което имам бегли и неясни спомени. Приятели на родителите ми идваха вкъщи на гости,  сред тях имаше и професионални художници, които ми показваха как да оформям фигурите, къде да разполагам фигурите и какви да бъдат пропорциите между близките и по-далечни предмети в триизмерното пространство.

Първото ми училище беше „Марин Дринов”, а сградата му - точно срещу родната къща на големия български възрожденец. До нея беше къщата на леля ми Пенка и вуйчо ми Тодор, внук на Тодор Влайков Търкаланов. Тодор Влайков е бил член на Привременното правителство по време на Априлското въстание и бъдещ кмет на Панагюрище. Бил е заможен търговец, членувал в Тайния революционен комитет, основан в Панагюрище от Васил Левски, настоятел бил на читалището в града и приятел на братята Пейо и Найден Дринови. Той купил къщата от баща им Стоян Дринов /баща и на проф. Марин Дринов, основател на Българското книжовно дружество, преименувано по-късно в Българска академия на науките/. Между двете къщи имаше каменен дувар, но и малка вратичка - комшулук. През нея като деца влизахме в двора на дома-музей, играехме там и ядяхме до насита череши, сливи и круши от разпръснатите из него овощни дървета. Така, неусетно някак, съм се унасял в онова възрожденско опиянение, което тогава, преди повече от шест десетилетия, беше съхранило своята автентичност сред тишината на старите панагюрски дворове. Бях записан в подготвителен клас-забавачница, в която, освен всичко друго, ни подготвяха за първи клас. За радост, вече знаех сричайки да чета и тогава - около петгодишен - съм написал първото си стихотворение. Сестра ми Анета, която е с пет години по-голяма от мен, си го спомня и до днес. Тя помагаше, заедно с родителите ми, да подготвям уроците си, а аз с удоволствие се ровичках в нейните учебници и читанки. Живеехме на стотина метра от сградата на местното читалище „Виделина” и използвах тази близост, за да взимам книги от детския отдел на библиотеката. Случваше се понякога да заема книжки в ранния следобед, а надвечер ги връщах, вече прочетени, за да занеса вкъщи следващия ми избор от книжки.

Постепенно писането на стихове измести увлечението ми към рисуването, тъй като родителите ми не позволиха да кандидатствам в Художествената гимназия, защото сестра ми вече беше студентка в София. Искаха да имат до себе си поне едно от двете си деца. Това тогава ме натъжи, но не чак толкова и постепенно насочвах сетивата си към рисуването чрез думи. Бях определено интровертен и почти с никого не споделях опитите си да пиша поезия. Наистина преподавателката ми по литература в гимназията Йорданка Вълкова беше човекът, който ме насърчаваше да пиша. Признателността ми към нея остава непомрачена.

- Като студент в София си се постарал да не се освобождаваш от взетата инерция и продължаваш да публикуваш свои стихове във вестниците „Студентска трибуна”, „Пулс”, сп. „Младеж” и други издания. Имат ли днес българските студенти подобни трибуни за творческа изява?

- Искам да добавя, че бях приет да следвам специалността философия в Московския университет „Ломоносов”, но баща ми почина, когато бях ученик в 11 клас и нямах морално основание да оставя майка ми сама. Затова записах същата специалност в Софийския университет. Ала преди това две години бях в казармата. За моя радост служех в София и това ми даде възможност да навестявам редакциите на литературните периодични издания. Когато започна следването ми, се записах в Литературния кабинет „Димчо Дебелянов” към Студентския дом в София. От онова далечно време - 1975 година - датират моите приятелства с известни вече поети и писатели. Ако направя паралел между онова време е сегашното, безапелационно ще кажа, че сега младите хора имат по-големи възможности за публикации на своите творби, само че е изчезнало онова важно изискване - редакторската оценка. Днес съществуват комерсиални издателства, за които художествената стойност не е от първостепенно значение. Ръководството на Съюза на българските писатели полага неимоверни усилия за привличане на млади хора към неговата дейност. От няколко години съществува литературно общество „Георги Черняков”, което със съдействието на СБП провежда в навечерието на 8 декември - студентския празник - конкурс за белетристика, поезия и сатира. Някои от победителите в тези изяви вече са членове на нашия Съюз. Съществуват и други литературни конкурси, насочени към младите писатели. Важното е за нас е да се открият истинските таланти и да им се помогне в пътя им към тяхната реализация.

