Габриел Гарсия Маркес

превод: Любомир Духлински

Към края на януари морето стана неспокойно, носейки купчини боклуци в селото и след няколко седмици всички щяха да хванат лошото му настроение. Оттогава нататък всичко се правеше по безсмислен начин, поне до следващия декември, така че всички си лягаха след осем. Но в годината, в която дойде сеньор Ербер, морето не се влоши, дори през февруари. Напротив, с всеки изминал ден то ставаше по-спокойно и по-светло, а в първите нощи на март издишваше аромат на рози. Тобиас го усети. Раците харесваха кръвта му и той прекара по-голямата част от нощта, плашейки ги от леглото си, докато вятърът не започна да духа от морето и той най-накрая можеше да заспи. В дългите си часове на безсъние той се беше научил да различава най-малките промени във въздуха. Когато усещаше миризма на рози, не беше нужно да отваря вратата, за да разбере, че това е миризмата на море. Стана късно. Клотилда палеше огън във вътрешния двор. Духаше свеж бриз и всяка звезда си беше на мястото, макар че би било трудно да ги преброи над хоризонта, толкова ярко беше морето. След като изпи кафето си, долови полъх на нощния въздух.

- Нещо странно се случи снощи - спомни си той.

Клотилда, разбира се, не беше забелязала нищо. Беше спала толкова дълбоко, че не помнеше сънищата си.

- Мирише на рози, - каза Тобиас, - и съм сигурен, че идва от морето.

- Не знам как миришат розите - каза Клотилда.

Наистина, това беше вярно. Земята в селото беше суха и неплодородна, една четвърт от нея селитра, и само от време на време някой носеше букет цветя, за да ги хвърли в морето, където спускаха мъртвите.

- Така миришеше удавникът от Гуакамаял - каза Тобиас.

- Ами, да - усмихна се Клотилда, - ако миризмата е приятна, можеш да бъдеш сигурен, че морето няма нищо общо с това.

И наистина, морето беше сурово. Докато мрежите на рибарите носеха само течна кал, улиците на селото, при отлив, бяха пълни с мъртва риба. Динамитът изваждаше на повърхността само останките от минали корабокрушения. Малкото жени, останали в селото, като Клотилда, бяха постоянно раздразнени. Същото беше и със съпругата на стария Якоб, която стана по-рано от обикновено тази сутрин, подреди къщата и седна да закусва със свиреп израз на лицето.

- Последното ми желание - каза тя на съпруга си, - е да бъда погребана жива.

Тя каза това, сякаш лежеше на смъртно легло, въпреки че седеше на маса в стая с големи прозорци, през които светлината на мартенски ден струеше и се разпространяваше из цялата къща. Срещу нея, търпеливо понасяйки обичайния глад, седеше старият Якоб, човек, който я обичаше толкова много и толкова дълго, че не разбираше ничие страдание, освен ако не беше жена му.

- Искам да умра, знаейки, че ще бъда погребана в земята като всички достойни хора - продължи тя. - Единственият начин да се увериш в това е да си тръгнеш оттук и да молиш да бъдеш погребан жив.

- Няма нужда да молиш никого - каза старият Якоб възможно най-спокойно. - Аз самият ще дойда с теб.

- Тогава ела, - каза тя, - защото ще умра много скоро.

Старият Якоб я погледна внимателно. Само очите й останаха млади. Костите й бяха покрити с кожа и тя беше като тази безплодна земя, която е такава от незапомнени времена.

- Днес изглеждаш както никога досега - каза й той.

- Снощи, - въздъхна тя, - усетих аромата на рози.

- Не се тревожи - утеши я старият Якоб. - Случва се на нас, бедните хора.

- Не е това въпросът - каза тя. - Винаги се молех за предварително уведомление за смъртта - исках да умра далеч от това море. Ароматът на рози в селото не е нищо по-малко от знак от Бога.

