Ивлин Уо

превод: Любомир Духлински

Тази история ми беше разказана в Париж една много ранна утрин от собственика на известен нощен клуб и аз съм склонен да й повярвам.

Няма да посочвам истинското име и фамилия на този човек, нито името на клуба, защото той не би одобрил такава реклама, затова ще му дам името Борис, а клуба ще нарека „Кремъл”.

„Кремъл” е добре познато заведение.

Палтото и шапката ви са взети от вас на вратата от истински казак с брутален вид; той носи ботуши с шпори, а частта от лицето му, която не е скрита от брада, е покрита с белези, като на немски студент отпреди войната.

Интериорът се състои от килими и плетени червени панели, имитиращи стени и покрив на шатра. Свири или много добър цигански оркестър, или много добра джаз група, когато хората искат да танцуват.

Сервитьори, подбрани по ръст и облечени във великолепно руско облекло, носят пламтящи мангали, върху които между парчета месо цвърти лук. Повечето от тях са бивши офицери от царската армия.

Борис, сравнително млад мъж, висок шест фута и пет и половина инча, облечен в руска копринена блуза, панталон и високи ботуши, ходи от маса на маса, за да се увери, че заведението му е в идеален ред.

От два сутринта до зори „Кремъл” винаги е пълен, а американските гости, гледайки замислено сметката, често казват, че Борис „прави добри пари от това”. То си е и така.

Модата в Монмартър се променя много бързо, но ако сегашната популярност на клуба продължи още един сезон, той ще има възможност да се пенсионира и да наеме вила на Ривиерата, за да живее там до края на дните си.

Една съботна вечер, или по-скоро неделя сутрин, Борис ме удостои с особена чест: седна на масата ми и изпи чаша вино. Тогава ми разказа своята история.

Баща му е генерал, а войната Борис среща във военната академия.

Твърде млад за служба, той остава в тила и вижда с очите си краха на империята.

След това настъпва период на смут, когато голямата война свършва и разпръснатите остатъци от царската армия, неохотно подкрепяни от бившите си съюзници, водят обречена борба срещу болшевиките.

Борис вече е навършил осемнадесет. Баща му е починал, майка му успява да емигрира в Америка.

Военната академия е затворена и Борис и няколко колеги кадети решават да се присъединят към армията на Колчак, която се бие срещу болшевиките в Сибир.

Това е странна армия: кавалеристи без коне, моряци, които са изоставили корабите си, офицери, чиито части са се разбунтували и преминали към болшевиките, тилови гарнизони и адютанти, ветерани от Руско-японската война и млади мъже като Борис, които никога не са помирисвали барут.

В допълнение към тях армията включва части от Антантата, изпратени от бързо сменящи се правителства и удобно забравени; британски инженерни части и френска артилерия, плюс офицери за връзка и военни аташета към Генералния щаб.

Сред последните е и френски кавалерийски офицер, няколко години по-възрастен от Борис. За повечето образовани руснаци преди войната френският се смяташе за втори роден език.

Борис и френското аташе стават близки приятели. Пушат заедно и си спомнят предвоенните Париж и Москва.

Седмиците минавали и в армията все повече растяло съзнанието, че кампанията на Колчак може да завърши само с катастрофа.

В крайна сметка офицерският съвет решава, че остава само едно - да пробие към източното крайбрежие и да се опита да отплава към Европа.

Сформиран бил отряд за прикритие на изтеглянето на главните сили, като в него е включен и Борис, заедно със своя приятел французин. По време на последвалите боеве малкият ариергард е напълно обкръжен.

Само Борис и неговият приятел успели да избягат от обкръжението, но и двамата се озовали в отчайваща ситуация: багажът им бил изчезнал, те били оставени сами в огромни пространства, контролирани от врагове и обитавани от диви азиатски племена.

Сам французинът нямало да оцелее, но униформата на руски офицер все още означавала нещо в отдалечените села. Борис дал на французина палтото си, за да скрие униформата на чужда армия и двамата тръгнали през снега, опитвайки се да стигнат до границата.

В резултат на това пристигнали на територия, контролирана от японците. Тук на всички руснаци гледали с подозрение и благодарение на усилията на французина успели безпрепятствено да стигнат до най-близкото френско консулство.

Борис се стремял да отиде в Америка, при майка си. Приятелят му, като военен, трябвало да се върне в Париж. И се разделили.

Сбогували се горещо, обещали си да се срещнат отново, когато животът повече или по-малко се подобри, но дълбоко в душата си всеки се съмнявал, че такава среща ще се състои.

Минали две години и в един пролетен ден бедно облечен руснак се озовал в Париж с триста франка в джоба си и всичките си вещи в чанта. Той бил много различен от веселия Борис, който напуснал военната академия, за да се присъедини към армията на Колчак. Оказало се, че Америка не прилича на страната на възможностите, които си представял.