- Навремето, когато набираше скорост като млад поет, мина и през Комитета за телевизия и радио, където работеше като завеждащ литературата във „Военна редакция”. Смяташ ли, че твоето пребиваване там се отрази благотворно на творческото ти развитие?

- Във „Военна редакция” на Комитета за телевизия и радио постъпих след спечелен конкурс. Бях вече тридесетгодишен и имах издадени две книги. Едната - във „Военно издателство” като част от литературен сборник, и другата беше истинският ми дебют - стихосбирката „А върху ножа - детелина” в библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж”. Тази редакция си беше извоювала славата като истинска крепост на българската литература. Неин главен редактор беше полк. Стефан Симеонов, дал път в литературата на десетки български писатели: Любомир Левчев, Лъчезар Еленков, Матей Шопкин, Кирил Гончев, Борис Вулжев, Атанас Звездинов… В тази редакция преминаха пет години от живота ми - едни от най-плодотворните за мен.

- А как се озова през 1981 г. в редакцията на сп. „Читалище”? От 1990 г. до 2003 г. и след това - от 2022 до сега си главен редактор на това издание. То бере душа и никой от компетентните ни държавни органи не се трогва. Как преодоляхте с Димитър Милов униженията, с които ви удостоиха новопоявилите се след 1989 г. властници от СДС, завладели вероломно помещенията на редакцията?

- Това е тема, която се нуждае от пространно описание, но ще се опитам да отговоря накратко. В списание „Читалище” започнах работа през лятото на 1981 г. Вече бях зачислен като аспирант в Института по философия към БАН, в секцията „История на философията”, ръководена от моя научен ръководител проф. Михаил Бъчваров. Реших, че работа в най-стародавното българско списание „Читалище” ще бъде благоприятна възможност за разработване на дисертационната ми тема „Влияние на античната философия върху Българското възраждане”. Боян Балабанов - главен редактор на сп. „Читалище” - известен драматург, народен деятел на културата и дългогодишен председател на Съюза на народните читалища, беше харесал мое стихотворение за корица на списанието. Изпрати ми писмо с покана да започна работа там. Приех с радост тази покана. Работех заедно с поетите Димитър Милов, Богомил Трифонов, Стоян Етърски и с други колеги-журналисти. От края на 1985 г. започнах работа в Комитета за телевизия и радио. През май 1990 г. се проведе Възстановителният конгрес на Съюза на народните читалища и за негов председател с пълно единодушие бе избран изкуствоведът проф. Атанас Божков. Конгресът взе решение списание „Читалище” отново да премине под юрисдикцията му, защото при създаването на Комитета за изкуство и култура през 1977 г., то става негов печатен орган, а читалищата - повече от 4500 на брой - влизат в състава на регионалните съвети за култура. По такъв начин е бил отнет обществения характер на тези възрожденски културно-просветни организации. Възстановителният конгрес имаше за задача да възстанови тази несправедливост, защото промените са станали в противоречие с Наредбата-закон за читалищата, приет още през 1945 г. Разбира се, конгресът прие тези решения, но реалността си остана непроменена. Трябваше да се явя на конкурс за главен редактор на списанието. Спечелих го, не без помощта на Боян Балабанов и моите колеги от редакцията, които ме подкрепяха безрезервно. И започна истинска одисея, тъй като в началото на 1991 г. Министерството на културата взе решение да не субсидира своите печатни издания. Трябваше да се съкращават хора и да се търсят пари за издаване на броевете. Променен беше и редакционният съвет. В него поканих акад. Петър Динеков, Видинския митрополит Дометиан, проф. Ради Радев, проф. Михаил Бъчваров, доц. Димитър Киров - тогава главен редактор на „Църковен вестник”… Тъй като проф. М. Бъчваров беше станал директор на Кирило-Методиевия научен център при БАН, с негова помощ и с финансовата помощ на Министерство на културата абонирахме за сп. „Читалище” всички световни центрове по българистика. Тиражът на списанието надхвърляше 5000, от които 600 екземпляра пътуваха до близо 70 страни по света: Япония, САЩ, Австралия, Аржентина, Германия, Полша, Куба, Бразилия, Китай, Франция, Великобритания, Япония, Египет, Канада… Ала на някои недоброжелатели успехи ни не се харесаха и започнаха масирани нападки срещу „Читалище”. Това е цяла сага, за която мога да много да говоря, но е минало много време и не бива да се отварят стари рани. Хора от екипа на тогавашната министърка на културата Елка Константинова изгониха редакцията от помещенията на ул. „Александър Батенберг” №4 и започнаха „странстванията” ни из София. Няколко столични читалища ни предоставиха помещения, в които съхранявахме архива на списанието. Проточиха се  тежки и продължителни съдебни дела със самозабравили се псевдодемократи. Спечелихме делото, завърнахме се отново в помещенията, но тежките рани, нанесени на възрожденското списание „Читалище”, не могат да заздравеят и до днес.