Старият Якоб нямаше друг избор, освен да я помоли да изчака, за да може да уреди някои въпроси. Веднъж беше чул да се казва, че умираш не когато трябва, а когато ти се иска и беше сериозно разтревожен от предчувствията на жена си. Дори се зачуди - ако е дошло нейното време, може би наистина трябва да я погребе жива? В девет часа отвори стаята, където някога се е намирал магазинът. Постави два стола и маса с дъска за дама до вратата и прекара сутринта, играейки с произволни играчи. От това място можеше да види рушащото се село, лющещите се стени на къщите със следи от стара, изядена от слънцето боя и морската ивица, където свършваше улицата. Преди вечеря, както обикновено, игра с Дон Максимо Гомес. Старият Якоб не можеше да си представи по-добър противник от този човек, който беше преживял две граждански войни невредим и загуби само едно око в третата. Той нарочно загуби една игра от него, за да остане да играе втората.

- Кажете ми, Дон Максимо - попита той, - бихте ли могли да погребете жена си жива?

- Без съмнение - каза Дон Максимо Гомес. - Повярвайте ми - и ръката ми нямаше да трепне.

Старият Якоб замълча озадачен. После, умишлено давайки на опонента си най-важните си пулове, въздъхна:

- Искам да кажа, изглежда Петра се готви да умре.

Дон Максимо не изрази ни най-малка изненада.

- В такъв случай, - каза той, - няма да се налага да я погребвате жива.

Той „изяде” два пула и направи един цар. След това впери единственото си, оцветено в сълзите на тъгата.

- Какво й става?

- Снощи, - обясни старият Якоб, - тя усети аромата на рози.

- Тогава половината село трябва да умре - каза Дон Максимо Гомес. - Всички цяла сутрин не говорят за нищо друго.

На стария Якоб му отне много усилия да загуби отново, без да го обиди. Той разчисти масата и столовете, заключи магазина и отиде да търси някой, който е помирисал розите. Но само Тобиас можеше да го потвърди със сигурност. Затова старият Якоб го помоли да влезе, сякаш случайно и да разкаже всичко на жена му. Тобиас се съгласи. В четири часа, облечен за случая, той се появи на вътрешната галерия, където съпругата на стария Якоб беше работила цял ден, приготвяйки траурните дрехи на съпруга си. Той влезе толкова тихо, че жената потръпна.

- Боже мой, - извика тя, - помислих си, че е архангел Гавраил.

- Сега виждаш, че си сгрешила - каза Тобиас. - Дойдох да ти кажа нещо.

Тя нагласи очилата си и се върна на работа.

- Знам аз, че… - каза тя.

- Не, не - каза Тобиас.

- Нощес си чул аромата на рози.

- Откъде знаеш? - Тобиас се стресна.

- На моите години, - каза жената, - човек има толкова много време да мисли, че може да стане ясновидец.

Старият Якоб, който подслушваше зад преградата в стаята зад магазина, се изправи засрамен.

- Какво ще кажеш, жено? - извика той иззад преградата. Той обиколи и се появи в галерията. - Значи не е било това, което си мислила.

- Човекът си е измислил всичко - каза тя, без да вдига глава. - Не е чул нищо.

- Беше около единадесет, - каза Тобиас, - гонех раци.

Жената довърши шиенето на яката.

- Измислици - повтори тя. - Всички знаят, че си лъжец.

Тя захапа конеца и погледна Тобиас над очилата си.

- Едно нещо, което не разбирам е, че си се старал толкова много: лъскал си обувките си, напомадил си косата си, всичко това само за да дойдеш и да ми покажеш, че не ме уважаваш особено.

От този ден нататък Тобиас започнал да наблюдава морето. Окачил хамака на галерията, на верандата, и чакал цяла нощ, слушайки с удивление какво се случва по света, когато всички спят. Много нощи подред чувал как раците отчаяно се катерят по прътите на хамака, за да го стигнат, и минали още много нощи, преди да се уморят от усилията си. Той научил и как спи Клотилда. Оказало се, че издава свиркане, подобна на флейта, която ставала все по-тънка с увеличаването на жегата и звучала тихо на една нота в тежкия юлски сън.

Отначало Тобиас наблюдавал морето, както правят онези, които го познават добре, гледайки в една точка на хоризонта. Видял как променя цвета си. Видял как става мътно, пенливо и мръсно, изплювайки планини от отпадъци, докато проливните дъждове разбърквали разкъсаните му черва. Малко по малко той се научи да го наблюдава, както правят тези, които го познават най-добре, може би дори без да го гледа, но без да го забравя дори насън.

