Габриел Гарсия Маркес

превод: Любомир Духлински

Клетката беше готова и Балтазар, както обикновено правеше с клетките, я окачи под стряхата на покрива. И преди да е приключил със закуската, всички наоколо говореха, че това е най-красивата клетка на света. Толкова много хора бързаха да я видят, че пред къщата се беше събрала тълпа и Балтазар трябваше да свали клетката и да я отнесе обратно в работилницата.

- Обръсни се, - каза Урсула, - иначе ще приличаш на капуцин.

- Бръсненето веднага след закуска е лошо - възрази й Балтазар.

Той имаше двуседмична брада, къса коса, твърда и стърчаща като грива на муле и лице на уплашено дете. Изражението на това лице обаче беше измамно. Балтазар беше навършил тридесет години през февруари, беше в незаконно и бездетно съжителство с Урсула от четири години и животът му даваше много причини да бъде предпазлив, но нито една - да се чувства уплашен. Никога не му беше хрумвало, че клетката, която току-що беше завършил, може да се стори на някого най-красивата на света. За него, който правеше клетки от детството си, тази последна работа беше само малко по-трудна от първата.

- Тогава си почивай - каза жената. - Не можеш да излизаш на публично място с такава брада.

Той послушно легна в хамака, но от време на време трябваше да става и да показва клетката на съседите си. Урсула отначало не й обърна никакво внимание. Тя беше недоволна, че той напълно е спрял дърводелството и е прекарал две седмици в работа само върху клетката, спеше лошо, потрепваше, говореше насън и никога не се сещаше да се обръсне. Но когато видя клетката, недоволството й отмина. Докато Балтазар спеше, Урсула изглади ризата и панталоните му, окачи ги на стол до хамака и отнесе клетката до масата в стаята. Там започна мълчаливо да я разглежда.

- Колко ще получиш за нея? - попита тя, когато той се събуди след сиестата.

- Не знам - каза Балтазар. - Ще поискам тридесет песос, може би ще ми дадат двадесет.

- Поискай петдесет - каза Урсула. - Не си спал от две седмици. А е голяма. Знаеш ли, това е най-голямата клетка, която съм виждала.

Балтазар започна да се бръсне.

- Мислиш, че ще дадат петдесет?

- За дон Хосе Монтиел тези пари не са нищо, а клетката струва повече - каза Урсула. - Трябва да поискаш шестдесет.

Къщата плуваше в задушаващо гореща полусянка, а цвъртенето на цикадите правеше жегата да изглежда още по-непоносима. След като приключи с обличането, Балтазар отвори вратата към вътрешния двор, за да си поеме малко въздух и тогава децата влязоха в стаята.

Новината вече се беше разпространила. Д-р Октавио Хиралдо, доволен от живота, но изтощен от професията си, мислеше за новата клетка на Балтазар, докато закусваше с хронично болната си съпруга. На вътрешната тераса, където изнасяха масата в горещите дни, имаше много саксии с цветя и две клетки с канарчета. Съпругата на лекаря обичаше птиците си, обичаше ги толкова много, че котките, същества, способни да ги ядат, събуждаха у нея пареща омраза. Доктор Хиралдо мислеше за жена си, когато следобед, връщайки се от болен, отиде да види Балтазар и каква е тази клетка.

Къщата на Балтазар беше пълна с хора. На масата имаше огромен телен купол на три етажа. С проходи, подобни на играчки, със секции за хранене и спане и с трапец на специално определено място за почивка на птиците, клетката му изглеждаше като модел на гигантска фабрика за лед. Без да докосва клетката, лекарят я разгледа внимателно и си помисли, че тя наистина надминава дори това, което беше чувал за нея и е несравнимо по-красива от всичко, за което беше мечтал за жена си.

- Истински подвиг на въображението - каза той.

Неговият мил, почти майчински поглед намери Балтазар и лекарят добави:

- От теб би излязъл чудесен архитект.

Балтазар се изчерви силно.

- Благодаря - каза той.

- Вярно е - отвърна лекарят. Имаше грациозни ръце, беше пълничък и гладък, като жена, някога красива, а гласът му звучеше като глас на свещеник, говорещ латински. - Дори не е нужно да слагате птици в нея - каза той, обръщайки клетката пред очите на любопитните, сякаш предлагаше да я купи. - Закачете я между дърветата и тя ще пее сама.

Той върна клетката на мястото и, помисли за момент, гледайки я, и каза:

- Добре, ще я взема.

- Вече е продадена - отговори Урсула.

- На сина на дон Хосе Монтиел - обясни Балтазар. - Той я поръча.

Целият вид на лекаря изразяваше уважение.

- Даде ли ви мостра?

- Не, той просто каза, че му е нужна голяма клетка, като тази, за да живеят две авлиги.

Докторът отново погледна клетката.

- Не е подходяща за авлиги.

- Подходяща е, докторе - каза Балтазар. Децата го обградиха. - Всички размери са прецизно изчислени - продължи той, сочейки различните части на клетката. Удари купола с кокалчетата на пръстите си и клетката започна тържествено да пее. - Няма да намерите по-здрава тел от тази и всяка сглобка е запоена отвътре и отвън.