- За щастие, още преди настъпването на разрушителните „демократични” промени, ти успя да издадеш дебютната си стихосбирка „А върху ножа - детелина” в издателство „Народна младеж”. Същата се радваше на изключително топъл прием в литературните среди. На кого и днес си благодарен за нейната поява през 1985 г.?

- Тази книга беше написана и входирана в издателството осем години по-рано. Не съм променял съдържанието й. През 1977 г. поетът Матей Шопкин, тогава секретар на СБП, написа кратък предговор към бъдещата ми книга. Започна разточително размотаване - от година в година, от редактор на редактор. Едва когато зав. поезията в издателството стана поетът Петър Андасаров, с негова подкрепа и с препоръките на директора на „Народна младеж” Евтим Евтимов, книгата ми стана факт. Петър Андасаров е и неин „кръстник”. Той предложени заглавието на стихосбирката ми да бъде стих от стихотворението „Камбана”. Благодарен съм на всички, които написаха отзиви и рецензии за тази тъничка книжка, скъпа за мен, но доста закъсняла…

- Радушният прием на първородната ти поетична творба те стимулира и предизвика солидния ти поетически потенциал, който дари родната изящна словесност с внушителна поредица от стойностни твои произведения: „Образът на съвременника в младата българска и съветска поезия” /1986/, „Животът остава” /1989/, „Разрушение на естетиката” /1990/ и много други заглавия, които наредиха твоето име сред най-надарените и най-продуктивни съвременни литературни творци. А вече редица години се утвърди и като успешен председател на Съюза на българските писатели. Как смогваш да съчетаваш невероятната си служебна заетост с пълноценна творческа дейност. Вероятно често битуваш над белия лист нощем?

- Разбира се, че нощите са най-плодотворната част от живота на всеки, решил да се отдаде на писателството. Защото писателският труд не е професия. Писателството е призвание и доброволен отказ от много привлекателни неща, които животът предлага. Поезия не се създава в точно определено време. Трябва да се усети и улови вдъхновението, а то идва не често. Поне при мен е така. Когато инспирацията и интуицията намерят своята пресечна точка, а няколко обикновени думи се съчетаят във възхитителна симбиоза, срещайки се са пръв път, можем да бъдем спокойни, че настъпва часът за словесно творчество. Поетът притежава дарбата да улавя тези божествени мигове и тогава изпитва удовлетворение от написаното.

- В продължение на 7 години учи в Швейцария и натрупа внушителен професионален ръст. Там те ценят и неслучайно често беше  желан преподавател и вероятно те търсят, но голямата ти заетост не ти позволява да пътуваш. Тук те задържат купища от необхватни служебни задължения. Вероятно има още много стойностни неща да научим от тази страна?

