Янко Добрев

Пред такава старица падам на колене и целувам ръка. Мълча и слушам гласа й - звън от робски окови. Времето е набраздило лицето й като разорана нива. Ръцете й - подсъхнали коренища.

- Е, бабо Станке - казвам, - поразкажи ми как си доживяла до такава старост?

Сякаш ровнах пясък. Очите й заискриха:

- От Кукуш съм, сине. От Македония. Хляб съм носила на комитите в Кожух планина - против турско се бореха. През три фронта съм минала и в България дошла. Седем деца имах. Как кандисват седем гърла на ядене! Мъжът ми окьоравя - четири години за ръка го водех. От седем деца ни едно нямам живо. Последното ми умря на седемдесет години. Днес съм сам-саменичка - като круша в равно поле. Като жълва се движа, но коренът ми здрав - не умирам.

- А помниш ли руските освободители?

Една усмивка озари лицето й,

- Че как няма да помня. Тринайсетгодишна бях. Ония ми ти бели коне, аскери с черни калпаци, с червени лица. Наведе се един мустакат войник и ме целуна. После ме вдигна и ме повози на коня. Като днес това го помня и ми се присънва. Човек, колкото по-остарява, повече сънища му се привиждат. Майка ми - бог да я прости! - беше чъкъкчийка, взех занаята й. И до днес ме спохождат от къде ли не - едни от благодарство, други пък навехнали пръст, крака. Понамествам ги. Пари не взимам. Една блага дума за мене е пара.

Спомням си случая с крисловския полицай. Бе си изкълчил ръката в китката. Дойде при мене в кухнята, а в другата стая - партизаните Динко Дъбов, Драган Генев, комшията Тодор Цанев-Спартак и Жечо от Първомайско. Бре, какво да чиня!

Питам го: „От какво я изкълчи!” А той отговаря; „От боя по комунисти!” „Ами защо ги биеш, бе, синко? И те са хора…” „Как няма да бия, бабо Станке! Немецът стои на стола и гледа. Докато кръв не хракне комунистът, нямам право да спирам боя…”

Спипах ръката му и рекох: „Ръката ти трябва да поотече още, па тогава да дойдеш…”

Изпратих го ни жива, ни мъртва. Върнах се при партизаните, а те горките - пръстите им още на пищовите.

На другия ден крисловският полицай пак дойде, разписках го да види как боли. Не оправих ръката му. Научих, че го уволнили, че дясната му ръка не изтръгвала признания от комунисти.

Какво знаете сега вие, синко!

Вие от хубавото се оплаквате. Децата ми измряха, но партизаните не ме забравиха. От балкана право при мене дойдоха. Отпуснаха ми голяма пенсия, пък аз им рекох: „Стигат ми и по-малко, другите по дайте на сираците от войната…”

Мъча се да премина поне мислено през пъртините на това, което е преживяла баба Станка Иванова Николова. Как се извървяват пътеки и пътища, набраздили един век и пет години!

1971