- Добра е дори за маймуна - намеси се едно от децата.

- Вярно - съгласи се Балтазар.

Докторът обърна глава към него.

- Добре, но не ви е дал мостра, нали? И не я е описал конкретно? Просто: „Голяма клетка за авлига.” Нали?

- Правилно - потвърди Балтазар.

- Значи, няма какво да се размисля - каза лекарят. - Голяма клетка за авлига е едно, а вашата клетка е съвсем друго. Кой може да докаже, че това е клетката, която ти е поръчана?

- Това е тя - каза Балтазар объркано. - Затова я направих.

Лекарят се намръщи от раздразнение.

- Можеш да направиш друга - каза Урсула, гледайки внимателно Балтазар и след това се обърна към лекаря. - Не бързате, нали?

- Обещах на жена си да я донеса днес.

- Ще ми простите, докторе, - каза Балтазар, - но не можете да се продава нещо, което вече е продадено.

Лекарят сви рамене. Избърсвайки потния си врат с кърпичка, той мълчаливо се взираше в клетката. Без да откъсва поглед, той гледаше в някаква точка, невидима за другите, сякаш гледаше кораб, изчезващ в далечината.

- Колко ви дадоха за нея?

Балтазар, без да отговаря, потърси Урсула.

- Шестдесет песос - каза тя.

Докторът продължи да гледа клетката.

- Много добра - въздъхна той. - Удивително добра.

Докторът се придвижи към вратата, усмихвайки се, енергично се вееше с кърпичката и споменът за този епизод веднага започна да избледнява завинаги от съзнанието му.

- Монтиел е много богат - каза той, излизайки от стаята.

В действителност Хосе Монтиел не беше толкова богат, колкото изглеждаше, но беше готов на всичко, за да стане такъв. Само на няколко пресечки разстояние, в къща, препълнена с вещи, където никога дори не се усещаше миризма на нещо, което не може да се продаде, той слушаше с пълно безразличие историите за новата клетка на Балтазар. Жена му, измъчвана от обсесивни мисли за смъртта, затвори всички прозорци и врати след вечеря и лежеше неподвижно в полумрака с отворени очи в продължение на два часа, докато самият Хосе Монтиел дремеше дълбоко. Събуди го шумът от гласове. Тогава той отвори вратата и видя тълпа пред къщата, а в тълпата - Балтазар с клетка, прясно обръснат, целият в бяло, а изражението му беше почтително наивно - същото, което имат бедните, когато идват в домовете на богатите.

- Да, това е просто някакво чудо, - възкликна с радостно удивление съпругата на Монтиел, въвеждайки Балтазар в къщата. - Никога не съм виждала нещо подобно през живота си!

И възмутена от безцеремонността на тълпата, която се изсипваше след Балтазар през вратата на вътрешния двор, тя добави:

- Не, по-добре я внесете вътре, иначе ще превърнат къщата ни в дявол знае какво.

Балтазар беше ходил в тази къща и преди - няколко пъти, познавайки уменията и любовта му към работата, беше канен тук да върши дребни дърводелски работи. Въпреки това се чувстваше неспокоен сред богатите. Често мислеше за тях, за техните грозни и свадливи съпруги, за ужасните болести и нечуваните операции и винаги ги съжаляваше. Когато влизаше в къщите им, краката му не го слушаха добре и всяка стъпка му струваше усилие.

- Пепе в къщи ли е? - попита Балтазар, поставяйки клетката на масата.

- Още е на училище - отговори жената на Монтиел. - Трябва да е тук скоро. И добави:

- Монтиел се мие.

В действителност Хосе Монтиел не беше имал време да се измие и сега набързо се бършеше с камфоров спирт, приготвяйки се да излезе и да види какво става. Той беше толкова предпазлив човек, че спеше, без да включва електрическия вентилатор - това щеше да му попречи да следи цялото шумолене в къщата насън.

- Аделаида! - извика той. - Какво има?

- Ела и виж какво прекрасно нещо! - отговори жена му.

Хосе Монтиел, тлъст, с окосмени гърди и кърпа, преметната около врата му, се надвеси от прозореца на спалнята.

- Какво има?

- Клетка за Пепе - отговори Балтазар.

Жената го погледна объркано.

- За кого? - въздъхна Монтиел.

- За Пепе - повтори Балтазар. - Пепе ми я поръча.

Нищо не се случи, но Балтазар се зачуди, когато пред него се отвори вратата на банята. Хосе Монтиел излезе от спалнята по бельо.

- Пепе! - извика той.

- Още не е пристигнал - каза жена му тихо, без да помръдва от мястото си.

Пепе се появи на вратата. Беше дванадесетгодишно момче със същите извити мигли като майка му и същото изражение на тихо страдание на лицето.

- Ела тук - извика го Хосе Монтиел. - Ти ли поръча това?

Момчето наведе глава. Хващайки Пепе за косата, Монтиел го принуди да го погледне в очите.

- Отговори!

Той мълчаливо захапа устни.

- Монтиел… - прошепна жена му.

