ИЗКУСТВЕНИТЕ РОЗИ
превод: Любомир Духлински
В предутринния здрач Мина опипа роклята без ръкави, която беше окачила до леглото си онази вечер, облече я и се разрови в куфара си, търсейки фалшивите ръкави. Не ги намери, затова започна да ги търси по пироните, забити в стените и вратите, опитвайки се да не събуди сляпата баба, която спеше в същата стая. Но когато очите на Мина свикнаха с тъмнината, тя откри, че бабата не е на леглото и отиде в кухнята, за да я попита за ръкавите.
- Във ваната са - отговори сляпата. - Изпрах ги снощи.
Ръкавите висяха на тел, закрепени с две дървени щипки за дрехи. Все още бяха мокри. Мина ги свали, върна се с тях в кухнята и ги разпростря на ръба на печката. До нея сляпата жена бъркаше кафе в кана, втренчена с мъртви зеници в тухления перваз по стената на коридора, който водеше към вътрешния двор: на перваза стояха ред саксии с лечебни билки.
- Не пипай повече нещата ми - каза Мина. - Сега не можем да разчитаме на слънцето.
- Съвсем забравих, все пак днес е Разпети петък.
След като подуши въздуха и се увери, че кафето е готово, сляпата свали каната от огъня.
- Сложи малко хартия под ръкавите си, камъните са мръсни - посъветва тя.
Мина потърка камъните с пръст. Наистина бяха мръсни, но саждите, които ги покриваха, се бяха втвърдили и щяха да оцветят ръкавите само ако камъните се търкат с тях.
- Ако се изцапат, вината ще е твоя - каза Мина.
Сляпата жена вече си беше наляла чаша кафе.
- Ядосана си - отговори тя, влачейки стол в коридора. - Светотатство е да се причестяваш, когато си ядосана.
Тя седна с кафето си близо до розите на вътрешния двор. Когато камбаната би за трети път за литургия, Мина свали ръкавите си от печката. Все още бяха влажни, но все пак ги облече. В рокля с голи ръце, Падре Анхел би отказал да й даде причастие. Тя не се изми, само избърса остатъците от вчерашния руж от лицето си с мокра кърпа, след което влезе в стаята, за да вземе мантията и молитвеника си и излезе на улицата. Четвърт час по-късно се върна.
- Ще стигнеш до църквата, когато приключат с четенето на евангелието - каза сляпата жена; тя все още седеше близо до розите на вътрешния двор.
- Не мога да отида там - каза Мина, отправяйки се към тоалетната. - Ръкавите ми са влажни, а роклята ми е неизгладена.
Тя се чувстваше сякаш всевиждащо око я наблюдава.
- Разпети петък е и ти няма да ходиш на литургия.
Връщайки се от тоалетната, Мина си наля кафе и седна до сляпата, облегната на варосаната рамка на вратата. Но не можеше да пие.
- Твоя е вината - прошепна тя с тъпа горчивина, чувствайки, че сълзите я задушават.
- Ти плачеш! - възкликна сляпата.
Тя остави лейката, която държеше в ръка, до саксиите с майорана и излезе на верандата, повтаряйки:
- Ти плачеш! Ти плачеш!
Мина остави чашата на пода, след което някак си успя да се овладее.
- Плача от гняв.
И минавайки покрай възрастната жена, добави:
- Ще трябва да се изповядаш, защото заради теб не се причестих на Разпети петък.
Сляпата жена чакаше неподвижно Мина да затвори вратата на спалнята след себе си; след това отиде до края на коридора, наведе се, протегна пръсти, напипа и най-накрая намери недопитата чаша на Мина. Изливайки кафето в кошчето за боклук, тя каза:
- Бог ми е свидетел, съвестта ми е чиста.
Майката на Мина излезе от спалнята.
- С кого говориш? - попита тя.
- С никого - отговори сляпата жена. - Вече ти казах, че си губя ума.
След като се заключи в стаята, Мина разкопча корсажа си и извади от скрина три малки ключа, надянати на карфица. С единия от тях отвори долното чекмедже на скрина и като извади оттам малък дървен сандък, го отвори с другия ключ. Вътре лежеше пакет писма на цветна хартия, закрепени с ластик. Тя ги пъхна в корсажа си, върна сандъка на мястото му и отново го заключи. След това отиде до тоалетната и хвърли писмата в ямата.
- Щеше да ходиш на литургия - каза ? майка ?.
- Тя не можа да отиде - намеси се сляпата. - Забравих, че днес е Разпети петък, а снощи й изпрах ръкавите.
- Още не са изсъхнали - промърмори Мина.
- Трябваше много да работи тези дни - продължи сляпата жена.
- Трябва да доставя сто и петдесет дузини рози за Великден - каза Мина.
Въпреки че беше рано, слънцето вече започваше да пече. Към седем сутринта голямата стая вече беше превърната в работилница за изработване на изкуствени рози: появиха се кошница с венчелистчета и тел, голяма кутия с гофрирана хартия, два чифта ножици, чиле конец и бутилка лепило. Почти веднага Тринидад пристигна с картонена кутия под мишница; искаше да знае защо Мина не е ходила на литургия.
- Нямах ръкави - отговори Мина.
