Ивлин Уо

превод: Любомир Духлински

Бракът на Том Уоч и Анджела Тренч-Трубридж беше може би също толкова незначително събитие, колкото много други, случили се в паметта ни. Всички подробности от историята на тези млади хора, техният годеж или сватба, бяха напълно типични за всички напълно незначителни бракове в съвременните социални условия. Вечерният вестник съобщи:

„Беше натоварена седмица в „Сейнт Маргарет”. Третата модна сватба за седмицата се проведе там този следобед между г-н Том Уоч и мис Анджела Тренч-Трубридж. Г-н Том Уоч, който, подобно на много млади мъже в момента, работи в града, е вторият син на почитаемия Уилфрид Уоч, от Холибърн Хаус, Шафтсбъри; бащата на булката, полковник Тренч-Трубридж, е известен ловец и рибар и трикратен кандидат-депутат от консерваторите. Братът на г-н Уоч, капитан Питър Уоч от колдстриймския гвардейски полк беше кум. Булката беше с воал от стара брюкселска дантела, взета назаем от нейната баба. В съответствие с новата мода, булката и младоженецът ще се насладят на патриотичен меден месец в Западна Англия.”

Много малко можеше да се добави към това.

Анджела беше на двадесет и пет години, хубава, добродушна, весела, умна, популярна - точно от онези момичета, които по някаква мистериозна причина, дълбоко вкоренена в англосаксонската психология, намират за много трудно да се омъжат успешно. През последните седем години тя правеше това, което се смяташе за обичайно сред хора като нея: танцуваше в Лондон средно четири пъти седмично, първите три години в частни домове, последните четири в ресторанти и нощни клубове; в града тя леко покровителстваше съседите си и ходеше на ловни балове, като се надяваше да порази участниците; работи в магазин за шапки; публикува роман; единадесет пъти беше шаферка и веднъж кума; влюби се неуспешно два пъти; продаде снимката си на рекламния отдел на козметична компания за петдесет гвинеи; имаше проблеми, когато името й беше споменато в колонката на светската хроника; участва в пет-шест благотворителни концерта и две представления с мистерии; събираше гласове за кандидата на консерваторите преди два общи избора - и, подобно на други момичета на Британските острови, беше нещастна.

В годините на криза ситуацията стана непоносима. Бащата все повече показваше нежелание да отвори лондонския им дом, а сега започна да говори зловещо за икономии, под което имаше предвид завръщане за постоянно на село, намаляване на броя на прислугата, спиране на камините в спалните, намаляване на финансовата помощ за Анджела и покупка на половин миля риболовни полета, за които жадуваше от няколко години.

Изправена пред мрачната перспектива да живее за неопределено време в дома на предците си, Анджела, подобно на много разумни английски момичета, реши, че след два неуспешни романа е малко вероятно да се влюби отново. За нея нямаше романтична разлика между любов и богатство. Големите синове в семействата с всяка година ставаха все по-малко и по-малко. Имаше малък избор - или да живее с родителите си в старо имение, или да живее със съпруга си в лондонските конюшни, превърнати в жилища.

Бедният Том Уоч проявяваше леко внимание към нея от първия й светски сезон. Той беше нейният мъжки двойник в почти всяко отношение. След като завърши с отличие университет с трета степен бакалавър по история, се присъедини към реномирана счетоводна фирма и оттогава работеше там.

В мрачните лондонски дни Том си спомняше с тъга студентските си времена, когато с радост постигаше успехи по традиционни начини: спечелване на награди в състезания по скачане с препятствия в Крайстчърч на взет назаем кон, чупене на мебели в клуб „Булингдън”, връщане през прозореца призори, след като е танцувал в Лондон, снимане на стари, но скъпи жилища с по-богати млади хора.

Анджела, като едно от популярните момичета на нейната възраст, често посещаваше Оксфорд и къщите, където Том отсядаше по време на ваканциите, и тъй като мрачните години в счетоводната фирма го отрезвяваха и депресираха, той започна да гледа на нея като на светъл фрагмент от своето очарователно минало. Том все още от време на време излизаше в обществото, защото един неженен млад мъж в Лондон никога не остава незабелязан, но късните вечерни партита, на които не искаше да ходи, защото беше уморен от работа и загубил връзка с темите, в които момичета от обществото се опитваха да го заинтересуват, само потвърдиха колко далеч е той от този живот и старите приятели.

Анджела, хубаво момиче (не може да се каже по-ясно), беше неизменно очарователна с Том и той с благодарност отвръщаше на вниманието й, но виждаше в нея част от миналото си, а не от бъдещето си. Отношението му към Анджела беше сантиментално, но напълно възвишено. Тя беше част от неговата неотменима младост; той не виждаше в нея възможен партньор в живота. Затова предложението й да се оженят никак не беше приятна изненада за него.