През август почина жената на стария Якоб. На сутринта тя беше намерена мъртва в леглото си и като всички останали, трябваше да бъде хвърлена в морето без цветя. И Тобиас чакаше. Дотолкова, че чакането се превърна в смисъл на живота му. Една нощ, докато дремеше в хамака си, му се стори, че чува нещо да се променя във въздуха. Появи се миризма и после изчезна, като онзи път, когато японски параход изхвърли товар гнил лук точно на пристанището. После миризмата се уталожи и не изчезна до зазоряване. И едва когато му се стори, че може да я вдигне и покаже, Тобиас скочи от хамака и влезе в стаята на Клотилда. Той я разтърси няколко пъти.

- Ето го - каза й Тобиас.

Клотилда трябваше да отблъсне миризмата с пръсти като паяжина, за да седне. После падна обратно на топлото легло.

- Проклет да си - каза тя.

Тобиас стигна до вратата с един скок, изтича по средата на улицата и изкрещя. Той изкрещя с всичка сила, после си пое дъх и отново изкрещя, изчака малко и си пое дълбоко въздух - миризмата над морето не изчезна. Но никой не отговори. След това почука на всяка къща, дори на тези, където никой не живееше, докато кучетата се присъединиха към суматохата и не събудиха всички. Мнозина не забелязаха миризмата. Но други, особено старите хора, слязоха на брега, за да й се насладят. Миризмата беше толкова гъста, че напълно измести всички останали миризми от отминалия живот. На разсъмване беше толкова чисто, че беше жалко да се диша. Някои, след като се наситиха, се върнаха у дома. Повечето останаха да довършат съня си на плажа.

Тобиас спа почти през целия ден. Клотилда стигаше до него само по време на сиеста и цяла вечер се забавляваха в леглото, оставяйки вратата към вътрешния двор отворена. Отначало се преплетоха като червеи, после като зайци и накрая като костенурки, докато не започна да се стъмва и светът да помръква. Въздухът все още ухаеше на рози. От време на време в стаята се носеха звуци на музика.

- У Катарино е - каза Клотилда. - Някой сигурно е дошъл да го види.

Дойдоха трима мъже и една жена. Катарино си помисли, че по-късно може да дойдат още и се опита да поправи радиолата. Тъй като не можеше да го направи сам, помоли Панчо Апарсейда, който можеше да направи всичко, защото винаги нямаше какво да прави, а освен това имаше кутия с инструменти и сръчни ръце. Магазинът на Катарино се намираше в дървена къща, която се намираше малко встрани, точно на брега. Имаше голяма стая с маси и столове и няколко стаи отзад. Трима мъже и една жена пиеха много на щанда, наблюдавайки работата на Панчо Апаресида и се редуваха да се прозяват.

След много опити радиолата най-накрая заработи. Хората замлъкнаха, когато чуха музиката, далечна, но ясна. Споглеждаха се, без да знаят какво да кажат, и едва тогава осъзнаха колко са остарели, откакто за последен път бяха чували музика. Тобиас откри, че никой не спи след девет. Всички седяха до вратата и слушаха старите плочи на Катарино с детско примирение с неизбежното, като да гледаш слънчево затъмнение. Всяка плоча сякаш казваше, че си мъртъв отдавна или нещо, което е трябвало да направиш утре, преди много години, но никога не си го направил - забравял си - беше като да опиташ отново храна след дълго боледуване. Музиката спря около единадесет. Мнозина си лягаха, мислейки, че ще вали, защото над морето се беше появил черен облак. Но облакът се спусна, задържа се за малко на повърхността и след това се разтвори във водата. Само звездите останаха над тях. Малко по-късно вятърът, духащ от селото към морето, връщайки се обратно, донесе аромата на рози.

- Казах ти, Якоб - възкликна Дон Максимо Гомес. - Ето го отново. Сигурен съм - отсега нататък ще го усещаме всяка вечер.

- Бог няма да го допусне - каза старият Якоб. - Тази миризма е единственото нещо в живота ми, което ме е сполетяло твърде късно.

Те играеха на дама в празния магазин, без да обръщат внимание на музиката. Спомените им бяха толкова древни, че нямаше достатъчно стари записи, които да ги събудят.

- Аз самият не вярвам във всичко това - каза Дон Максимо Гомес.

