Габриел Гарсия Маркес

превод: Любомир Духлински

Вратата се отвори със скърцане. В този час ресторантът на Хосе беше празен. Удряше шест, а Хосе знаеше, че редовните клиенти не започват да пристигат преди шест и половина. Всеки клиент на ресторанта неизменно беше верен на себе си; и тогава, при последния, шести удар, влезе жена и, както винаги, безшумно се приближи до високия въртящ се стол. Тя държеше незапалена цигара в устата си.

- Здравей, кралице - каза Хосе, наблюдавайки я как седна.

Той се насочи към другия край на тезгяха, бършейки стъклената му повърхност със сух парцал, докато вървеше. Дори при вида на тази жена, с която беше приятел, той - червенокос, червенобуз дебел мъж - винаги играеше ролята на старателен домакин.

- Какво искаш днес? - попита Хосе.

- Преди всичко, искам да бъдеш истински кабальеро.

Тя седеше на последния стол на редицата, облегнала се с лакти на плота и гризеше края на цигарата. Когато проговори, леко изпъна устни, за да може Хосе да забележи цигарата.

- Не забелязах - промърмори той.

- Ти изобщо нищо не забелязваш - каза жената.

Хосе остави парцала, пристъпи към тъмните шкафове, които миришеха на смола и старо дърво и извади кибрит. Тя се наведе, за да запали цигара от пламъка, скрит в грубите му, космати ръце. Видя гъстата й коса, щедро намазана с евтин, мазен лосион. Видя леко увисналите й гърди в деколтето на роклята, когато жената се изправи със запалена цигара.

- Изглеждаш красива днес, кралице - каза Хосе.

- Спри да се правиш на глупав - каза жената. - Няма да ти платя с това, не се надявай прекалено.

- Имам предвид нещо съвсем различно, кралице - каза Хосе. - Сигурно си яла нещо лошо на обяд.

Жената дръпна силно от цигарата си, скръсти ръце, все още облегната на тезгяха и загледа улицата през широкия прозорец на ресторанта. По лицето й се четеше меланхолия. Позната и горчива меланхолия.

- Ще ти направя страхотен бифтек.

- Още нямам с какво да ти платя.

- Не си ми плащала от три месеца, но все още ти готвя най-вкусната храна - каза Хосе.

- Днес е различно - каза мрачно жената, без да откъсва поглед от улицата.

- Всеки ден е едно и също - каза Хосе. - Всеки ден часовникът бие шест, влизаш, казваш, че си гладна като вълк, затова ти готвя нещо вкусно. Само дето днес не казваш, че си гладен като вълк и че сякаш всичко е различно.

- Така е - каза жената. Тя погледна Хосе, който търсеше нещо в хладилника и почти веднага насочи поглед към часовника над шкафа. Беше три минути след шест. - Днес всичко е различно. - Тя издуха дим и каза развълнувано и рязко: - Днес не дойдох в шест, затова всичко е различно, Хосе.

Той погледна часовника.

- Нека ми отрежат ръката, ако този часовник изостава дори с минута - каза той.

- Не е това, Хосе. Става въпрос за това, че не дойдох в шест - каза жената. - Дойдох в шест без петнайсет.

- Удари шест, кралице моя, ти влезе, когато удари шест - каза Хосе.

- Тук съм от четвърт час - каза жената.

Хосе се приближи до нея. Той приближи огромното си лилаво лице и дръпна клепача си с показалец.

- Я ми дъхни!

Жената се облегна назад. Беше сериозна, някак потисната, унила. Но я красеше леката нотка на тъга и умора.

- Спри с тези глупости, Хосе. Сам знаеш, че не съм пила от шест месеца.

- Кажи го на някой друг - каза той, - но не на мен. Ще се закълна, че двамата сте изпили цял литър.

- Само две глътки с моите приятели - каза жената.

- А! Тогава е ясно - провлечено каза Хосе.

- Нищо не разбираш - възрази жената. - Тук съм от четвърт час.

Хосе сви рамене.