Измъкнали се от тълпата и от скучните танци, те ядяха пушена риба в нощен клуб, обзети от онези приятелски, леко нежни чувства, които обикновено възникват, когато са заедно, и Анджела каза с нежен глас:

- Том, ти винаги си бил много по-добър с мен, отколкото с всички останали. Бих искала да знам защо.

И преди той да смени темата на разговора - беше изтощен от работа през деня, а танците напълно го бяха довършили - тя побърза да направи предложение.

- Да, разбира се - промърмори Том. - Не бих си пожелал нищо по-добро. Ти, разбира се, знаеш, че винаги съм бил луд по теб… Но проблемът е, че просто не мога да си позволя да се оженя. Виждаш ли, това е изключено за още няколко години.

- Том, но аз не преследвам богатство. Ние се познаваме перфектно и всичко при нас ще бъде просто.

И преди Том да има време да разбере дали се радва или не, годежът беше обявен.

Том печелеше осемстотин лири годишно, Анджела двеста, но и на двамата беше обещано увеличение. Не е толкова лошо, ако са достатъчно умни, за да нямат деца. Той ще трябва да се откаже от редките ловни пътувания, а тя ще трябва да се справя без прислужница. На базата на тези взаимни жертви те планираха бъдещето си.

В деня на сватбата валеше проливен дъжд и само най-отчаяните енориаши на църквата „Света Маргарет” излязоха да гледат мрачния поток от гости, които изскачаха от мокрите коли и тичаха по калдъръмената пътека към църквата. След това се състоя прием в къщата на Анджела в Егертън Гардънс и в четири и половина младата двойка се качи на влака на гара Падингтън и пое на запад.

Синият килим и раираната тента бяха навити и заключени сред свещите и възглавниците на седалките в склада на църквата. Светлините в коридорите бяха угасени, вратите - заключени и залостени. Събрани бяха цветята и храстите, за да бъдат изпратени в отделенията на болницата за неизлечими, от която г-жа Уоч имаше финансов интерес. Секретарката на г-жа Тренч-Трубридж започна да изпраща сребристо-бели картонени кутии, съдържащи сватбена торта, до слугите и наемателите в селото. Един от церемониалмайсторите побърза да отиде в Ковънт Гардън, за да върне наетата визитка. Повикан бе лекар да види малкия племенник на младоженеца, който носеше шлейфа на булката на церемонията и привлече вниманието с откровените си изявления. Оказа се, че има висока температура и тревожни симптоми на хранително отравяне. Прислужницата на Сара Тръмпъри тайно върна пътното наметало, което възрастната дама беше взела по невнимание от сватбените подаръци. Тази нейна слабост беше добре известна и на детективите беше наредено да избягват сцени на приемите. Сега тя рядко беше канена на сватби. Когато това ставаше, откраднатите подаръци неизменно се връщаха същата вечер или на следващия ден. Шаферките се събраха след вечеря и започнаха нетърпеливо да обсъждат интимните подробности на медения месец - три от всеки пет вярваха, че този ритуал е бил извършен предварително.

Големият западен експрес се носеше през мразовитите английски графства. Том и Анджела седяха унили във вагона за пушачи на първа класа и обсъждаха подробностите от деня.

- Чудесно е, че и двамата не закъсняхме.

- Майка ми така се суетеше…

- Не съм виждал Джон, а ти?

- Джон беше там. Сбогува се с нас в коридора.

- О, да… Надявам се да са ни уредили всичко.

- Какви книги взе?

Съвсем обикновена, нормална сватба.

Скоро Том каза:

- Мисля, че действаме безинициативно, като отиваме при леля Марта в Девъншър. Спомняш ли си, когато семейство Локууд отидоха в Мароко и попаднаха в плен на бандити?

- И Рандел останаха в Норвегия десет дни заради снежни преспи.

- Страхувам се, че няма да имаме много приключения в Девъншър.

- Том, ние не се оженихме заради приключенията, нали?”

Излезе така, че от този момент меденият месец придоби странен обрат.

2

- Не знам дали трябва да сменим влака?

- Като че ли да. Забравих да попитам. Билетите бяха у Питър. Ще изляза в Ексетър и ще разбера.

Влакът пристигна на гарата.

- Ще бързам, - каза Том и затвори вратата след себе си, за да не позволи на студа да проникне в купето. Мина по перона, купи вечерен вестник, научи, че няма нужда да сменят влака и когато се връщаше към вагона, някой го хвана за ръката.

- Уоч, старче, здравей! Помниш ли ме?