- Когато живееш толкова години, ядейки голата земя, с жени, мечтаещи за малка градина с цветя, не е странно, ако накрая започнеш да чувстваш други неща и да вярваш, че всичко това е реално.

- Да, но ние го усещаме със собствените си носове - каза старият Якоб.

- Това не означава нищо - каза Дон Максимо Гомес. - По време на войната, когато революцията вече беше приключила, ние толкова копнеехме за истински командир, че херцогът на Марлборо започна да ни се явява, от плът и кръв. Видях го със собствените си очи, Якоб.

Вече беше след полунощ. Оставен сам, старият Якоб заключи магазина и внесе лампата в спалнята. През прозореца, чийто квадрат беше очертан от блестящото море, той видя скалата, от която мъртвите бяха хвърляни във водата.

- Петра - извика той тихо.

Тя не го чу. В този момент тя се носеше като водно цвете в искрящото пладне на Бенгалския залив. Тя вдигна глава, за да погледне през водата, като през осветен витраж, към необятния Атлантик. Но не видя съпруга си, който в този момент, от другата страна на света, отново слушаше радиото на Катарино.

- Виждаш ли - каза старият Якоб. - Преди по-малко от шест месеца всички те смятаха за луд, а сега самите те са спретнали празненство в чест на тази миризма, заради която умря.

Той изгаси лампата и си легна. Плачеше тихо, неутешимо, ридаейки като старец, но скоро заспа.

- Бих напуснал това село, ако можех, - извика той насън, - бих се махнал оттук, по дяволите, дори да имах само двадесет песос.

От онази нощ нататък, седмици наред, морето миришеше на рози. Дървените къщи, храната, питейната вода бяха напоени с аромата и нямаше място, където да не се усещаше миризмата. Мнозина се страхуваха, че тази миризма идва дори от собствените им екскременти. Мъжете и жените, които дойдоха в магазина на Катарино, си тръгнаха в петък, но се върнаха в събота с цяла тълпа. В неделя дойдоха още хора, те се тълпяха навсякъде, търсейки храна и подслон, така че стана невъзможно да се ходи по улицата. Жените, които бяха напуснали селото, когато животът го напусна, се върнаха в магазина на Катарино. Те бяха още по-дебели и по-боядисани и носеха модни плочи, които не напомняха на никого за нищо.

Някои от бившите жители на селото се завърнаха. Те отидоха да си напълнят джобовете с пари другаде и се върнаха, хвалейки се с успеха си, но бяха облечени в същите дрехи, в които бяха тръгнали. Имаше музиканти и лотарийни играчи, гадатели и убийци, и хора с живи змии на вратовете, продаващи еликсира на безсмъртието. Те продължаваха да идват седмици наред, дори когато започнаха дъждовете и морето се разбунтува и миризмата изчезна. Един от последните, които пристигнаха, беше свещеникът. Той се появяваше навсякъде, ядеше хляб, потопен в кафе с мляко, и малко по малко започна да забранява всичко, което се беше появило преди него: лотарии, нова музика и начинът, по който се танцува на нея, и дори неотдавнашния обичай да се спи на брега. Една вечер в къщата на Мелхор той изнесе проповед за миризмата на морето.

- Нека благодарим на небето, деца мои, - каза той, - защото това е миризма, изпратена от Бог.

Някой го прекъсна:

- Откъде знаеш, отче? Още не си го усетил, нали?

- Светото писание, - отговори той, - ни казва ясно за тази миризма. Това село е избрано от Господ.

Тобиас, като сомнамбул, се появяваше тук-там сред общината за празненствата, Той донесе на Клотилда пари - тя научи какво е това. Те си представиха как ще спечелят много пари на рулетка, след което всички се почувстваха невероятно богати от сумата, която можеха да спечелят. Но една вечер не само те, но и тълпата, която изпълни селото, видя много повече пари наведнъж, отколкото можеше да се побере във въображението им. Беше вечерта, когато дойде сеньор Ербер. Той се появи неочаквано, постави маса по средата на улицата и постави върху нея два големи сандъка, пълни догоре с банкноти. Имаше толкова много пари, че отначало никой не им обърна внимание - беше невъзможно да се повярва, че това наистина са пари. Но когато сеньор Ербер позвъни на звънеца, те най-накрая му повярваха и започнаха да се приближават - да слушат.