- Моля те. Четвърт долар срещу четвърт долар, ако искаш - каза той. - В края на краищата, каква е разликата - десет минути по-рано, десет минути по-късно.

- Голяма е разликата, Хосе - каза жената и протягайки ръце по стъкления плот с безразличен, отсъстващ поглед добави: - Не че имам чак толкова нужда от това, а че съм тук вече от четвърт час. - Тя отново погледна стрелките. - Не, вече са двадесет минути.

- Така да бъде. Бих ти дал целия ден и нощ, стига да си доволна. - През цялото това време Хосе правеше нещо на щанда, местеше нещо от едно място на друго. Играеше обичайната си роля. - Стига да си щастлива - повтори той. Изведнъж спря рязко и се обърна към жената: Знаеш, че много те обичам.

Жената го погледна студено:

- О, хайде де! Какво откровение, Хосе. Мислиш ли, че бих отишла с теб дори за милион песос?

- Не това имам предвид, кралице - Хосе махна с ръка. - Обзалагам се, че си яла нещо застояло на обяд.

- Работата е там… - каза жената и гласът й леко омекна, - работата е там, че никоя жена не би могла да понесе такъв товар, дори за милион песос.

Хосе се изчерви, обърна й гръб и започна да бърше праха от бутилките. Той продължи да говори, без да поглежда в нейната посока:

- Днес си ядосана, кралице, трябва да изядеш пържола и да я проспиш.

- Не искам да ям - каза жената. Тя отново погледна навън към улицата, оглеждайки в сумрака редките минувачи.

За няколко минути в ресторанта се възцари неясна тишина. Само Хосе шумолеше нещо в гардероба. Изведнъж жената отмести поглед от улицата и заговори със съвсем различен глас - угаснал и мек:

- Наистина ли ме обичаш, Пепильо?

- Вярно е - без да я поглежда, отговори кратко Хосе.

- След всичко, което ти наговорих… - каза жената.

- И какво ми наговори? - попита Хосе, все още сдържан и все още без да я гледа.

- За около милион песос.

- Вече забравих за това - каза Хосе.

- Значи ме обичаш?

- Да - каза Хосе.

Тишината се проточи. Хосе продължи да търси нещо в гардероба, без да се обръща към жената. Тя издуха дим от устата си, легна с гърди на плота и предпазливо, прехапвайки устни със съмнение, сякаш се страхуваше от нещо, попита:

- Дори и да не спя с теб?

Тук Хосе я погледна:

- Нямам нужда от това, защото те обичам твърде много. - Той направи крачка към нея. И спря. Опирайки мощните си ръце на плота и гледайки жената в очите, той каза: - Обичам те толкова много, че бих могъл да убия всеки, с когото си тръгнеш.

Отначало тя изглеждаше объркана. После го погледна много внимателно - в погледа й, наред със съжаление, се появи подигравка. После се замисли в нерешителност. И изведнъж избухна в смях:

- Ревнив си, Хосе. Е, е, оказва се, че ревнуваш?!

Хосе отново се изчерви, смути се откровено, дори безсрамно, както правят децата, когато всичките им тайни бъдат разкрити наведнъж.

- Днес си някак глупава, кралице - каза той, бършейки потта си с парцал. И добави: - Ето какво ти е направил такъв зверски живот.

Но сега лицето на жената се беше променило.

- Значи, не - каза тя. И тя го погледна внимателно, очите й блестяха странно, предизвикателно и тъжно едновременно. - Значи, не ревнуваш.

- Ами, не казвай така - възрази Хосе. - Но не и по начина, по който си мислиш. - Той разкопча яката си и дълго търка врата си с парцала.

- Тогава обясни - каза жената.

- Виждаш ли, толкова много те обичам, че не мога да понасям да гледам всичко това повече - каза Хосе.

- Какво? - попита отново жената.

- Да, че всяка вечер излизаш с първия срещнат човек.

- Вярно ли е, че би убил някого, само за да не дойде с мен? - попита жената.

- Да не дойде с теб - не - каза Хосе. - Бих го убил, защото е отишъл с теб.

- Каква е разликата? - попита жената.