- В Швейцария заминах през есента на 1998 г. с покана  за специализация в областта на педагогиката. Необходими бяха референции от Съюза на българските писатели и Българската академия на науките. След пристигането ми там вече получих покана за завърша Академия за педагогически науки. И така - учейки и работейки - бях малко повече от 20 години. В началото - като постоянно присъствие, завършвайки второ висше образование с признат докторат, а по-късно пътуванията ми бяха с определен срок. И за тези мои преживелици в Швейцария също мога да разказвам с часове, но в рамките на това интервю е невъзможно, затова ще дам само един пример, който донякъде илюстрира благодарността ми към тази приказна държава и към нейните скромни и горди хора.  Квартирата ми в град Арлесхайм /предградие на Базел/ се намира на улица, водеща към средновековната крепост „Дорнек”. Там на 22 юли 1499 г. швейцарската армия побеждава обединените войски на Свещената Римска империя и от тази дата до сега Швейцария не е водила  война. Мисля, че този факт е достатъчно показателен, за да вземат и нашите, и чуждите политици поука, че хората може да се живее и без войни. Когато си пребивавал в държава, където повече от 500 години човек не е стрелял срещу друг човек, започваш да вярваш, че зима начини да се предотврати злото и да се възцари мир.

- В течение на четири десетилетия вече се старая, доколкото успявам, да обхвана твоя творчески устрем и съм останал с впечатлението, че се стремиш да отразяваш в творчеството си динамично протичащите, сложни и противоречиви социално-психологически, нравствени и политически процеси в обществото като всичко пречупваш през призмата на твърдата ти социално-гражданска позиция. В същото време си активен участник в текущите политически събития. Успяваш ли да откликнеш на всички покани и подети политически инициативи?

- Идеята за социална справедливост е основополагаща за всеки, който е поставил хуманността над всичко останало. Хуманността не е единствено доброжелателно отношение към човека. Тя трябва да съдържа в достатъчна степен емпатия и  състрадание към нуждаещите се, към нещастните. Дълго време играех ролята на двуликия Янус - да не се меся в острите политически колизии, но да правя необходимото за повишаване жизненото равнище на изпадналите в беда хора. Разбрах, че това е невъзможно и се оттеглих от активна политическа дейност. За мое голямо разочарование осъзнах, че в огромното си болшинство политиците са едни и същи, само маските им са различни. Разбрах и друго: писателите не са загубили силата да променят обществените нагласи. Твърдо съм убеден, че Съюзът на българските писатели чрез своето ръководство и посредством най-изявените си членове формира обществено мнение, с което властимащите се съобразяват. Нашият съюз е надпартийна и неполитическа организация, но това не значи, че е аполитична. Да бъдем близо до тежненията на хората ни задължават Имената на Христо Ботев, Иван Вазов, Гео Милев, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров и още десетки незабравими и незаличими фигури в българския обществен живот ни задължават да бъдем близо до тежненията на обикновените хора, които са подложени на унижения и всекидневно изпитват оскърбленията на самозабравили се новобогаташи и партийни велможи.

- И въпреки голямата си натовареност, не изоставяш творческото поприще, в което подчертано даваш приоритет на поезията, на която си посветил повече от тридесетина заглавия. Но не можеш да се отскубнеш и от философията. Това ми дава основание да мисля, че поетът при тебе се придружава неизменно от философа. Споделяш ли това разбиране?