- Аз съм най-богатият човек на света - каза той. - Имам толкова много пари, че не знам къде да ги сложа. Но освен това сърцето ми е толкова голямо, че не се побира в гърдите ми - затова реших да изляза в света и да реша проблемите на човешката раса.

Той беше едър и с червендалесто лице. Говореше силно, без паузи, жестикулирайки с меки, отпуснати ръце, които сякаш бяха наскоро обръснати. Говори четвърт час, след което си пое дъх. После отново разклати камбаната и започна да говори. По средата на речта му някой от тълпата го прекъсна, размахвайки шапката си:

- Слушайте, господине, няма нужда да говорите толкова много, започнете да раздавате пари.

- О, не - отговори сеньор Ербер.

- Да раздавате пари ей така е не само безсмислено, но и несправедливо.

Той погледна човека, който го прекъсна и му направи знак да се приближи. Тълпата се раздели.

- Всичко ще бъде различно, - продължи сеньор Ербер, - с помощта на нашия нетърпелив приятел сега ще демонстрираме най-справедливия начин за разпределение на богатството. Как се казваш?

- Патрисио.

- Много добре, Патрисио - каза сеньор Ербер - Като всички останали, имаш ли дългогодишен проблем, който не можеш да решиш?

Патрисио свали шапката си и кимна.

- Какъв е той?

- Проблемът ми е следният - каза Патрисио. - Нямам пари.

- От колко имаш нужда?

- Четиридесет и осем песос.

Сеньор Ербер извика триумфално.

- Четиридесет и осем песос - повтори той.

Тълпата изрева одобрително.

- Много добре, Патрисио - продължи сеньор Ербер. - Сега ни кажи: какво можеш да правиш?

- Много неща.

- Избери едно - каза сеньор Ербер - Това, което можеш да правиш най-добре.

- Много добре - отговори Патрисио - Мога да имитирам звуците на птиците.

Отново се чу одобрителен шепот и сеньор Ербер се обърна към събралата се компания:

- А сега, сеньори, нашият приятел Патрисио, който е превъзходен имитатор на гласовете на птиците, ще имитира четиридесет и осем различни птици и по този начин ще реши своя най-голям проблем.

И тогава Патрисио, пред смаяната, мълчалива тълпа, започна да имитира песните на птиците. Понякога подсвирквайки, понякога грачейки, той имитираше всички познати птици, а за да достигне необходимия брой, имитираше и някои, които никой не разпознаваше. Когато приключи, сеньор Ербер помоли събралата се компания да аплодира и му даде четиридесет и осем песос.

- А сега - каза той, - елате един по един. - До този час утре ще бъда тук, за да решавам проблемите ви.

Старият Якоб научи за суматохата от разговорите на минаващите хора. С всяка нова новина сърцето му се разтуптяваше все повече и повече, докато не почувства, че ще се пръсне.

- Какво мислите за този гринго? - попита той.

Дон Максимо Гомес сви рамене.

- Може би е филантроп.

- Ако знаех как да направя нещо, - каза старият Якоб, - бих могъл да реша малкия си проблем. Моят е нищо: двадесет песос.

- Играеш дама много добре - каза Дон Максимо Гомес.

Старият Якоб сякаш не забеляза тези думи. Но когато остана сам, уви игралната дъска и кутията с дама във вестник и отиде на дуел със сеньор Ербер. Чака реда си до полунощ. Накрая сеньор Ербер натовари чантите си на двама мъже и се сбогува до сутринта. Не си легна. Появи се в магазина на Катарино, придружен от мъжете, които носеха чантите му, а зад него се появи тълпа от хора с техните проблеми. Той ги решаваше един по един и реши толкова много, че накрая останаха само жени и няколко мъже, чиито проблеми вече бяха решени. В задната част на стаята самотна жена бавно си вееше с някаква реклама като с ветрило.

- А ти, - извика й сеньор Ербер, - какъв е твоят проблем?

Жената спря да си вее.

- Не ме интересува вашият празник, господине - извика тя през стаята. - Нямам никакви проблеми. Аз съм проститутка, така са ми устроени вътрешностите.