Напрегнатият разговор вълнуваше и двамата. Жената говореше тихо, с мек и ласкателен глас. Лицето й се приближи съвсем до пурпурното, добродушно лице на дебелия мъж. Той седеше неподвижно, сякаш омагьосан от жарта на думите й.

- Всичко е вярно - каза Хосе.

- Значи… - каза жената и, навеждайки се напред, погали огромната му, груба ръка. Тя хвърли угасналия фас. - Значи си способен да убиеш човек?

- За това, което ти казах, да! - отговори разпалено Хосе.

Жената избухна в конвулсивен смях, без да крие подигравката си.

- Какъв ужас, Хосе! Какъв ужас! - каза тя през смях. - Хосе убива човек! Кой би си помислил, че такъв почтен човек, такъв праведен човек, който ме храни безплатно с пържоли и си бъбри с мен, докато чакам клиенти, е истински убиец. Какъв ужас, Хосе, страхувам се от теб!

Хосе беше смаян. Може би дори се възмути. Може би в този момент, когато жената избухна в смях, той почувства, че всичко за него е рухнало.

- Пияна си, глупачке - каза той. - Иди да поспиш. Дори не искаш да ядеш…

Но жената вече не се смееше, тя отново седеше, сериозна, замислена, прегърбена над плота. И тя проследи Хосе с поглед. Сега той отвори хладилника и го затвори отново, без да вади нищо. След това избърса искрящото, без прах стъкло. Жената проговори със същия мек и нежен глас, с който го беше попитала по-рано: „Наистина ли ме обичаш, Пепильо?”

- Хосе - каза тя.

Дебелият мъж дори не се обърна.

- Хосе!

- Иди да поспиш! - каза Хосе. - И изплакни дрехите си, преди да си легнеш, за да отшуми опиянението!

- Не, наистина, Хосе - каза жената, - не съм пияна.

- Тогава си полудяла - каза Хосе.

- Ела тук, трябва да говоря с теб - извика жената.

Мъжът се приближи с надежда и едновременно с недоверие.

- По-близо.

Той застана точно пред нея. Тя протегна ръка и го сграбчи за косата болезнено, но го направи с очевидна нежност.

- Повтори какво ми каза - попита тя.

- Какво? - каза Хосе. Той се опита да я погледне в очите изпод вежди, докато тя навеждаше главата му.

- Че ще убиеш мъжа, който е преспал с мен.

- Ще убия мъжа, който е преспал с теб, Кралице. Кълна се - каза Хосе.

Жената пусна косата му.

- Значи ще се застъпиш за мен, ако убия някого - каза тя утвърдително, отблъсквайки огромната, подобна на глиган глава с грубо кокетство.

Хосе не отговори, само се усмихна.

- Отговори ми, Хосе - каза жената. - Ще ме защитиш ли, ако убия някого?

- Ами, зависи… - каза Хосе. - Да говориш е едно, да го направиш е друго.

- Полицията не вярва на никого толкова, колкото на теб - каза жената.

Хосе се усмихна самодоволно, поласкан. Жената отново се наведе над тезгяха към него.

- Не, наистина, Хосе. Обзалагам се, че никога през живота си не си… не си излъгал - каза тя.

- И каква полза има от това?

- И все пак - настоя жената - полицията го знае и вярва на всяка твоя дума.

Хосе почука по стъклото, застанал пред жената и не знаеше какво да каже. Тя отново погледна към улицата. После погледна часовника си и гласът й стана различен, припрян, сякаш искаше да прекрати разговора, докато са сами.

- Ще излъжеш ли за мен, Хосе? - попита тя. - Сериозно говоря.

И тогава Хосе я погледна изпитателно, право в очите, сякаш внезапно го беше осенила ужасна мисъл. Мисълта, която той улови набързо, се раздвижи в съзнанието му, неясна, неоформена и изчезна, оставяйки само гореща следа от страх.

- В какво си се забъркала, кралице? - попита Хосе. Той се протегна към нея, скръствайки ръце над тезгяха. Жената усети силна, остра миризма на амоняк в дъха му, който стана тежък, защото той опря корем на стъклото. - Не, наистина, кралице… Какво си натворила? - каза той.