- Ако така изглежда отстрани, този факт може само да ме радва. През живота ми съм се опитвал да вървя именно в тази посока, защото между философията и поезията съществува знак на подобност. Не бих казал тъждественост, нито равенство, но определението подобност е може би най-точното. В древността известните философи са били и поети. Дори Библията и другите религиозни книги с планетарна значимост са преди всичко поетически творби, защото това изящно изкуство е добър начин различни внушения, мисли и послания да стигнат до повече хора. От няколко века насам се правят опити поезията и философските концепции да бъдат отдалечавани от съзнанието на обикновения човек. Смятам това за творческо безсилие, защото яснотата е най-висшето постижение на човешката мисъл, макар да се говори, че не всичко ясно е прекрасно. Не опростенчество и схематична безизразност, а яснота, съдържаща определени послания и техните логически обяснения. Вярата е красива емоция, но сляпата вяра свободата на човешкия дух. Не случайно християнската религия проповядва, че човек е свободен в своя избор на действия. Пред всекиго от нас съществуват необяснени още от науката явления. Едно от тези есхатологични тайнства е ограничеността на човешкия живот. Някои възприемат смъртта като черна бездна и всеобхватно небитие. Ролята на поетите и философите е да проникнат зад тази трансцендентална преграда, ала все още съществуват пречки и канонични забрани. Поезията и философията имат призванието да ги преодоляват и това е тяхната скрита сила. В днешно време наблюдаваме разрастване на умозрителната поезия, на лишени от емоции стихоплетства. Тенденцията към съзнателно усложнение на изказа отблъсква в голяма степен читателите. Изкуството за самото изкуство е отминал етап от развитието на литературния процес. Почти същото наблюдаваме и в развитието на философските науки. Така създалите се обстоятелства естествено тласкат читателите да търсят и намират пристан за своите екзистенциални търсения в канонизирани религиозни постулати, които не търпят възражения, или пък в алогични езотерични послания.

- Е, философията е старо пристрастие и не си разрешаваш да му изневериш. В това ме убеждават твои произведения, в които се третира сериозна философска проблематика. Без нейното присъствие сигурно не се вижда всичко онова, което съществува извън сферата на видимия свят.

- Отговаряйки на този въпрос,  бих искал да допълня отговора си на предишния. Православната християнска религия е необходима преди всичко като морално удовлетворение на необясними все още явления и обстоятелства. Християнството възниква като проекция и отрицание на други религии, но изпитва влиянията на антични философски учения. На всички е позната библейската история за възкресението на мъртвия Лазар и за възникването на един чудесен пролетен празник - Цветница. Бях доста учуден, когато в Кипър посетих църквата на гр. Ларнака и там видях истинския гроб на върнатия от Иисус Христос към живота Лазар. Той възкръснал от мъртвите, когато бил на тридесет години, а след това още тридесет години проповядвал чудесата на християнството като митрополит на Китион /дн. Ларнака/. Ето и какво стихотворение се получи от тези мои преживявания:

ЛАЗАР

В сянката на времето

мракът опипом разгадава опитомената светлина

и между тях лазар лежи

тих като пълнолуние

промъкващо се между клоните и скръбта

на третия ден

от покоя дълбок

словата Иисусови прокънтяват

стани лазаре излез

и лазар излиза

с тяло тленно

но живо

той същият няма да бъде

и миналото е безвъзвратно

и тръгва към китион

да стане владика на времето и на тишината

първия свой живот остави в гроба

втория започна

на ларнака

сред кипарисовите градини

и там още трийсет години

свидетелства за

чудото от вярата подарено

в преддверията на мрака

- Наблюдавайки творческото ти развитие, съм останал с непоклатимото заключение, че наред със социално-гражданското, дълбоко смислено човешко четиво, имаш неукротим пиетет към Възраждането и исторически събития, свързани със забележителни личности от родното Панагюрище, които са неоценим принос към българското Възраждане и история. Може би това се дължи на вроденото ти родолюбие. В тази насока можем ли да очакваме една бъдеща книга, озаглавена „Панагюрски български духовни и исторически висини”?

- Това е интересно предложение и ще се постарая да го превърна в реалност. Стига да намеря време и сили за такъв проект.

- Радващо е, че Боян Ангелов продължава да поддържа едно доста престижно творческо присъствие в днешното доста забързано литературно битие. Особено висока оценка в художествено-естетически аспект заслужават изданията му от последните години: „Марин Дринов” /2020/, „П(р)освещения” /2022/, „Прелюдии и послеписи” /2023/ и „Прободени носталгии” /2024/. Всички те се отличават не само с изключителната си значимост, но и със силното си актуално звучене. И все пак, от всичко, което досега е сътворило твоето неуморно и толкова кадърно перо, на кои книги придаваш най-голямо значение като знаково присъствие в съвременния наш литературен живот?