Сеньор Ербер сви рамене. Пиеше студена бира, застанал до чантите, чакайки нови проблеми. И се потеше. Малко по-късно жената се отдели от групата, седна до масата и тихо му заговори. Тя имаше проблем с петстотин песос.

- А ти по колко вземаш? - попита я сеньор Ербер.

- По пет.

- Кажете ми, моля - каза сеньор Ербер. - Сто мъже?

- Това е нищо - каза тя. - Ако получа парите, това ще са последните сто мъже в живота ми.

Той я погледна. Тя беше много млада, изглеждаше крехка, но в очите й имаше твърда решителност.

- Добре - каза сеньор Ербер.

- Влез в стаята, а аз ще ти ги изпратя, всеки с пет песо.

Той излезе на улицата и разтърси камбаната. В седем часа сутринта Тобиас видя, че магазинът на Катарино е отворен. Всичко беше тихо. Полузаспал, подут от бира, сеньор Ербер наблюдаваше как мъжете влизат в стаята на момичето. Тобиас също отиде. Момичето го позна и се изненада, когато го видя в стаята.

- Ти също?

- Казаха ми да вляза - каза Тобиас. - Дадоха ми пет песо и казаха - не се бави.

Тя свали мокрия от пот чаршаф от леглото и подаде другия край на Тобиас. Чаршафът беше тежък като брезент. Те го изцедиха, усуквайки го до краищата, докато не си възвърна нормалното тегло. Обърнаха матрака и потта започна да капе и от него. Тобиас беше направил всичко, което можеше. Преди да тръгне, той добави пет песо към нарастващата купчина сметки до леглото.

- Изпрати всички, които видиш - инструктира го сеньорът Ербер. - Не знам дали можем да направим това преди обяд.

Момичето открехна леко вратата и поиска студена бира. Няколко мъже чакаха своя ред.

- Колко още? - попита то.

- Шестдесет и трима - отговори сеньор Ербер.

Старият Якоб го следваше цял ден с дъската си за игри. Вечерта дойде неговият ред, той заяви проблема си и сеньорът Ербер прие предложението си. Те поставиха два стола и поставката направо на голямата маса, в средата на претъпканата улица, а старият Якоб започна играта. Това беше последният ход, който той направи умишлено. Той загуби.

- Четиридесет песо, - каза сеньорът Ербер, - и аз ще ви дам предимство и две пешки.

Той спечели отново. Ръцете му едва докоснаха пешките. Той играеше с концентрация, очаквайки ходовете на опонента си и печелеше през цялото време. Събралите се хора се умориха да гледат играта им. Когато старият Якоб реши да се предаде, той дължеше пет хиляди седемстотин и четиридесет и две песо и двадесет и три сентавос. Той не падна духом. Записа цифрата на лист хартия и го скри в джоба си. След това той сгъна дъската, сложи пешките в кутията и обви всичко във вестника.

- Направете с мен това, което искате, - каза той, - но оставете това на мен. Обещавам ви да играя до края на живота си, за да събера тази сума.

Сеньор Ербер погледна часовника си.

- Искрено ви съчувствам - каза той. - Крайният срок е след двадесет минути.

Той изчака и се увери, че опонентът му не е намерил изход от ситуацията.

- Нищо друго ли нямате?

- Чест.

- Искам да кажа, - обясни сеньорът Ербер, - нещо, което променя цвета си, ако го прокарате по него четка, намазана с боя.

- Къща, - каза старият Якоб, сякаш се е досетил за загадката, - не струва нищо, но все пак е дом.

И така се случи, че сеньорът Ербер получи къщата на стария Якоб. Той също така получи къщите и имуществото на всички, които не можеха да изпълнят условията, но той уреди цяла седмица забавление с музиканти, фойерверки, циркаджии на кокили и самият той водеше празненствата. Беше запомняща се седмица. Сеньор Ербер говори за прекрасната съдба на селото, дори нарисува град на бъдещето с огромни стъклени сгради, на плоските покриви, на които ще има танцови площадки. Той го показа на събраните. Те бяха изненадани, опитвайки се да се узнаят в минувачите, ярко боядисани от сеньора Ербер, но те бяха толкова добре облечени, че беше невъзможно да ги разпознаят. Сеньор Ербер звънна на звънеца и обяви, че партито е приключило. Едва тогава той реши да си почине.

