Габриел Гарсиа Маркес

превод: Любомир Духлински

Тя ме погледна внимателно, а аз все още не можех да разбера къде бях виждал това момиче преди. Влажният й, тревожен поглед блестеше в неравномерната светлина на керосиновата лампа и си спомних - всяка нощ сънувам тази стая и лампата, и всяка нощ срещам тук момичето с тревожните очи. Да, да, нея виждам всеки път, когато пресека нестабилната граница на сънищата, границата между реалността и съня. Намерих цигари и запалих една, облегнах се назад на стола и балансирах на задните му крака - тръпчивият, кисел дим се носеше на кръгове. Мълчахме. Аз - люлеейки се на стола, тя - топлеше тънките си бели пръсти върху стъклената капачка на лампата. Сенки трепереха по клепачите й. Струваше ми се, че трябва да кажа нещо и казах наум: „Очите на синьо куче” - и тя отговори тъжно: „Да. Сега никога няма да го забравим.” Тя излезе от светещия кръг на лампата и повтори: „Очите на синьо куче. Написах го навсякъде.”

Тя се обърна и отиде до тоалетката. Лицето й се появи в кръглата луна на огледалото - отражение на лице, неговият оптичен образ, двойник, готов да се разтвори в трепкащата светлина на лампата. Тъжни очи с цвят на изстинала пепел ме погледнаха тъжно и се наведоха, тя отвори пудра от седеф и докосна носа и челото си с пухчето. „Толкова се страхувам, - каза тя, - че някой друг ще сънува тази стая и ще обърка всичко тук.” Щракна с ключалката на пудрата, стана и се върна към лампата. „Не ти ли е студено?” - попита тя. „Понякога ми е…” - отговорих аз. Тя разтвори замръзналите си ръце над лампата и сянката на пръстите й падна върху лицето й. „Вероятно ще настина - оплака се тя. - Ти живееш в леден град.”

Пламъкът на керосина правеше кожата й медночервена и лъскава. „Кожата ти е бронзова - казах аз. - Понякога си мисля, че в реалния живот трябва да си бронзова статуетка в ъгъла на някой музей.” „Не - каза тя. - Но понякога си мисля, че самата аз съм метална - когато спя на лявата си страна и сърцето ми бие силно в гърдите.” - Винаги ми се е искало да чуя пулса ти. - Ако някога се срещнем в реалността, можеш да долепиш ухо до гърдите ми и да чуеш. - Ако някога се срещнем в реалността… Тя постави ръце върху стъкления глобус и каза: „Очите на синьо куче. Повтарям тези думи навсякъде.”

Очите на синьо куче. С тази фраза тя ме търсеше в реалния живот, тези думи бяха парола, по която трябваше да се разпознаваме в реалността. Тя ходеше по улиците и повтаряше сякаш случайно: „Очите на синьо куче.” А в ресторантите, след като направи поръчка, прошепваше на младите сервитьори: „Очите на синьо куче.” А върху замъглените стъкла, по прозорците на хотелите и гарите пишеше с пръст: „Очите на синьо куче.” Хората наоколо само свиваха рамене в недоумение, а сервитьорите се покланяха с учтиво безразличие. Веднъж в една аптека й се стори, че усеща позната миризма от сънищата си и каза на фармацевта: „Има един млад мъж, когото виждам в сънищата си. Той винаги повтаря: „Очите на синьо куче”. Може би го познавате?” Фармацевтът се засмя враждебно в отговор и отиде до другия край на щанда. Тя погледна новия плочков под на аптеката, а познатата миризма продължи да я измъчва. Неспособна да я понесе повече, тя падна на колене и написа върху белите плочки с червило: „Очите на синьо куче”. Фармацевтът се втурна към нея: „Сеньорита, съсипахте ми пода. Вземете парцал и го избършете веднага!” И цяла вечер тя пълзеше на колене, триеше буквите и повтаряше през сълзи: „Очите на синьо куче. Очите на синьо куче.” А на вратата зяпачите, които се бяха събрали да гледат лудата жена, се разкикотиха.

Тя замълча, а аз все още седях, люлеейки се на стола си. „Всяка сутрин, - казах аз, - се опитвам да си спомня фразата, с която би трябвало да те намеря. Насън мисля, че съм я запомнил добре, но когато се събудя, не мога да си спомня нито дума.” - „Но ти самият ги измисли!” - „Да. Те дойдоха при мен, защото очите ти са пепеляво бели. Но през деня дори не мога да си спомня лицето ти.” Тя стисна пръсти отчаяно: „О, само да знаехме поне името на моя град!”