- Ами че на теб всеки би ти ги дал назаем - каза Тринидад.
Тя придърпа стол и седна близо до кошницата с венчелистчета.
- Беше твърде късно, когато го разбрах - каза Мина.
Тя направи роза, след което отиде до кошницата, за да усуче венчелистчетата с ножица. Тринидад сложи картонената кутия на пода и също започна да работи.
Мина погледна кутията.
- Купи ли обувки?
- В нея има мъртви мишки - отговори Тринидад.
Тринидад нави венчелистчетата по-добре, а Мина започна да увива парчетата тел в зелена хартия - да прави стъбла. Работеха мълчаливо, без да обръщат внимание на слънцето, което огряваше към стаята, по стените в която висяха идилични картини и семейни снимки. Когато приключи с изработката на стъблата, Мина обърна лице към Тринидад, която изглеждаше някак си нематериална. Движенията на Тринидад, която едва движеше върховете на пръстите си, бяха изненадващо прецизни; тя седеше със стиснати крака, а Мина погледна мъжките си обувки. Без да вдига глава, Тринидад усети погледа й, премести краката си под стола и спря да работи.
- Какво има? — попита тя.
Мина се наведе много близо до нея.
- Той си тръгна.
Ножицата падна от ръцете на Тринидад в скута й.
- Не може да бъде!
- Да, той си тръгна — повтори Мина.
Тринидад я гледаше, без да мига. Вертикална бръчка пробяга между сбръчканите й вежди.
- И сега какво?
Когато Мина отговори, гласът й беше равен и твърд:
- Сега? Нищо.
- Не може да бъде!
Тринидад започна да се сбогува с нея около десет. Освободена от бремето на тайните си, Мина й напомни, че трябва да хвърли мъртвите мишки в тоалетната. Сляпата жена подрязваше розовия храст.
- Няма да познаеш какво имам в тази кутия - каза Мина, подминавайки я.
Тя разтърси кутията. Сляпата жена слушаше.
- Разтърси я отново.
Мина я разтърси втори път, но дори и след третия път, когато сляпата жена слушаше, дърпайки ухото си с показалец, тя все още не можеше да разбере какво има в кутията.
- Това са мишки, които са били хванати в капани в църквата през нощта - каза Мина.
На връщане тя подмина сляпата жена мълчаливо. Сляпата жена обаче я последва. Когато старицата влезе в голямата стая, Мина седеше до затворения прозорец и довършваше роза.
- Мина - каза сляпата жена, - ако искаш да бъдеш щастлива, никога не доверявай тайните си на непознати.
Мина я погледна, сляпата жена седна отсреща и искаше също да започне да работи, но Мина не й позволи.
- Нервна си - каза сляпата жена.
- Твоя е вината.
- Защо не отиде на литургия?
- Знаеш защо.
- Ако наистина беше заради ръкавите, нямаше да излезеш от къщата - каза сляпата жена. - Отиде, защото някой те чакаше и ти направи нещо неприятно.
Мина, сякаш изтупваше прах от невидимо стъкло, прокара ръце пред очите на сляпата жена.
- Ти си ясновидка - каза тя.
- Ходи до тоалетната два пъти тази сутрин - каза сляпата жена. - Но никога не излизаш повече от веднъж сутрин.
Мина продължи да работи.
- Можеш ли да ми покажеш какво имаш в долното чекмедже на гардероба? - попита сляпата.
Мина бавно пъхна розата в рамката на прозореца, извади трите ключа от корсажа си, сложи ги в ръката на сляпата жена и стисна пръстите й в юмрук.
- Виж със собствените си очи - каза тя.
Сляпата жена опипа ключовете с върха на пръстите си.
- Очите ми не могат да видят какво се крие на дъното на септичната яма.
Мина вдигна глава. Сега й се стори, че сляпата жена знае, че я гледа.
- Ами качи се там, щом толкова се интересуваш от моите неща.
Тя обаче не успя да обиди сляпата жена.
- Всеки ден пишеш в леглото до зори - каза бабата.
- Но сама изключваш лампата.
- И веднага включваш фенерчето си. И тогава, слушайки дишането ти, мога дори да разбера за какво пишеш.
Мина се постара да не се разгневи.
- Добре - каза тя, без да вдига глава, - да кажем, че е истина; какво лошо има в това?
- Нищо - отговори сляпата жена. - Само че заради това не си се причестила на Разпети петък.
Мина събра конците, ножиците и недовършените цветя на една купчина, сложи всичко в кошницата и се обърна към сляпата жена.
- Значи искаш да ти кажа защо отидох до тоалетната? - попита тя.
Настъпи напрегната тишина и накрая Мина каза:
- Да се изходя.
Сляпата жена хвърли ключовете в кошницата си.
- Може би е истина - промърмори тя, отправяйки се към кухнята. - Да, бих могла да повярвам, ако някога те бях чувала да казваш нещо вулгарно.
Майката на Мина вървеше към възрастната жена от другия край на коридора с голям наръч клонки, покрити с тръни.
- Какво се случи? - попита тя.
- Просто си загубих ума - отговори сляпата жена. - Но изглежда, че докато не започна да хвърлям камъни, така или иначе няма да ме изпратите в старчески дом.