Том не без затруднения разпозна усмихнатото лице на стария си приятел от училище.

- Виждам, че току-що си се оженил. Честито. Щях да ти пиша. Каква благословия е да те срещна така. Да отидем да пийнем.

- Не мога, за съжаление. Трябва да се върна във вагона.

- Старче, има още много време. Влакът спира тук за дванадесет минути. Имам нужда от едно питие.

Опитвайки се да си спомни името на стария си приятел, Том отиде с него в бюфета на гарата.

- Знаеш ли, живея на петнадесет мили оттук. Дойдох да посрещна влака. Щях да купувам кравешка тор. А тук няма и следа от нея… Е, толкова по-добре.

Изпиха две чаши уиски - много приятно след возенето в студения влак. След това Том каза:

- Много се радвам на срещата, но е време да се връщам. Позволи ми да ти представя жена ми.

Но когато стигнаха до перона, влакът вече го нямаше.

- Слушай, старче, това е много странно. Какво ще правиш? Тази вечер ще има ли друг влак? Знаеш ли какво, ела при мен - ще пренощуваш и ще тръгнеш на сутринта. Можем да изпратим телеграма на жена ти, за да й кажем къде се намираш.

- Надявам се, че всичко ще бъде наред с Анджела?

- Господи, разбира се! Нищо не може да се случи в Англия. Освен това нищо не може да се направи. Дай ми адреса, ще ида да й пратя телеграма. Качвай се в колата и ме чакай.

На следващата сутрин Том се събуди с леко притъпени възприятия. Той се мяташе в леглото, гледайки със сънени очи непознатата обстановка в стаята. Тогава се сети. Е, да, той се ожени. Анджела тръгна с влака и той измина няколко мили по тъмно, за да види стар приятел, чието име не можеше да си спомни. Пристигнаха навреме за вечеря. Пиха бургундско, портвайн и ракия. Трябваше да признае, че пиха много. Спомниха си многобройни скандали в интерната, всякакви забавни шеги с учителя по химия, приключенията по тъмно, когато избягаха в Лондон. Как се казваше все пак? Твърде късно е да пита, така или иначе - трябва да отиде при Анджела. Том вярваше, че тя е пристигнала благополучно в къщата на леля Марта и е получила телеграмата му. Маловажно начало на медения месец - той и Анджела се познаваха превъзходно един друг… Това не е някакъв случаен романс.

Скоро при него дойде слуга.

- Недалеч оттук се събират ловци, сър. Капитанът пита дали и вие искате да отидете.

- Не, не! Трябва да тръгвам веднага след закуска.

- Капитанът каза, че може да ви осигури кон и ловни дрехи.

- Не, не! Напълно невъзможно.

Но когато слезе на закуска и видя стопанина да пълни джобовете на седлото с шери бренди, това засегна тайните му сърдечни струни.

- Разбира се, ние сме комична компания. Какъв ли няма там: свещеник, фермери - всякакви твари по двойки. Но обикновено ловуваме добре надолу край блатото. Жалко, че не можеш да дойдеш. Бих искал да опиташ новата ми кобила, много красиво животно… може би твърде грациозно за този край.

Е, защо не?.. Все пак двамата с Анджела се познават идеално… не е…

И два часа по-късно Том се озова да галопира лудо в силен вятър през най-лошия терен за лов на Британските острови - пиренът отстъпи място на блатиста почва с коловози, камъни, планински потоци, изоставени чакълени ями. Кучетата препускат по отсрещната долина, кобилата върви отлично, фермерите яздят малки рошави понита, съпругите на адвокатите са на коне, пенсионираните морски капитани са на дългокраки коне; наблизо има ветеринари и свещеници, а на душата му е леко и свободно.

Обаче два часа по-късно Том се озова в по-малко приятна обстановка - сам в пирена, заобиколен от всички страни от равна ивица пусто тресавище. Той слезе от коня, стегна подпругата на коня и препусна в галоп по склона след останалите, но кобилата си пъхна крака в заешка дупка, падна и едва не го премаза. После тя се изправи на крака и препусна към конюшнята си, оставяйки го да лежи на земята, едва жив. Сега той беше напълно сам в напълно непозната местност. Не знаеше името или адреса на собственика си. Представи си как върви от село на село и пита: „Случайно да познавате младежа, който ловува тази сутрин? Той беше в групата на Бъчър в Итън!” Освен това Том изведнъж си спомни, че е женен. Разбира се, той и Анджела се познават идеално… но всичко си има граница.