Жената отблъсна главата му от себе си.

- Нищо - каза тя. - Какво, не можем ли просто да поговорим, от скука? - После го погледна: - Знаеш ли, може би няма да се налага да убиваш никого.

- Ами, никога не съм си помислял да убивам човек - каза озадачено Хосе.

- Не - каза жената, - имам предвид никой, който би спал с мен.

- А! - провлечено каза Хосе. - Сега разбирам. Винаги съм казвал, че не е трябвало да водиш този живот. И ти давам думата си, ако се откажеш от всичко, ще ти пържа най-добрия стек всеки ден, безплатно.

- Благодаря ти, Хосе - каза жената. - Различно е. Работата е там, че не мога да бъда с никой друг.

- Пак се държиш хитро - каза Хосе. Той очевидно губеше търпение.

- Не се държа хитро - каза жената.

Тя се изправи, настани се по-удобно и Хосе видя увисналите й, жалки гърди под корсета.

- Утре си тръгвам и се кълна, че никога повече няма да те занимавам с нищо. И няма да се забърквам, запомни ми думите.

- И това пък защо? - изненада се Хосе.

- Точно така, точка. Едва сега осъзнах, че всичко това е просто скотско.

Хосе отново грабна парцала и започна да чисти стъклото, където тя седеше. Той каза, без да поглежда в нейната посока:

- Разбира се, това, което правиш, е истинско скотство. Крайно време беше да се опомниш.

- Да, отдавна се опомних - каза тя. - Но едва сега се убедих в това. Писна ми от мъже.

Хосе се усмихна. Той вдигна глава и, все още усмихнат, я погледна.

Но тя вече седеше потисната, замислена, с глава, прибрана в раменете и се люлееше на столчето с мъртвешко лице, позлатено от преждевременната есенна мараня.

- Според мен, трябва да оставим на мира жена, която е убила мъж, защото й е писнало от него, след като е спала с него, и не само него, но и всички, с които е била в леглото.

- Е, това вече би било прекалено - каза Хосе трогнат, а в гласа му се прокрадна нежност.

- А ако една жена каже на мъж, че го намира за отвратителен, когато той вече се облича, защото има пред очите си всичко, което й е правил цяла вечер и чувства, че нито сапун, нито четка могат да отмият миризмата му…

- Случва се, кралице - каза Хосе, сега с известно безразличие, все още почиствайки чашата. - Няма нужда да го убиваш. Просто го отпрати.

Но жената продължи да говори и бързите й, безцветни думи се лееха възбудено, без задръжки.

- Ами ако една жена каже, че го намира за отвратителен, а той изведнъж спре да се облича и се върне при нея и започне да я целува, и…

- О, хайде де! Кой свестен мъж би направил това - каза Хосе.

- Ами ако го направи? - каза жената с горчивина. - Представи си какво прави!

- О, хайде де, няма да се стигне до това - каза Хосе. Той продължи да търка същото място по плота, но разговорът го интересуваше все по-малко.

Жената почука с кокалчета по стъклото. Тя отново стана уверена и каза с патос:

- Колко си див, Хосе. Нищо не разбираш. - Тя го сграбчи силно за ръкава: - Не, кажи ми, тази жена трябваше ли да го убие?

- Хайде де - каза Хосе помирително, сякаш я успокояваше. - Щом ти казваш, нека бъде така.

- Но тя се защитава, нали? - Жената му стисна ръката.

Накрая Хосе хвърли мек, топъл поглед към нея.

- Може би - каза той. И й намигна разбиращо, съзаклятнически - сякаш беше съучастник в някакво злодейство. Но жената остана сериозна. Тя само пусна ръкава му.

- И би ли излъгал, за да спасиш жена, която е направила подобно нещо?

- Ами, това зависи…

- От кого? - попита тя.

- От жената - каза той.

- И си въобразяваш, че това е жена, която много обичаш. И не да я имаш, разбираш, а както самият ти каза, просто да я обичаш.