Хосе Монтиел отпусна ръката си и се обърна рязко към Балтазар.

- Жалко, че се получи така, Балтазар - каза той. - Преди да се захванеш за работа, трябваше да поговориш с мен. Само ти би могъл да се сетиш да сключиш споразумение с дете.

Лицето му възвръщаше изражението на спокойствие, което беше загубило. Без дори да погледне клетката, той я вдигна от масата и я подаде на Балтазар.

- Вземи я веднага и я продай на някого, ако можеш. И моля те, не спори с мен.

И потупвайки Балтазар по гърба, обясни:

- Лекарят ми забрани да се тревожа.

Момчето стоеше като вкаменено. Балтазар, държейки клетката в ръка, го погледна объркано и то, издавайки дрезгаво ръмжене от гърлото си, като кучешко, се хвърли на пода и започна да крещи.

Хосе Монтиел наблюдаваше безразлично как майка му го успокоява.

- Не го вдигай - каза той. - Нека си разбие главата в пода. И след това добавете малко сол и лимон, за да е по-забавно да полудее.

Момчето изкрещя без сълзи; майка му го държеше за ръцете.

- Остави го на мира - каза отново Монтиел.

Балтазар погледна момчето, както би погледнал заразно животно в агония. Беше почти четири. В този час в къщата му Урсула, режейки лук, пееше стара, стара песен.

- Пепе - каза Балтазар.

Той пристъпи към момчето и усмихвайки се, му подаде клетката. Момчето скочи на крака в миг, сграбчи я, тя беше почти толкова висока, колкото него, с две ръце и, без да знае какво да каже, се взря през металната мрежа в Балтазар. През цялото това време не беше проронил нито една сълза.

- Балтазар - намеси се меко Хосе Монтиел, - казах ти: вземи клетката си веднага.

- Дай ми я - каза жената на сина си.

- Задръж я за себе си - каза Балтазар.

И след това, обръщайки се към Хосе Монтиел, добави:

- В края на краищата, затова я направих.

Хосе Монтиел го последва чак до хола.

- Не бъди глупак, Балтазар - настоя той, опитвайки се да го спре. - Вземи си вещите обратно и не прави повече глупости. Няма да ти платя и стотинка така или иначе.

- Няма значение - каза Балтазар. - Направих я за Пепе като подарък. Никога не съм очаквал да получа нещо за тях.

Докато Балтазар си проправяше път през тълпата от любопитни хора, които блъскаха вратата, Хосе Монтиел, застанал по средата на хола, му крещеше. Беше блед, а очите му се зачервяваха.

- Глупак! - извика той. - Вземи си нещата обратно веднага! Нямам нужда някой друг да ми командва в къщата, проклет да си!

В билярдната зала Балтазар беше посрещнат с ентусиазирани викове. Досега си мислеше, че просто е направил по-добра клетка от предишните си клетки и трябва да я даде на сина на Хосе Монтиел, за да не плаче и че няма нищо особено във всичко това. Но сега осъзна, че по някаква причина много хора се интересуват от съдбата на клетката и се разстрои.

- Значи са ти дали петдесет песос за нея?

- Шестдесет - отговори Балтазар.

- Струва си да се направи знак в небето - каза някой. - Ти си първият, който успя да изстиска толкова много пари от дон Хосе Монтиел. Това трябва да се отпразнува.

Донесоха му халба бира и той отговори, като поръча по една за всички присъстващи. Тъй като за първи път в живота си пиеше, до вечерта вече беше напълно пиян и започна да говори за фантастичния си план: хиляда клетки по шестдесет песос всяка, а след това милион клетки, така че стигна до шестдесет милиона песос.

- Трябва да направим още от тях, за да можем да ги продаваме на богатите, докато са още живи - каза той, вече неспособен да разбере нищо. - Всички са болни и скоро ще умрат. Какъв горчив живот имат, ако дори не могат да се тревожат!

В продължение на два часа без прекъсване джубоксът пускаше плочи за негова сметка. Всички пиеха за здравето на Балтазар, за неговото щастие и късмет и за смъртта на богатите, но до вечеря той беше останал сам.

Урсула го чака до осем часа с блуса и пържено месо, поръсено с лучени кръгчета. Някой й каза, че Балтазар е в билярдната зала, че е луд от успеха и черпи всички с бира, но тя не му повярва, защото Балтазар никога не беше пил питие през живота си. Когато си легна, вече беше почти полунощ, а Балтазар все още седеше в ярко осветеното заведение, с маси с по четири стола около всяка и открит дансинг, където сега се разхождаха водните бикове. Лицето му беше оцапано с червило и въпреки че не можеше да стане, си мислеше колко хубаво би било да спи в едно легло с две жени едновременно. Нямаше пари да плати на стопанина, затова остави часовника си като залог, обещавайки да плати цялата сума на следващия ден. По-късно, легнал по средата на улицата, той усети как му събуват обувките, но не искаше да се раздели с най-красивата мечта в живота си заради тях. Жените, бързащи за сутрешната литургия, се страхуваха да го погледнат: мислеха, че е мъртъв.