Същата вечер, в осем часа, един уморен мъж се вмъкна в осветеното с газ фоайе на хотел „Роял Джордж” в Чагфорд. Беше с мокри ботуши за езда и със скъсани и мръсни дрехи. След пет часа ходене през блатото огладня. Сервираха му канадско сирене, маргарин, консервирана сьомга и бутилка силен портер. След като се освежи добре, падна в голямо медно легло, което скърцаше при всяко движение и спа до десет и половина сутринта.

Третият ден от медения месец започна по-благоприятно. Слабото слънце едва грееше. Със схванати крайници и болки във всеки мускул, Том се облече в полуизсъхналия костюм за езда на непознатия си съученик и направи справка за пътя до далечното село, където беше къщата на леля му Марта и където Анджела трябваше да го чака с нетърпение. Изпрати й  телеграма: „Пристигам тази вечер. Ще обясня всичко. С любов”, а след това попита за влаковете. Оказа се, че единственият влак тръгва малко след обяд и Том с три прекачвания стигна до най-близката гара късно вечерта. Тук отново имаше забавяне. В селото беше невъзможно да се наеме кола. Имаше осем мили до къщата на леля му. Телефонът не работеше след седем часа. След цял ден пътуване с мокри дрехи, Том трепереше и кихаше, очевидно страдайки от силна настинка. Ходенето на осем мили в тъмното беше немислимо и той прекара нощта в хотела.

На сутринта на четвъртия ден Том не можеше да говори и беше почти глух. В това състояние беше откаран с кола до къщата, любезно предоставена за едноседмичен меден месец. Тук той посрещна новината, че Анджела си е тръгнала рано сутринта.

- Госпожа Уоч получи телеграма, сър, че сте претърпели злополука по време на лов. Тя беше много разстроена, защото беше поканила няколко приятели на вечеря.

- Но къде отиде?

- В телеграмата имаше адрес, сър. Същата като в първата ви телеграма… Не, сър, телеграмата не е запазена.

Това означава, че Анджела е отишла при стопанина, който живее близо до Ексетър; добре, тя можеше да се грижи за себе си доста добре. Том се почувства твърде болен, за да се безпокои и веднага си легна.

Петият ден премина в болезнен ступор. Том лежеше в леглото и апатично прелистваше страниците на онези книги, които леля му беше събрала през петдесет години здравословен живот сред природата. На шестия ден започна да го гризе съвестта. Може би трябва да се направи нещо с Анджела. Тук икономът предположи, че името на вътрешния джоб на ловното яке очевидно принадлежи на бившия, а за Анджела - на настоящия стопанин. Търсенето в местния справочник реши проблема. Том изпрати телеграма: „Добре ли си? Чакам те тук. Том” и получи отговор: „Доста добре. Приятелят ти е забележителен. Защо не се присъединиш към нас? Анджела.”

„Лежа в леглото със силна настинка. Том.”

„Много съжалявам, скъпи. Ще се видим в Лондон или да дойда при теб? Едва ли си струва. Анджела.”

„Ще се видим в Лондон. Том”.

Разбира се, той и Анджела се познаваха перфектно…

Два дни по-късно те се срещнаха в апартамента, който г-жа Уоч беше почистила за тях.

- Надявам се, че си донесла всичкия багаж?

- Да, скъпи. Колко е хубаво да си у дома!

- Утре трябва да ходя на работа.

- Да, а аз трябва да позвъня на стотина души. Не им благодарих за последните подаръци.

- Добре ли прекара времето си?

- Не е зле. Как е настинката ти?

- Вече съм по-добре. Какво ще правим вечерта?

- Обещах да посетя майка си. И се разбрахме да вечеряме с твоя приятел от Девъншър. Той дойде с мен да разпитва за кравешки тор. Трябва да го поканим в ресторанта, тъй като бяхме с него.

- Със сигурност. Извинявай, но няма да отида при майка ти.

- Да, трябва да й разказвам много - ще ти е скучно.

Същата вечер г-жа Тренч-Трубридж каза:

- Мисля, че Анджела изглеждаше страхотно днес. Меденият месец беше добър за нея. Много мъдро от страна на Том, че не я поведе на уморително пътуване до континента. Ясно е, че се е върнала много отпочинала. А меденият месец често може да бъде труден момент, особено след цялата суматоха около сватбата.

- Какво ще кажете за наемането на вила в Девъншър? - попита г-н Тренч-Трубридж.

- Не я наемат, дават им я. Очевидно недалеч от къщата, в която живее приятелят на Том, ерген. Анджела казва, че това ще бъде добро място за нея, когато иска да промени обстановката. Заради работата му те никога няма да могат да си починат пълноценно.

- Много разумно, наистина, много разумно - каза г-н Тренч-Трубридж, потънал в лека дрямка, както обикновено в девет часа вечерта.