- Добре. Нека бъде както желаеш, кралице - каза апатично Хосе, на когото това вече му беше доста писнало.

Той се отдалечи от нея. Погледна часовника си и видя, че е почти шест и половина. „След няколко минути - помисли си той - ресторантът ще се напълни с клиенти” и започна да търка чашата още по-яростно, гледайки към улицата. Жената седеше неподвижно на столчето.

Мълчаливо, съсредоточено, с израз на безкрайна меланхолия, като умираща крушка, тя наблюдаваше Хосе. Изведнъж, след болезнено мълчание, тя каза с кротък, питащ глас:

- Хосе!..

Той я погледна с дълбока и тъжна нежност, каквато се случва в погледа на бик. Не, той не искаше повече разговори. Гледаше само, за да се увери, че тя е там и чака напразно да намери защитник в него.

- Казвам ти, че си тръгвам утре, а теб не те интересува - каза жената.

- Ами… - каза Хосе. - Не каза къде.

- На място, където не е нужно да спиш с мъже.

Хосе се ухили:

- Сериозно ли си тръгваш? - И лицето му внезапно се промени, сякаш най-накрая разбра кое какво е в живота.

- Зависи от теб - каза жената. - Ако можеш да лъжеш за това кога съм дошла, ще си тръгна утре и ще приключа с това завинаги. Става ли?

Хосе се усмихна и кимна в съгласие. Жената се наведе към него:

- Ако някога се върна и видя друга жена на това място по това време, ще умра от ревност.

- Ако се върнеш, донеси ми нещо - каза Хосе.

- Да - каза жената. - Обещавам ти да ти купя някъде плюшено мече, което се навива.

Хосе се усмихна. Той прокара парцала във въздуха между нея и себе си, сякаш бършеше невидимо стъкло. Жената също се усмихна. Този път беше нежна и флиртуваща. Хосе се премести в другия край на тезгяха, бършейки стъклото, докато вървеше.

- Е? - попита той, без да се обръща.

- Значи, ще кажеш на всеки, който те попита, че съм дошъл в шест без петнайсет, нали?

- И защо? - попита я Хосе.

- Какво значение има за теб? - каза тя. - Основното е ти да го направиш.

Вратата се отвори с трясък. Първият клиент влезе и седна на маса в ъгъла. Хосе се забърза към него, поглеждайки бързо часовника си. Точно шест и половина.

- Добре, кралице, ще бъде както желаеш - каза той разсеяно. - Винаги правя както желаеш.

- Добре тогава - каза жената, - тогава ми изпържи един стек.

Хосе отвори хладилника, извади чиния с месо, сложи я на масата и запали печката.

- Ще ти приготвя отличен стек за сбогом.

- Благодаря ти, Пепильо.

Тя се замисли, сякаш се потопи в някакъв странен свят, населен с нестабилни, смътни, непознати образи. Не чу цвърченето на суровото месо, хвърлено в тигана с врящо олио, не чу как то пращи, когато Хосе го обръщаше. Не усети сочния аромат на пържено месо, който бавно се разпространяваше из ресторанта. Тя седеше там, изгубена в мислите си, дълбоко замислена, и накрая вдигна глава, затвори очи, сякаш се беше върнала към живот от другия свят. Видя Хосе да стои на печката, осветен от весело пламък.

- Пепильо!

- Какво?

- За какво си мислиш?

- Чудя се дали ще ми купиш някъде плюшено мече на навиване.

- Разбира се, но трябва да знам дали ще направиш това, което те моля за сбогом.

Хосе я погледна иззад печката:

- Колко пъти трябва да повтарям едно и също нещо?! Искаш ли нещо друго освен пържола?

- Да - каза жената.

- Какво? - попита Хосе.

- Искам още четвърт час.

Хосе се облегна назад, за да погледне часовника си. После погледна към клиента, която седеше мълчаливо в ъгъла, а после към месото, което се запържваше в тигана. Едва тогава каза:

- Не, сериозно, нищо не разбирам, кралице.

- Не бъди глупав, Хосе - каза жената. - Не забравяй, че съм тук от шест и половина.