Майка му продала бижутата и личните си вещи, които била донесла със себе си и отворила малка шивашка работилница. Борис не можал да си намери постоянна работа, поработвал тук-там за два-три месеца, а после се хванал матрос на кораб, който се отправил към Англия.

През следващите месеци работил като сервитьор, шофьор, танцьор, докер и щял да стигне до крайно изтощение, ако случайно не срещнал дългогодишния приятел на баща си, бивш първи секретар на посолството, а сега фризьор. Именно той посъветвал Борис да отиде в Париж, където вече е създадена голяма руска колония и му дал пари за пътуването.

Шанз-Елизе току-що била започнало да се облича в нова зеленина, дизайнерите показвали пролетни колекции, а Борис, в изтъркани дрипи, сам, се озовал в поредния непознат град.

Можел да разчита само на тридесет шилинга и затова, без да знае какво ще му се случи утре, Борис решил поне да хапне.

Англичанин на негово място би направил щателни изчисления, за да разтегне наличните пари възможно най-дълго и би започнал да търси работа, но той затова е англичанин.

И нещо прищракало в главата на Борис, докато гледал тези жалки пари, които държал в ръката си. Колкото и да е икономичен, толкова малко ще стигнат само за две седмици и после какво? Без работа и с празни джобове?

И така, каква е разликата между това да ги похарчите сега или след половин месец? Озовавал се в Париж, за който бил чел и слушал толкова много. Затова решил поне веднъж да хапне вкусно и след това да се остави на волята на случая.

Баща му често споменавал в разговори ресторант „Ларн”. Борис нямал представа къде се намира, затова взел такси.

Той влязъл в залата, седна на стол, тапициран с червен плюш, без да обръща внимание на сервитьорите, които го гледали подозрително и се огледал, опитвайки се да не привлича вниманието върху себе си.

„Ларн” изглеждал тихо и приветливо място в сравнение с големите ресторанти, покрай които бил минавал в Ню Йорк и Лондон, но един поглед към менюто бил достатъчен, за да разбере, че бедните хора едва ли се отбиват тук.

И Борис започнал да поръчва… Сервитьорът, който до този момент гледал почти с пренебрежение ексцентрично облечения младеж, разбрал, че съветите му за избор на ястия или вино няма да са необходими.

Ял пресен черен хайвер, пъдпъдъци, накиснати в портвайн и палачинки „Сюзет”; изпил бутилка марково бордо и чаша много отлежало шампанско; прегледал няколко кутии пури, преди да намери идеалната.

След като приключил с храненето, поискал сметката. Възлизала на двеста и шестдесет франка. Борис дал двайсет и шест франка като бакшиш на сервитьора и четири на гардеробиера, който му подал шапката и чантата. Таксито му струвало седем.

Половин минута по-късно стоял на бордюра с три франка в джоба, но не съжалявал: поне бил ял добре.

И докато стоял, обмисляйки как да живее по-нататък, ръката му била стисната от нечии пръсти. Борис се обърнал и видял модерно облечен французин, навярно току-що излязъл от същия ресторант. Познал своя приятел, военния аташе.

Вървели заедно по улицата, говорели, говорели и говорели. Французинът казал, че се е пенсионирал, когато мандатът му е изтекъл и сега има процъфтяваща автомобилна компания.

- И вие, виждам, сте добре. Много се радвам, че при вас всичко се е получило възможно най-добре.

- Няма как да е по-добре! В момента цялото ми състояние е три франка.

- Скъпи приятелю, хората, които имат само три франка, не ядат черен хайвер в „Ларн”.

И едва тогава забелязал опърпаните дрехи на Борис. Преди това го бил виждал изключително във военна униформа, която също била доста износена и в началото не обърнал внимание на външния вид на приятеля си. Сега той осъзнал, че успелите в живота млади не се обличат така.

- Скъпи приятелю, прости ми, че се засмях. Не разбрах веднага… Хайде днес да обядваме при мен и да поговорим какво можем да направим.

- Така станах собственик на „Кремъл”, - завърши Борис. - Ако не бях отишъл в „Ларн” онзи ден, почти сигурно никога нямаше да се срещнем.

Приятелят ми каза, че е готов да ми даде дял в неговата автомобилна компания, но аз бях сигурен, че на човек, който може да похарчи последните си триста франка за хайвер и шампанско, самият Бог е заповядал да стане ресторантьор. Така и решихме. Даде ми пари, обадих се на няколко стари приятели. И сега, както виждате, животът се подобри.

Последните гости платиха сметката и тръгнаха несигурно към изхода. Борис се изправи да се сбогува с тях. Дневната светлина нахлу в залата, когато отвориха завесите на излизане.

Изведнъж в тази нова светлина видях, че атмосферата е напълно фалшива и безвкусна. Сервитьорите забързаха към сервизния изход, за да се преоблекат. Борис разбра как се чувствам и каза на сбогуване:

- Знам, тук няма нищо руско. И фактът, че притежавате популярен нощен клуб, също е нищо, ако сте загубили родината си.