- Ще умреш от живота, който водиш - каза старият Якоб.

- Имам толкова много пари - каза сеньор Ербер, - че няма смисъл да умирам.

Той падна на леглото си. Спа дни и нощи, хъркаше като лъв и минаха толкова много дни, че хората, уморени от чакане, трябваше да изкопаят раци и да ги ядат. Новите записи на Катарино станаха толкова стари, че никой не можеше да ги слуша без сълзи и те трябваше да бъдат затворени. Дълго време след като сеньорът Ербер заспа, свещеникът почука на къщата на стария Якоб. Вратата беше заключена отвътре. Спящият беше всмукал толкова много въздух при дишането си, че някои предмети бяха станали по-леки и започнаха да плават над земята.

- Искам да говоря с него - каза свещеникът.

- Ще трябва да почакаш - отговори старият Якоб.

- Нямам много време.

- Седнете, падре, и чакайте - повтори старият Якоб. - Междувременно, направете ми услуга и говорете с мен. Не знам нищо за това, което се случва в света отдавна.

- Хората си тръгват. Скоро селото ще бъде така, както беше преди. Това са всички новини.

- Те ще се върнат, - каза старият Якоб, - когато морето отново замирише на рози.

- Засега трябва по някакъв начин да запазим илюзиите на онези, които все още са останали - продължи свещеникът. - Трябва спешно да започнем да изграждаме църквата.

- Ето защо дойдохте да видите господин Ербер - каза старият Якоб.

- Точно така - каза свещеникът. - Гринговците са много мили.

- Тогава изчакайте, падре - каза старият Якоб. - Може би той ще се събуди.

Започнаха да играят на дама. Играта беше дълга и трудна, те я играха в продължение на много дни, но сеньорът Ербер не се събуждаше. Свещеникът най-накрая се отчая. Той скиташе навсякъде с медна плоча за предложения за изграждането на църквата, но можа да събере съвсем малко. От тези увлечения той става все по -прозрачен, костите му започнаха да се чукат една в друга, а една неделя той се издигна на два метра над земята, но никой не разбра за това. Тогава той сложи дрехите си в един куфар, парите, които беше събрал в друг, и се сбогува завинаги.

- Миризмата няма да се върне - каза той на онези, които се опитаха да го разубедят. - Трябва да се изправим пред истината - селото е затънало в смъртни грехове.

Когато сеньор Ербер се събуди, селото беше същото като преди. Дъждът омесваше калта, оставена от многобройни тълпи, Земята отново стана безплодна и твърда като тухла.

- Дълго спах - прозина се сеньорът Ербер.

- Вечност - каза старият Якоб.

- Умирам от глад.

- И всички останали - каза старият Якоб. - Остава само да отидете на брега и да изкопаете раци.

Тобиас намери сеньор Ербер да пълзи по пясъка с пяна в устата и беше изумен от това колко гладни богати хора изглеждат като бедните хора. Сеньор Ербер не можа да намери достатъчно раци. Вечерта той предложи на Тобиас да потърси нещо за ядене на дъното на морето.

- Какви ги приказвате, - противопостави се Тобиас, - само мъртвите знаят какво има там.

- Учените също знаят - каза сеньорът Ербер. - Там, отвъд морето от корабокрушения, много по-дълбоко живеят костенурки с много вкусно месо. Съблечи се и да тръгваме.

Отидоха. Отплаваха от брега, след което се спуснаха в дълбините, по-ниско и по-ниско, където отначало изчезна светлината на слънцето, след това морето и предметите бяха видими само благодарение на собственото си светене. Минаха потънало село, където мъже и жени на кон се разминаха около огледален павилион. Беше красив ден и на терасите цъфтяха ярки цветя.

- Те са потънали в неделя, около единадесет часа сутринта - каза сеньорът Ербер. - Сигурно е имало наводнение.

Тобиас плуваше към селото, но сеньорът Ербер му заповяда да го последва в дълбините.

- Там има рози - каза Тобиас. - Искам Клотилда да ги види.

- Ще се върнеш друг път, когато няма да има нужда да бързаш - каза сеньорът Ербер. - В момента умирам от глад.