Горчиви бръчки се образуваха в ъгълчетата на устните й. „Искам да те докосна”, казах аз. Тя вдигна очи и езиците на пламъка танцуваха в зениците й. „Никога не си казвал това”, отбеляза тя. „А сега го казвам.” Тя сведе очи и поиска цигара. „Защо, - повтори тя, - не мога да си спомня името на моя град?” „И аз - нашите скъпи думи”, казах аз. Тя се усмихна тъжно: „Тази стая ми се присънва така, както и на теб.” Станах и отидох до лампата, а тя отстъпи назад уплашено, боейки се, че случайно ще прекрача невидимата линия, която ни разделяше. Взе протегнатата цигара и се наведе към пламъка на лампата. „Но в някой град по света всички стени са покрити с думите „очи на синьо куче” - казах аз. - Ако си спомня тези думи, сутринта ще тръгна да те търся по целия свят.” Лицето й се озари от червеникавия блясък на цигарата, тя дръпна дълбоко и, въртейки цигарата в тънките си пръсти, каза: „Слава Богу. Мисля, че започвам да се стоплям” - и проговори напевна, сякаш повтаряше след пишещото перо: „Аз… започвам… - тя движеше пръстите си, сякаш навиваше невидим лист хартия, докато аз четях думите, написани на него, - да се стоплям…” Листът хартия свърши и падна на пода - смачкан, мъничък, превърнат в пепелен прах. „Това е добре - казах аз. - Винаги се страхувам, когато ти е студено.”

И така, срещаме се с нея вече от няколко години. Понякога, в момента, в който се озовем в лабиринта от сънища, някой там изпуска лъжица на пода и ние се събуждаме. Малко по малко се примирихме с тъжната истина - нашето приятелство зависи от много прозаични неща. Някоя лъжица на разсъмване може да сложи край на кратката ни среща.

Тя стои зад лампата и ме гледа. Гледа по същия начин, както в първата нощ, когато се озовах в странна стая с лампа и огледало насред сън и видях пред себе си момиче с пепеляви очи. Попитах: „Коя си ти?” А тя каза: „Не помня…” - „Но мисля, че сме се срещали преди?” - „Може би. Може да сте ми се присънили в същата тази стая.” - „Точно така! - казах аз. -  Видях те насън.” - „Колко смешно - усмихна се тя. - Значи, ти и аз се срещаме насън?”

Тя дръпна, гледайки съсредоточено пламъка на цигарата. И отново ми се стори, че е направен от мед, но не студен и твърд, а топъл и гъвкав. „Искам да те докосна” - повторих аз. „Ще съсипеш всичко - страхуваше се тя. - Докосването ще ни събуди и няма да се срещнем отново.” „Едва ли - казах аз. - Просто трябва да положиш глава на възглавницата и ще се видим отново.” Протегнах ръка, но тя не помръдна. „Ще съсипеш всичко… - прошепна тя. - Ако пресечем границата и отидем зад лампата, ще се събудим изоставени в различни части на света.” „И все пак” - настоях аз. Но тя само сведе мигли: „Тези срещи са последният ни шанс. Няма да помниш нищо сутринта.” И аз отстъпих. А тя сложи ръце на лампата и се оплака: „Никога не мога да заспя след срещите ни. Събуждам се посред нощ и не мога да затворя очи отново - възглавницата пари лицето ми и аз все повтарям: „Очите на синьо куче. Очите на синьо куче.” „Почти се зазорява - отбелязах аз. - Последният път, когато се събудих, беше два часа и оттогава мина много време.” Отидох до вратата и хванах дръжката. „Внимавай - предупреди тя. - Зад тази врата има тежки сънища.” „Откъде знаеш?” „Излязох там съвсем наскоро и ми беше трудно да се върна. И когато се събудих, забелязах, че лежа на сърцето си.” Но аз все пак открехнах вратата. Крилото се плъзна и лек бриз донесе отвън миризмата на плодородна земя и обработени ниви. Обърнах глава към нея и казах: „Тук няма коридор. Усещам миризмата на полето.” - „Там, зад вратата, - каза тя, - спи жена, която сънува поле. Тя винаги мечтаеше да живее на село, но никога не излизаше от града.” Навън се разсъмваше и хората навсякъде вече започваха да се събуждат. „Сигурно ме очакват за закуска” - казах аз.

Вятърът от полето отслабна и после стихна. Вместо това чух равномерното дишане на спящ човек, който току-що се беше обърнал в леглото. Бризът утихна и с него утихнаха и миризмите.

„Утре със сигурност ще се познаем - казах аз. - Ще потърся жената, която пише по стените: „Очите на синьо куче”. Тя се усмихна тъжно и сложи ръце върху охлаждащия се абажур: „Не помниш нищо през деня.” Тъжният й силует вече започваше да се топи в предутринната светлина. „Ти си удивителен човек - каза тя. - Никога не помниш сънищата си.”