- Всички книги, написани от мен, чувствам като мои равнопоставени деца и не бих могъл да дам предимство на едно заглавие за сметка на друго. Нека други да определят коя книга е по-стойностна от останалите.

- Навлязъл в годината, през която ще бъде отбелязан 70-годишния му юбилей, смята ли Боян Ангелов, че е написал своето Вазово „Под игото” или пък своите Хайтови „Диви разкази” - книгата, която ще остане емблемата на цялостния му творчески свят?

- Нямам нито намерение, нито самочувствие да се измервам с написаното от Иван Вазов или от Николай Хайтов. Не бих се осмелил и да посоча книгата, която е най-значима и разпознаваема, досежно моето литературно творчество. Знам обаче, че истинската поезия е квинтесенция не само на литературата като цяло, но и на гносеологията, диалектиката, логиката, социологията, естетиката, етиката… Понякога едно стихотворение или само стих от него са по-значими от цяла камара романи. В първата ми книга съм включил стихотворението си “Въздишка” с мото от  безсмъртния Франческо Петрарка: „Тази сутрин бях още момче,/ а сега - ето, старец съм вече”. Стихотворението написах, когато бях на 20 години и още тогава осъзнах неумолимостта на този цитат. Сега вече физически разбирам силата му, защото времето безвъзвратно препуска в една посока - от началото на индивидуалния живота към неговия завършек.

- Оставам с впечатление, че ти положи немалко усилия за разширение и укрепване на международните връзки на СБП със  сродни организации в чужбина, но как да си обясним, че напоследък се изоставиха международните писателски срещи у нас? Дали само е липсата на подкрепа от страна на държавата?

- Отговорът на този въпрос не е еднозначен, защото нямаме основания да правим аналог между 70-те и 80-те години на миналия век, когато в България идваха стотици писатели, и днешното тревожно време, когато държавата е абдикирала от задълженията си да подкрепя съвременния литературен процес. Тогава пътуването и пребиваването на гостуващите писатели се поемаше изцяло от държавата. В днешното време това е немислимо, тъй като властимащите дори не търсят начини да подпомагат финансово творческите съюзи със средства от държавния бюджет. Ето защо нашите международни контакти се разпростират според възможностите ни. През настоящата година участвах в Международен поетичен фестивал в Узбекистан и списанието „Всемирная литература” /издание на Съюза на узбекските писатели/ започва публикуване на творби от известни български поети и на техните биографии. През пролетта в София представихме двуезичен поетичен сборник, представящ 30 български и 30 сръбски поети. През октомври този сборник ще бъде представен на Белградския панаир на книгата - един от най-големите в Европа. Също през пролетта в Будапеща проведохме среща с ръководството на Съюза на унгарските писатели, а през октомври ще подновим Меморандума за сътрудничество, подписан през 2015 г. През юни в Израел се състоя Международния фестивал „Българска душа на Святата земя” и в него участваха литературни творци, пристигнали от Великобритания, САЩ, Канада, България и Израел. Очакваме през есента да ни гостуват писатели от Хърватска, с чийто Писателски съюз също имаме договорни отношения. Такава е панорамата на международните ни контакти само за последните няколко месеца. Не трябва да забравяме, че освен СБП съществуват и други писателски сдружения, които осъществяват своя международна дейност. Сродни на СБП организации, ръководени от членове на Съюза, също насочват усилията си към разширяване на международното писателско общуване. Международното литературно общество и Славянската литературна и артистична академия - Варна, фестивалът „Свято слово” - Бургас, Поетичният фестивал „Духовност без граници” - Пловдив правят писателските контакти по-пълни и по-жизнени.

- Струва ми се, че не се работи достатъчно за популяризирането на наши автори в съществуващите български училища зад граница?