Той потъна като октопод, движейки дългите си ръце мистериозно. Тобиас, опитвайки се да не го изпуска от поглед, смяташе, че всички богати хора трябва да плуват така. Малко по малко преминаха морето от големи катастрофи и влязоха в морето на мъртвите. Имаше толкова много от тях, че Тобиас не можеше да си спомни някога да е виждал толкова много живи хора наведнъж. Те плаваха неподвижно, с лице нагоре, на различни височини и имаха поглед, който всички бяха забравили.

- Това са много стари мъртви - каза сеньор Ербер. - Отнема векове, за да се намери такъв мир.

По -дълбоко, където бяха наскоро починалите, сеньор Ербер спря. Тобиас го настигна точно когато много млада жена плаваше покрай тях. Тя лежеше настрани, очите й се отвориха и зад нея течеше поток от цветя. Сеньор Ербер сложи пръст на устните си и замръзна, докато не мина и последното от цветята.

- Това е най-красивата жена, която съм виждал през живота си - каза той.

- Това е съпругата на старата Якоб - каза Тобиас. - Тя е с петдесет години по-млада, но е тя. Сигурна съм в това.

- Тя е изминала дълъг път - каза сеньор Ербер. - Флората на всички морета на света се лъха зад нея.

Стигнаха до дъното. Сеньор Ербер се обърна няколко пъти, ходейки по почва, която приличаше на назъбени шисти. Тобиас го последва. Едва когато очите му свикнаха с мрака на дълбините, той видя, че там има костенурки. Хиляди от тях се бяха разположили на дъното и толкова неподвижни, че изглеждаха вкаменени.

- Те са живи, - каза сеньорът Ербер, - но спят милиони години.

Той обърна една. Нежно я бутна нагоре и спящото животно, изплъзващо се от ръцете му, започна да се издига в зигзаги към повърхността. Тобиас го остави да плува. Той просто вдигна глава и видя цялата дълбочина на морето, но от другата страна.

- Изглежда като сън - каза той.

- За ваше добро, - каза му сеньор Ербер, - не казвайте на никого за това. Представете си хаоса, който ще бъде създаден, ако хората знаеха за това.

Беше около полунощ, когато се върнаха в селото. Събудиха Клотилда да вари вода. Сеньор Ербер усука главата на костенурката, но когато я режеха, и тримата трябваше да побързат и да убият сърцето отделно, защото то изскочи и започна да скача из двора. Те ядоха толкова много, че не можеха да дишат.

- Е, Тобиас, - каза тогава сеньор Ербер, - нека се изправим пред реалността.

- Съгласен съм.

- И реалността е тази - продължи сеньор Ербер, - че тази миризма никога няма да се върне.

- Ще се върне.

- Не, няма да се върне, - намеси се Клотилда, - наред с други неща, защото никога не е съществувала. Вие сте разбъркали всичко.

- Но ти сама го чу - каза Тобиас.

- Аз не бях себе си онази нощ - каза Клотилда. - И сега не вярвам на нищо, без значение какво се случва с това море.

- Така, че си тръгвам - каза сеньор Ербер. И добави, обръщайки се към двамата: - И вие трябва да си тръгнете. В света има твърде много, за да седите в това село и да гладувате.

Той си тръгна, Тобиас остана във вътрешния двор, за да преброи звездите на хоризонта и установи, че има три повече от тях от миналия декември. Клотилда го повика в къщата, но той не й обърна внимание.

- Ела тук, глупак, - Клотилда продължаваше да го вика, - не сме правили това като зайци от векове.

Тобиас изчака дълго време. Когато най-накрая влезе, тя вече беше заспала. Той я събуди, но беше толкова уморен, че всъщност нищо не се получи и те можеха да се преплитат само като два червея.

- Ти съвсем оглупя, - каза Клотилда недоволно, - опитай се да мислиш за нещо друго.

- Мисля за нещо друго.

Тя искаше да знае какво и той реши да й каже при условие, че тя не казва на никого. Клотилда обеща.

- На дъното на морето - каза Тобиас, - има село с бели къщи, а на терасите има милиони цветя.

Клотилда сложи глава в ръцете си.

- О, Тобиас - извика тя. - О, Тобиас, за бога, не започвай всичко отначало.

Тобиас замълча. Приближи се до ръба на леглото и се опита да заспи. Не успя до зазоряване, когато се появи ветрец и раците го оставиха на мира.