- Това е болезнена тема, към която Съюзът на българските писатели се отнася с нужната отговорност. Където и когато имаме възможност, помагаме на тези училища, а те вече получават и финансова подкрепа от България. Имаме договореност с Държавната агенция за българите в чужбина да подпомагаме дейността й чрез разпространение на книги от български автори, чиито творби са с определено родолюбива насоченост. За съжаление, отново с помощта на държавни институции, сред българските деца в чужбина се разпространява окастрено и съкратено издание на „Под игото” от Иван Вазов с „благовидната добронамереност”, че този роман бил с остаряла лексика и е станал неразбираем за подрастващите. Този отявлен цинизъм се мултиплицира от хора, чиито имена не искам да спомена от хигиенни съображения. Гостувал съм в български училища по света и знам с каква възрожденска всеотдайност учителите там проповядват родолюбие без граници. Тези хора заслужават не само възхищение, но и реална подкрепа за техния безкористен патриотизъм!

- Преди години на едно от съюзните събрание в кино „Люмиер” покойната Леда Милева издигна тревожен глас за изчезналите издания за деца - „Славейче”, Пламъче”, „Дружинка”, „Септемврийче” и други потребни четива за най-малките читатели, но никой не предприе нищо и досега не проявява загриженост за духовната храна на подрастващите у нас. Аналогично стоят нещата и с безразсъдното погребение на сп. „Родна реч”, дало криле на толкова млади наши дарования, от които израснаха сетне като талантливи и приносни литературни творци. В тази насока съществувала ли е някаква колаборация на СБП с Министерството на образованието и науката за своевременното решаване на този изключително важен въпрос, касаещ литературното и духовно бъдеще на българската нация?

- Тази констатация е не само плачевна, но и плашеща. Правили сме немалко опити за създаването на ползотворни контакти между СБП и Министерството на образоването и науката, но всичко оставаше само в рамките на обещанията. През годините в това министерство бяха внедрени чуждоземни фондации и организации, които ерозираха родното образование и подкопаваха моралните устои на българина. Безумната и агресивна русофобия, смехотворните либерални стратегии, неясните европейски ценности довеждат до възраждането на шовинизъм, който също вреди на младите пора. Надявам се новите политически реалности да създадат възможности  за по-разумни и наистина плодотворни разговори с ръководството на това министерство. Едва тогава с финансовата му подкрепа можем да бъдем в полза за възпитанието на подрастващите, което във всяка цивилизована държава е първостепенна задача. В българските учебни програми възпитанието не съществува като елемент от образованието. Единствено Фондация „Устойчиво развитие за България” организира съвместно с Министерството на образованието и науката, Съюза на българските учители, нашия съюз и Съюза на българските журналисти литературни конкурси с различна тематика, които обхващат хиляди деца от стотици български училища. С евентуалната финансова подкрепа на държавата ние можем да възстановим детските и ученически издания. В тях трябва да работят като редактори и консултанти талантливи писатели с доказан опит. Те ще поощряват и развиват опитите на децата в сферата на писателството. Би било прекрасно да се възстановят Празниците на книгите за деца и Централният дом на детската книга, макар и с други наименования. В този контекст СБП превърна апартамента на Дора Габе в средище на младите писатели. Това обособено литературно пространство се посещава от стотици деца, ученици и студенти. Те идват там, за да усетят атмосферата, в която е творила една от водещите поетеси на България.

- Не по-малко болезнено стоят нещата и с авторското участие на водещия съюзен вестник „Словото днес”. Сред част от съюзните членове с право от години битува остро негодувание, че вестникът е трибуна на привилегировани приятелски обкръжения. А други стотици колеги напразно очакват да видят името си в това издание. Обсъждан ли е в Управителния съвет на СБП този неогласен, но отдавна наболял проблем?

- Този въпрос би трябвало да бъде насочен към работещите във вестника. Понякога също имам усещането, че често се явяват като автори във вестника познати имена, но редакционният екип има правото да оценява качеството на творбите и да осъществява подбор. Лично аз отговарям за книгите в издателство „Български писател”, на което съм директор, и за Официалния сайт на СБП, който вече 10 години управлявам. Мисля, че сред колегите няма такива, които да не са публикували творбите си в него, стига да са ги изпратили на верния електронен адрес. Използвам и случая, за да се обърна към членуващите в Съюза писатели, че редакторите във вестника изпитват нужда от актуални публицистични материали, в които се защитават от посегателства българския език, социалната справедливост, родната класика и история. Защото има мисията да бъде глас и съвест на своя народ, българският писател не трябва да стои в сянката на бурните обществени процеси, а да защитава със силата на словото ясни и категорични позиции.

- Не само в писателските среди, но и сред обществеността се създава настроение, породено от недопустимите опити на БНТ да пренебрегва Съюза на българските писатели като съзнателно ги лишава от съпричастие в програмната продукция на тази национална медия, пилееща безотговорно парите на данъкоплатците. И с основание мнозина добросъвестни наши колеги питат какво е направено досега от съюзното ръководство за отхвърляне на това унижение на достойни хора, които с труд и дарование изграждат духовния облик на българската нация?

- Този въпрос трябва да бъде отправен към ръководството на БНТ и по-специално към т.нар. редакция „Култура” там. Част от работещите там „журналисти” злоупотребяват с парите на българите, създават грешни представи за личности и събития с едничката цел да бъде унизено българското достойнство. Правили сме многократни опити за постигане на разбирателство, но не винаги сме постигали успех. Не мога и не искам да поставям знак за равенство между всички журналисти, работещи в БНТ, защото в болшинството си са хора висок професионализъм и толерантно отношение към различните мнения и позиции. Лично аз имам добри спомени от срещите ни с генералния директор г-н Емил Кошлуков. Смятам, че с постоянни и откровени разговори би могло да се постигне успех в тази посока.

- Не по-малко обезпокояващо и безотговорно е поведението на Народното събрание, което в продължение на повече от три десетилетия не намира време да приеме закон за защита на българския език, който продължава да бъде заселван с всевъзможни чуждици и е сериозно застрашен Вазовият „Език свещен на моите деди” да загуби скъпата си национална идентичност. До кога внесеният още от времето на Хайтов законопроект обира праха на чекмеджетата в родния парламент? Нашата общественост с право се пита какви стъпки предприема сегашното ръководство на СБП за защита на родната ни езикова чест, погазвана непрестанно от неудържимата пагубна англомания?

- Още в началото на първия ми мандат СБП внесе нов проект на Закон за защита и употреба на българския език, писменост и книжовност. Той беше подложен на широко обсъждане сред интелектуалните среди и достигна до разглеждане в Комисията по култура към НС, но не успя да бъде внесен за обсъждане в зала. От тогава до днес парламентаристите от всичките събрания намират различни благовидни поводи да неглижират обсъждането на този закон. Свидетели сме през последните няколко години колко парламента се смениха. Депутатите идваха и си отиваха, ангажирани с приемането на лобистки закони, които носеха най-вече финансови изгоди. Настоящият парламент също не е дал знак, че полага усилия в тази насока, макар и да е задължен конституционно. Защото чл. 3 от Конституцията на Република България повелява официалният език в страната да е българският. Приемането на този закон е свързан и с националната сигурност. Стотици пъти съм повтарял, че при наличието на Закон за българския език нямаше да имаме проблемите със съседната на нас Република Северна Македония. Всъщност проблем с обикновените хора в тази държава нямаме. Проблем създават някои техни политици, преиначаващи историята, обявяващи български заслужили книжовници и революционери за македонски и игнорират нашия език и литература.

През есента подновяваме дискусията за българския език и призовавам всички наши колеги да вземат сериозно отношение по обсъжданите теми. Появата на 100 „български” интелектуалци, защитаващи македонския език, е тревожен симптом за болест, която можем да назовем родоотстъпничество. Имаме сили да застанем срещу всичко това. Защо да не се явят 1000 български писатели, които да защитят на родния ни език, сътворен от първоучителите Св. св. Кирил и Методий. Българската кирилица е призната за официална азбука на Европейския съюз и над 300 000 000 души по света я използват. Това е най-голямата наша национална ценност и гордост, към която се отнасяме с необяснима неглижираност. Нужно е да се осъществи консенсус между политическите сили, държавните институции и неправителствените организации за  приемането на такъв закон, който ще укрепи националната ни идентичност.